– Моля те, движи се малко по-бързо! Не знаем как минава времето в истинския свят. Ти го забавяш, аз го ускорявам.

– Може би ще го уравновесим.

– Може би – беше ли минало достатъчно време, за да може Баронс да оживее отново? Да стои до огледалото и да ме чака? Или беше минало толкова много време, че той се беше предал? Дали се беше заел с друга задача?

Щях да разбера след няколко минути.

– Тя не диша – каза Крисчън.

– Нито пък ние – отбелязах сухо.

– Но мисля, че е жива. Мога... да я усещам.

– Добре. Защото ни трябва. Оттук! – казах аз.

Мигове по-късно пристъпих в успокояващия мрак на будоара на Ънсийли краля, където мрачният създател на Двора на Сенките си е почивал (той никога не е спал), където е правил секс и е мечтал.

Джерико не лежеши мъртъв от другата страна на огледалото и не ме чакаше. Предположих, че е минало доста дълго време според човешките представи.

Крисчън ме улесни.

Не можех да искам повече от него.

Той я положи на кралското легло, близо до Среброто, и придърпа няколко кожи върху нея.

– Толкова е студена. Трябва да побързаш, Мак. Докато пътувах, чух, че по време на войната между краля и истинската кралица някои Сийли били задържани в плен още преди стените да бъдат издигнати. Ънсийли планирали да ги измъчват цяла вечност, но според легендите Сийли затворниците умрели, защото това място е антитеза на всичко, което те представляват, и изсмуква тяхната жизнена същност – той ме погледна сурово. – Мисля, че някой е донесъл Сийли кралицата тук, сложил я е в този ковчег и я е оставил да умре бавно. Чичо Киън каза, че не тя е била там, когато е дошла да го види, а нейна проекция. Все едно е била задържана някъде и се е опитвала да съсредоточи всичките си усилия и енергия върху това да изпрати представата за себе си и да организира нещата така, че да я намерим и да я спасим, когато дойде моментът. Някой е искал отмъщение. А аз мисля, че тя е прекарала тук дълго време.

В’лане изглеждаше най-вероятният заподозрян, като се има предвид, че ме беше лъгал за това къде е кралицата от първия момент. Но как е възможно всичко това да се случи? Защо му е била на В’лане тази жена? И как тя е стигнала в двора на Сийли?

Истината беше, че бях нагазила в толкова много лъжи (някои от тях на стотици хиляди години), че не знаех откъде да започна да ги разплитам. Ако издърпах един край, десет други щяха да се оплетат. Не виждах смисъл да се опитвам да търся истината точно сега.

Щях да направя това, което трябваше да направя. Да изведа и двамата от това място. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Особено нея. Не защото е кралица, а защото бях трогната от легендата, която Крисчън разказа, и защото знаех, че тя е истина. Сийли биха могли да оцелеят твърде ограничено време тук. Съмнявах се, че хората биха оцелели и наполовина толкова дълго. А не бях напълно сигурна към кой от двата вида принадлежи тя.

Тя беше опасно слаба. Дребната фигура едва се очертаваше на леглото. Буйна сребърна коса обгръщаше тяло, което беше изтощено дотолкова, че приличаше на слабо, недоразвито дете. Сънищата се опитваха да ме предупредят. Бях чакала твърде дълго и бях закъсняла почти непоправимо.

– Виж там – възкликнах, като посочих далечната страна на леглото. – Какво има на стената? Мисля, че съм виждала тези символи и преди.

Той беше по средата на пътя към стената, преди шестото му чувство да го накара да се обърне през рамо. Разбрах го, защото и аз погледнах през моето.

Беше твърде късно.

Вече бях сграбчила тялото и излизах през Среброто. Тя беше странно нереална, ако въобще имаше физическа форма, която да задържа енергията, от която е направена. Все едно същността на живота ù се изпаряваше, както и физическата форма, която я задържаше. Беше ли късно да я спася?

Знаех какво мисли той.

Че съм предател.

Че се опитвам да приключа работата по убийството на кралицата, като я пренасям през огледало, през което могат да премимнат само краля и неговата наложница. Огледало, което убива всеки друг живот, включително този на Фае.

Но това не беше така.

Аз не се опитвах да убия кралицата. Защото знаех, че тя няма да умре. Знаех, че тя може да премине през огледалото.

Защото жената в ръцете ми не беше Авийл, кралицата на Фае.

Тя беше наложницата.


Тридесет


Това беше причината, поради която запищях. Бях прекарала доста тежки мигове, докато се справя с мисълта, че аз съм наложницата.

Когато се вгледах в ковчега и разпознах жената от Белия палат, имах нужда само от миг, за да разбера, че щом наложницата лежи в ковчега, а аз мога да преминавам през кралското сребро, значи имам сериозен проблем.

Писъкът беше инстинктивен отказ от дълбините на мозъка на костите ми, който си проправи път с нокти и зъби от гърлото към устните ми.

Щом това е наложницата, а аз също мога да преминавам през Среброто, има само една друга... личност – и аз използвах този термин доста свободно, – която бих могла да бъда.

– И със сигурност не е наложницата – промърморих, докато напъвах през Среброто. Забих се в стената. Очаквах съпротива, каквато имаше във всяко друго Сребро, но това – първото създадено някога, беше незасегнато от проклятието на Крус. Извъртях се в последния момент, придържайки я в ръцете си, и поех силата на удара с рамо. Нито едно проклето нещо нямаше смисъл.

– Мак, какво правиш? – изрева Крисчън и се втурна към огледалото.

– Не го докосвай! – извиках. – Ще те убие – не исках да мисли дори за миг, че може да оцелее и да се опита да премине. Беше убило Баронс. Не се съмнявах, че ще унищожи Крисчън, а той нямаше карта „измъкни се от смъртта“. Поне доколкото знаех. Но както беше станало болезнено очевидно, не знаех много за каквото и да било, така че, може би той имаше цяла колода такива карти. Може би всеки друг, освен мен имаше такава. Все пак нямаше да разчитам на това. Нуждаех се от него. Повече отвсякога се нуждаех Шинсар Дъб да бъде задържана, а той беше един от петимата, необходими за това. Сега разбирах защо Книгата си играеше с мен.

Крисчън спря на сантиметри от огледалото и се взря в мен през него.

– Защо Среброто не я уби? Ще разбера истината – предупреди той.

Наместих я в ръцете си, хванах косата ù и я прехвърлих през рамото си, за да не се влачи по пода и да не ме спъва. Загледах се през огледалото към Крисчън.

– Защото тя е наложницата. Затова всъщност изпищях. Познах я.

– Но аз мислех, че ти си нало-... – той ме огледа от горе до долу. – Но ти мина през... Но това би означавало... Мак?

Свих рамене. Не можах да измисля какво да кажа.

– Откъде знаеш, че тя е наложницата? – настоя той.

– Остатъчни спомени от краля и наложницата бродят из тези зали. Трудно е да не се изгубиш в тях. Но предполагам, че за теб няма да е толкова трудно, колкото за мен, като виждам как не си толкова... лично замесен – казах горчиво. – Не се съмнявам, че ще я видиш, докато ме няма – все още не поглеждах към нея. Беше твърде разстройващо. Тя беше плашещо лека, нежна и много, много студена. – Ще се върна колкото мога по-бързо.

Гледахме се втренчено.

– Няма да повярвам.

– Твърде е логично, за да не е вярно. Няма данни да съм била родена, Крисчън. Книгата... ме търси. Чувам, че винаги ме е търсила.

– Не го вярвам.

– Дай ми друго обяснение!

– Може би легендите грешат. Може би много хора могат да минат през Среброто. Може би е само блъф, за да спира хората да опитват.

Сърцето ми се сви, когато той пристъпи напред.

– Не, недей! Крисчън, чуй ме! Не мога да ти кажа за кого говоря, но знам, че ще чуеш истината в това, което казвам. Вече видях как Среброто уби някого.

Той килна глава настрани, после кимна.

– Да, момиче. Чувам истината в това, но защо не можеш да ми кажеш кой?

– Тайната не е моя.

– Ще ми кажеш някой ден.

Не отговорих.

– Все още не вярвам.

– Намери ми алтернатива! Каквато и да е. С радост ще повярвам в нея.

– Може би ти си... Не знам... Може би някак ти си тяхно дете – предположи той.

– Повече от седемстотин хиляди години по-късно? – вече бях обмислила и отхвърлила тази идея. Не само че не резонираше с вътрешния ми усет, но... – Това не може да обясни нещата, които знам, чувствам и помня. Или защо Книгата си играе с мен – казах. Не можех да обясня откъде го знам, но не бях рожба на Ънсийли краля и наложницата му. Чувствата ми бяха твърде лични. Много по-сексуални и обсебващи. Това изобщо не бяха чувства на дете. А на любовник.

Той сви рамене.

– Ще остана тук. Но побързай!

– Обещай ми да не се опитваш да преминеш, Крисчън!

– Обещавам, Мак. Но побързай! Колкото по-дълго съм тук, толкова повече усещам как... се променям.

Кимнах. Когато се обърнах с кралицата/наложницата/жената, за която очевидно бях унищожил/-а светове, не можех да не се зачудя къде са другите ми части.


Тридесет и едно


Взирах се през входната врата на „Книги и дреболии Баронс“, несигурна какво ме изненадваше повече – че предната част беше непокътната, или че Баронс седеше там с ботуши, качени на масата, и заобиколен от купища книги и ръчно нарисувани карти, окачени по стените.

Не можех да преброя колко нощи бях седяла на точно същото място и в същата поза, бях ровила в книгите за отговори, взирайки се понякога навън през прозореца към дъблинската нощ, докато го чаках да се появи. Харесваше ми да мисля, че сега той ме чака.

Наведох се по-близо и се загледах през стъклото.

Той беше преобзавел книжарницата. Колко дълго бях отсъствала?

Там бяха рафтът ми за списания, щандът за касата, старомодният касов апарат, малък телевизор с плосък екран и DVD, който всъщност беше от това десетилетие, и уредба за моя айпод. В него имаше нов лъскав черен айпод Нано. Беше направил нещо повече от това просто да преобзаведе мястото. Все едно беше сложил постелка, на която пишеше: ДОБРЕ ДОШЛА У ДОМА, МАК!

Звънецът издрънча, докато пристъпвах вътре.

Главата му се завъртя рязко и той се изправи, а книгите се плъзнаха на пода.

Последния път, когато го бях видяла, той беше мъртъв. Стоях на прага, забравила да дишам. Гледах как се разгъва от дивана с животинска грация. Той изпълваше цялото четириетажно помещение с присъствието си. За миг никой от нас не проговори.

Може да разчитате на Баронс – светът се разтопява, а той все още е облечен като богат бизнес магнат. Костюмът му беше изискан, ризата му блестящо бяла, вратовръзката със сложни шарки и подбрана с вкус. Сребро проблясваше на китката му – познатата широка гривна, украсена с древни келтски рисунки, същата, каквато имаше и Риодан.

Въпреки всичките ми проблеми, коленете ми омекнаха. Внезапно се озовах отново в онова мазе. Ръцете ми са вързани за леглото. Той е между краката ми, но не ми дава каквото искам. Използва устата си, после отрива члена си в клитора ми и леко влиза вътре в мен, преди да го извади и да поеме с устата си, след това отново и отново, като ме гледа в очите през цялото време.

Какво съм аз, Мак? – беше попитал.

Моят свят – бях измъркала и наистина беше така. И се боях, че дори сега, когато не бях При-я, щях да бъда също толкова извън контрол в леглото с него, колкото бях тогава. Щях да се топя, да мъркам, щях да му връча сърцето си. И нямаше да имам извинение, нямаше да има на какво да прехвърля вината. И ако той се изправеше и си тръгнеше от мен, и никога не се върнеше в леглото ми, никога нямаше да се възстановя. Щях да продължа да чакам мъж като него, а няма други мъже като него. Щях да умра стара и сама с болезнен спомен за най-страхотния секс в живота ми.

Значи си жива – казаха тъмните му очи. – Несигурността ме вбесява. Не можа ли да направиш нещо?

Какво? Не могат всички да са като теб, Баронс.

В очите му внезапно пробягаха сенки и аз не можех вече да разбера и една дума. Нетърпение, гняв, нещо древно и безмилостно. Студени очи ме наблюдаваха пресметливо, сякаш претегляха неща едно срещу друго, обмисляйки – една дума, обичаше тате да подчертава, която е по-голямата част от предварителното планиране. Той казваше: „Бебче, след като започнеш да мислиш за нещо, вече си проправяш път към правенето му“. Имаше ли нещо, към което Баронс си проправяше път?

Потреперих.