– Приятели?

Кимвам.

Той обмисля възможността да съм искрена. Човек никога не би приел това понятие. Фае са различни. Независимо колко време прекарват сред нас, просто не могат да уловят тънкостите на човешките емоции. Точно на тази разлика разчитам. Когато оставих Баронс, исках единствено да легна и да чакам Даррок, да използвам руните си и новооткрития си мрачен, гладък като стъкло приятел, за да го убия в момента, в който се появи.

Прогоних желанието бързо.

Това Фае, превърнато в човек, знае повече от всеки друг за кралските дворове на Сийли и Ънсийли и за Книгата, която съм решена да притежавам. Когато ми каже всичко, което знае, ще си доставя удоволствието да го убия. Преди време обмислях да се съюзя с В’лане. Щом извлека от Даррок всичко, което ми е нужно, все още мога да го направя. Все пак ще ми трябва четвъртият камък. Но В’лане, изглежда, няма истинско познание за Книгата, освен няколко стари легенди.

По-вероятно е Ънсийли да знаят повече за Мрачната книга, отколкото дясната ръка на Сийли кралицата. Може би знаят дори къде да намеря пророчеството. Даррок, също като Баронс, наистина е виждал страници от мистериозния том. Бях принудена да призная, че ловът на Шинсар Дъб е безполезно упражнение, докато не открия начин да я контролирам. Но Даррок никога не е спирал търсенето си. Защо? Какво знае той, което аз не знам?

Колкото по-скоро измъкна тайните от него, толкова по-скоро ще се науча как да държа и да използвам Шинсар Дъб и ще спра да живея в тази агонизираща реалност, която няма да имам никакви колебания да унищожа, за да заменя с моя свят. С правилния. Където всичко свършва щастливо.

– Приятелите работят за общи цели – казва той.

– Като търсенето на книги – съгласявам се.

– Приятелите се доверяват един на друг. Не издигат прегради помежду си – той поглежда към краката ми.

Руните идват отвътре. Аз съм моя кръг. Той не знае това. Изритвам ги настрани. Чудя се дали е забравил копието ми. Той е толкова силно подправен с Ънсийли, че едно-единствено бодване би го обрекло на същата бавна, отвратителна смърт, от която страдаше Малуш.

Когато пристъпвам навън, той бавно ме оглежда от горе до долу.

Виждам мислите, които проблясват в очите му, докато пътуват по тялото ми: да я убия/да я чукам/да я нападна и да я вържа/да изследвам ползите ù?

Нужно е много, за да накарате мъж да убие красива жена, с която още не е спал. Особено ако се е наслаждавал на сестра ù.

– Приятелите не опитват принуда един върху друг – казвам и подчертано поглеждам към амулета.

Той наклонява глава и го плъзва обратно в ризата си.

Предлагам ръката си с усмивка. Баронс ме обучи добре. Дръж приятелите си близо...

Даррок я приема, навежда се и поставя лека целувка на устните ми. Напрежението между двама ни е осезаемо. Едно внезапно движение от който и да било от нас и ще се нахвърлим един върху друг, опитвайки се да се убием, и го знаем. Той поддържа тялото си гъвкаво. Аз зареждам крайниците си с отпуснатост. Ние сме два скорпиона с навити опашки, които се опитват да се чифтосват. Не е повече, отколкото заслужавам. Наказанието да му позволя да ме докосва по този начин. Аз осъдих Баронс на смърт.

Разтварям устни под неговите, но престорено скромно зъбите ми остават на пост. Изпускам лека въздишка в устата му. Харесва му.

...а враговете си още по-близо!

Зад нас Ънсийли принцовете започват да звънят меко като тъмен кристал. Помня този звук. Знам какво предшества. Стягам ръка върху неговата.

– Те никога! Никога повече!

Даррок се обръща към тях и излайва сурова заповед на език, който наранява ушите ми.

Те изчезват.

В мига, когато повече не знам къде са и дали не приближават към мен, протягам ръка за копието си. То също е изчезнало.

Ънсийли принцовете не могат да Пресяват в Сребрата с някаква степен на предвидимост. Даррок ми казва, че е несигурно всеки път, когато опитват. Проклятието на Крус отново проваля нещата.

Казвам му, че покритите с руни синьо-черни камъни не са по-добри и че в каквото и измерение да се намирам, ако са непокрити, то се опитва да ги изхвърли в опит да ги върне на скалите на ледения Ънсийли затвор, от които са изсечени.

Изненадана съм, че не го знае, и му го казвам.

– Не знаеш какъв е животът в двора на Сийли, МакКайла. Тези с истинско знание, с истински спомени за нашето минало ги пазят ревностно. Има толкова много версии за Старите дни и противоречиви приказки за нашия произход, колкото измерения, които можеш да избереш в Залата. Единствените Ънсийли, които някога сме виждали, са тези, с които се сражавахме в деня, когато нашите владетели се биха и кралят уби нашата кралица. Оттогава сме пили от Котела безброй пъти.

Той се движи по ръба на скалата с неестествена плавност и грация. Фае се движат гладко като царствени хищници, родени от сигурното знание, че никога не могат да умрат или че най-малкото това се случва много рядко и само при специални обстоятелства. Той не е изгубил тази арогантност или може би си я е възвърнал, благодарение на плътта на всички Ънсийли, които яде. Не носи червената роба, която някога ме ужасяваше. Висок, изящно мускулест, той е облечен като човек, който прекарва много време навън, като рекламира Версаче, с дълъг водопад от лунносребърна коса, прихваната на тила. Безспорно е секси. Със своята сила и самоувереност ми напомня за Баронс.

Не питам защо пият. Разбирам. Ако аз намеря Котела и пия от него, това ще изтрие цялата болка и ще ми позволи да започна живота си отначало, начисто. Не бих могла да скърбя за това, което не помня, че съм имала. Това че пият, намеква, че на някакво ниво Фае чувстват. Ако не болка, то поне значително неудобство.

– Е, как ще се измъкнем от тук? – питам.

От отговора му внезапно ме побиват тръпки, усещане за нещо много по-огромно и неразбираемо от дежа вю – една неизбежност най-после става ясна.

– Белият палат.


Четири


Нощта, в която стените се срутиха, се свих в една камбанария с единствената цел да оцелея до сутринта.

Нямах представа дали светът би оцелял с мен.

Мислех, че е най-дългата нощ в живота ми. Грешах.

Това е най-дългата нощ в живота ми. Вървя рамо до рамо с врага си, скърбя за Джерико Баронс, давя се в собственото си съучастничество.

А нощта се разтяга ли, разтяга. Преживявам хиляди часове за кратко. Броя от едно до шестдесет, стаила дъх отново и отново, отброявайки минутите, които успявам да премина. Мисля, че ако има достатъчно от тях между мен и смъртта на Баронс, непосредствеността на болката ще може да се замъгли и ще мога да си поема дъх, без да усещам това острие, което промушва сърцето ми.

Не спираме, за да ядем или да спим. Той държи Ънсийли плът в торбичка и периодично дъвче, докато пътуваме, което значи, че може да продължи да върви много по-дълго от мен. В някакъв момент ще бъда принудена да почивам. Мисълта да не бъда в пълно съзнание близо до него е неприятна.

Имам оръжия в моя арсенал, които още не съм изпробвала върху него. Нямам никакво съмнение, че той също крие въоръжение. Примирието ни е под от яйчени черупки, а и двамата носим кубинки.

– Къде е Ънсийли кралят? – питам и се надявам разсейването да накара минутите да се движат по-бързо. – Неговата книга е на свобода. Чух, че я иска унищожена. Защо не прави нищо по въпроса? – със същия успех мога да тръгна на риболовна Ънсийли експедиция, да пускам мрежите си за всичко, което мога да използвам. Докато не науча колко силен е Даррок и не разбера какво имам в моето тъмно, гладко като стъкло езеро, коварството е моята игра. Няма да правя прибързани ходове, които застрашават мисията ми. Възкресяването на Баронс зависи от това.

Той свива рамене.

– Кралят изчезна отдавна. Някои казват, че е твърде луд, за да му пука. Други вярват, че не може да напусне затвора на Ънсийли и лежи в гроб от черен лед и спи цяла вечност. Но има и такива, които твърдят, че той никога не е бил в затвора, на първо място, и че разкаянието за смъртта на наложницата му е единствената слабост, която някога е позволявал.

– Това намеква за любов. Фае не обичат.

– Спорно е. Аз разпознавам себе си в теб и го намирам... завладяващо. Това ме прави по-малко самотен.

Превод: Аз служа като огледало и Фае се наслаждава на собственото си отражение.

– Това желано ли е от едно Фае? Да бъде по-малко самотно?

– Малцина Фае могат да издържат самотата. Някои приемат като факт, че енергия, хвърлена в характера на дадено общество, което не може да я отрази или да я върне, позволява тази енергия да се прахоса, докато не остане нищо. Може би е дефект.

– Като да пляскаш на Камбанка – подигравам се. – Огледало, потвърждение.

Той ме поглежда.

– От това ли са направени Фае? От енергия?

Поглежда ме още веднъж и ми напомня за В’лане и знам, че никога няма да обсъжда от какво се състоят Фае с мен или с някой човек. Чувството му за превъзходство в никаква степен не е закърняло от времето, което е прекарал като смъртен. По-скоро подозирам, че е пораснал. Вече познава и двете страни. Това му дава тактическо предимство пред другите Фае. Той разбира какво ни мотивира и е по-опасен заради това. Прибирам идеята за енергията настрана за по-късно обмисляне. Желязото влияе на Фае. Защо? Дали не са някакъв вид енергия, която може да „даде на късо“?

– Признаваш дефекти? – притискам аз.

– Ние не сме съвършени. Какво е бог? Разгледай вашия! Според вашата митология той е бил толкова разочарован от първите си усилия да създаде расата ви, че е опитал отново. Ние поне затворихме нашите грешки. Вашият бог позволява неговите да вървят свободни. На възраст едва няколко хиляди години, вашите митове за сътворението са много по-абсурдни от нашите. И все пак вие се чудите защо не можем да си спомним нашия произход от преди милион или повече години в миналото.

Бяхме се приближили един към друг, докато говорехме, и го осъзнахме едновременно. Плъзгаме се незабавно встрани, оставяйки достатъчно разстояние между нас, за да можем да видим навреме евентуално нападение от другия. Част от мен намира това за развеселяващо.

Принцовете още не са се появили. Благодарна съм за това. Въпреки че вече не ми влияят сексуално, те имат ужасяващо присъствие. Карат ме да се чувствам странно двуизмерна, сякаш ми липсва нещо съществено, виновна, предадена по начин, който не мога да разбера и не искам. Не знам дали изпитвам това, защото някога бях под тяхна власт и цялото ми самоусещане беше отделено от кожата и костите ми, или защото те са анатема за всички хора. Чудя се дали „нещото“, от което ги е направил Ънсийли кралят, е толкова чуждо и ужасяващо за нас, че те са еквивалент на психична черна дупка. Това, че са неописуемо красиви, само прави нещата още по-лоши. Тяхната изящност е хоризонтът на събитията, от който не можеш да избягаш. Потръпвам.

Помня.

Никога няма да забравя. Трима от тях и невидим четвърти се движеха върху мен, в мен.

Защото Даррок го нареди. Това също няма да забравя.

Мислех, че да бъда изнасилена от тях е ужасно, че ме е срязало дълбоко, променило е вътрешната ми природа. Но тогава не бях познала болката от преобразяването. Сега вече я познавам.

Излизаме от гората и теренът започва да се спуска надолу. Луната осветява пътя ни, докато вървим през тъмни ливади.

Зарязвам риболовната си експедиция засега. Гърлото ми е възпалено от писъците, а усилието да поставям крак пред крак, докато поддържам невъзмутимо изражение на лицето си, отнема цялата ми концентрация. Минавам през ада на безконечния мрак преди изгрева.

Повтарям в ума си сцената на скалата хиляди пъти, като се преструвам, че е свършила различно.

Гъста трева и нежна тръстика шумолят на нивото на кръста ми и забърсват долната страна на гърдите ми. Дори да има животни в гъсталака, те стоят на разстояние. Ако аз бях животно, също щях да стоя на разстояние. Климатът става по-умерен. Въздухът се затопля с аромата на екзотични нощни цветя като жасмин и орлови нокти.

Тук зората се пуква така рязко, както пада нощта. Небето в един миг е черно, розово, после синьо. Три секунди от нощ до ден.

Преживях нощта. Поемам дъх дълбоко и внимателно.

Когато сестра ми беше убита, открих, че светлината на деня има нерационален, въздействащ ефект върху скръбта. Нямам представа защо. Може би само за да ни подкрепи, за да можем да оцелеем отново след самотната, забулена от сълзи нощ.