Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

– Може би този, който я е взел, не е могъл да вземе копието или меча.

Това изключваше В’лане. Той ми го отнемаше редовно, също както сега. Даррок също го правеше. Който и да беше пленил кралицата, беше достатъчно могъщ, за да го направи, но не достатъчно, за да вземе копието или меча – две условия, които изглеждаха взаимноизключващи се. Възможно ли беше похитителят ù да е имал причина да иска да я убие бавно?

– В’лане ми каза, че всички Сийли принцеси са мъртви – казах. – Има Фае легенда, според която, ако всички наследнички на кралицата са мъртви, Истинската магия на расата им ще бъде принудена да се прехвърли към най-могъщия им мъжки. Ами ако някой се опитва да се сдобие с Шинсар Дъб и в същото време убива всички жени от кралската династия, свършвайки с Авийл, та когато кралицата умре, той да се окаже не само със силата на Ънсийли краля, а и с Истинската магия на кралицата и така да стане първия патриархален владетел на расата? Кой е най-могъщият мъжки?

Всички глави се врътнаха към В’лане.

– Какво казвахте вие, хората? Да, сетих се. О, я стига! – каза той сухо. Погледът, който ми хвърли, беше равни части гняв и укор. Сякаш казваше: „Аз пазя твоите тайни, не се обръщай срещу мен!“ – Това е легенда, нищо повече. Служил съм на Авийл през цялото си съществуване и ù служа и сега.

– Защо излъга за местонахождението ù?

– Прикривам отсъствието ù от много човешки години, за да предотвратя гражданска война сред Фае. След като всички принцеси са мъртви, няма ясен наследник.

Много човешки години? За втори път казваше толкова много, но усложненията едва сега ми станаха ясни. Загледах го. Беше ми казал много повече от една лъжа. На Хелоуин ми беше казал, че е бил зает другаде, отнасял е кралицата на безопасно място. Къде наистина е бил в онази нощ, когато толкова отчаяно се нуждаех от него? Исках да знам още сега, да настоявам за отговори, но тук вече се случваха много неща, а когато го разпитвах, щеше да бъде при моите условия, на мой терен.

– И как точно умряха те? – попита Баронс.

В’лане въздъхна.

– Те изчезнаха по същото време, когато и тя – той отново ме погледна.

Примигнах. Погледът му съдържаше тъга. И обещание, че ще говорим скоро.

– Удобно за теб, фейо.

В’лане хвърли на Баронс презрителен поглед.

– Погледни отвъд върха на смъртния си нос! Ънсийли принцовете са също толкова могъщи като мен, ако не и повече. А самият Ънсийли крал е много по-силен от всички нас. Магията най-вероятно ще отиде при него, където и да е той. Не мога да постигна нищо, ако нараня кралицата, всъщност бих загубил всичко. Трябва да ми я предадеш. Ако е била в Ънсийли затвора през цялото време, откакто изчезна, може да е много близо до смъртта. Трябва да ми разрешиш да я заведа в нашия свят, за да възвърне силата си.

– Това няма да се случи никога.

– Тогава ти ще си отговорен за убийството на кралицата – каза В’лане горчиво.

– А откъде да знам, че ти не целиш точно това от самото начало?

– Ти презираш всички нас. Би позволил кралицата да умре, за да задоволиш собственото си дребнаво отмъщение.

Исках да знам какво е собственото дребнаво отмъщение на Баронс. Но отново чувствах проклетата двойственост. Разкриващото се тук беше много далеч от това, което всички си мислеха. Само аз знаех истината.

Това, за което се караха, не беше кралицата. Беше наложницата отпреди стотици хиляди години, която някак беше станала Сийли кралица. Дали кралят най-после не беше получил това, на което се е надявал? Дали продължителното време във Фае не беше направило любимата му Фае? Дали балансът, който светът „желаеше“, както предположи момчето със замечтаните очи, беше превърнал една смъртна в заместничка на кралицата, както накрая щеше да превърне Крисчън в заместник на принц?

Ако аз бях кралят, защо това не ме обнадеждаваше? Наложницата най-после беше Фае. Разтърсих глава. Не можех да мисля по този начин. Просто не се получаваше.

– Мак – промърморих. – Само Мак.

Баронс ми хвърли остър поглед, който казваше: „Отложи го за по-късно, госпожице Наложница!“.

– Вижте, момчета! – казах. Четири древни чифта очи ме прободоха и аз примигнах към двамата шотландци. – О, вие двамата изобщо не сте каквото изглеждате, нали?

– Дали някой в тази стая е? – каза сприхаво Баронс. – Какво предлагаш?

– Най-безопасно за нея е тук – казах сбито.

– Това казвам през цялото време – изръмжа Баронс. – Това крило е защитено по същия начин, по който и книжарницата. Нищо не може да се пресее вътре – В’лане изсъска – или навън. Нито Сийли, нито Ънсийли могат да се доберат до нея. Не позволяваме на никой да влезе в стаята с дрехи. Рейни се грижи...

– Сложил си я при родителите ми? – казах невярващо. – Хората влизат голи?

– Къде другаде бих могъл да я сложа?

– Кралицата на Фае е в онази стъклена стая с мама и татко? – гласът ми се издигаше. Не ми пукаше.

Той сви рамене. Очите му казваха: Не съвсем, и двамата го знаем. Ти дори не си от този свят.

Моите казваха: Не ми пука коя може да съм била в някой друг живот. Знам коя съм сега.

– Отнема време и ресурси да се защити едно място толкова добре, колкото стаята, в която са Джак и Рейни. Няма да повторим усилията си – каза той.

– Замъкът Келтър беше защитен от самата кралица – каза Дагиъс. – И е далеч от Дъблин, където Шинсар Дъб, изглежда, е склонна да броди. Това е по-добрият избор.

– Тя остава. Не съм отворен за обсъждания. Ако не ви харесва, опитайте се да я вземете! – каза равно Баронс и в тъмните му очи видях очакване. Той се надяваше да опитат. Беше в настроение за бой. Всички в стаята бяха. Дори аз, осъзнах стреснато. Внезапно разбрах мъжете. Имах проблем, който не можех да реша. Но ако можех да създам разрешим проблем, като юмручен бой и да сритам нечий задник, това със сигурност щеше да ме накара да се чувствам по-добре за известно време.

– Ако тя остане и ние оставаме – каза Дагиъс решително. – Пазим я тук или я пазим там. Но ние я пазим.

– А ако те останат, аз също оставам – от гласа на В’лане капеше лед. – Никой човек няма да брани кралицата ми, докато аз съществувам.

– Има просто решение за това, фейо. Ще те накарам да спреш да съществуваш.

– Сийли не са наш враг. Ако го докоснеш, имаш всички нас срещу себе си.

– Мислиш, че не бих могъл ли, планинецо?

За момент напрежението в стаята беше непоносимо и вътрешното ми око видя как всички се хващаме за гушите.

Баронс беше единственият от нас, който не можеше да бъде убит. Нуждаех се от шотландците, за да изпълнят ритуала по повторното погребване, а В’лане и неговият камък трябваше да помогнат да хванем Книгата. Един бой точно сега беше много лоша идея.

– Значи се разбрахме – изчуруликах весело. – Всички остават. Добре дошли в „Честър-Хилтън“! Да приготвим леглата!

Баронс ме погледна, сякаш съм откачила.

– После нека излезем и да си намерим нещо за убиване! – добавих.

Дагиъс и Киън изръмжаха одобрително и дори В’лане изглеждаше облекчен.

Измъкнах се от душа и се погледнах в огледалото. Откакто бях завлякла болящото си тяло по стълбите в КДБ до стаята си преди двайсет минути, натъртванията ми бяха намалели с четирийсет процента. Прокарах пръсти през едно особено лошо на ключицата. Бях решила, че чувам пукане и се притеснявах, че има нещо счупено, но това беше само гореща, подута контузия и оздравяваше забележително бързо.

Какво ми имаше? Може да подозирах, че имаше нещо общо с това, че съм... е, не Наложницата, но никога не бях оздравявала толкова бързо като дете. Бях тичала с ожулени колене постоянно.

Дали МакКейб беше една от моите части? Затова ли и той не беше замръзнал? Възможно ли беше момчето със замечтани очи също да е част? Кой още? Колко части имаше Не Наложницата?

– Аз не съм кралят! – казах на глас. – Има някакво друго обяснение – трябваше да има. Просто не можех да го приема.

Тази нощ беше трескава. Бяхме налетели на Джейни, неговите Бранители и на Дани близо до Четиринайста и бяхме прорязали широк път през града. Дагиъс, Киън и В’лане бяха бъхтили с юмруци, Дани и аз бяхме секли и рязали. Баронс беше правил това, което правеше, но го беше правил твърде бързо, за да видя. След време спрях да се опитвам да видя, твърде изгубена в собствената си кръвожадност.

Когато най-накрая спрях да броя, броят на убитите беше в стотици.

Как можех да се чувствам толкова добре от убиването на Ънсийли, ако аз бях техният създател?

– Виждаш ли? Още доказателства, че не съм – казах на себе си в огледалото с кимване. Отражението ми кимна важно в отговор. Нагласих сешоара си на средно топло и започнах да суша косата си.

Ънсийли се бяха оттеглили. Слухът за нас се беше пръснал по улиците и те се бяха изтеглили от битката с пляскане на криле, с пресяване и с пълзене. Предполагам, че след като са били заключени по време на цялото си съществуване, не бързаха да умират сега, когато бяха свободни. Когато оставих Баронс, двамата Келтър и В’лане, те изглеждаха забележително незадоволени и готови да се хвърлят към гърлата си. Аз бях уморена, натъртена и изобщо не ми пукаше. Ако бяха достатъчно тъпи да се убият един друг, заслужаваха проблемите, което това щеше да създаде.

Докато се пъхах в пижамата, едно камъче изтрака върху прозореца на стаята ми.

Нямах настроение за В’лане точно сега. Да, имах въпроси, но тази нощ не беше моментът, в която да ги задам. Нуждаех се от почивка и от чиста глава. Изритах раницата, пропълзях в леглото и дръпнах завивките през глава, за да се скрия от ярката светлина на петте лампи. Предполагаше се, че сенките са се махнали. „Предполагаше се“ не беше израз, който работеше за мен.

Още едно камъче.

Стиснах очи и зачаках да спрат.

След пет минути дребни камъчета, един голям се заби в прозореца ми, пръскайки стъкла и стряскайки ме ужасно.

Изстрелях се от леглото и се загледах в безпорядъка на пода. Дори не можех да отида там и да му откъсна главата. Трябваше първо да изровя обувките си.

Леден вятър развяваше пердетата.

Нахлузих ботушите и захрущях към прозореца.

– Няма да говоря с теб, докато не поправиш проклетия прозорец, В’лане! – сопнах се. После: О!

Фигура с наметало и качулка стоеше долу на уличката и за момент ми напомни на Малуш. Тъмните роби се завихряха в ефирен облак, докато фигурата се движеше конвулсивно напред, сякаш всяка стъпка беше агония. Външните прожектори светеха през наметалото и видях, че е ушито от лек шифон.

Първата ми мисъл беше за Шинсар Дъб, скрита някъде под многото тайни гънки.

– Пусни наметалото! Искам да видя ръцете ти и всичко.

Чух остро вдишване, агонизиращо хриптене. Ръцете се задвижиха с артритно внимание, откопчавайки брошката на врата. Качулката падна и наметалото изшумоля на земята.

Едва не повърнах. Преглътнах писък. Не бих го пожелала и на най-лошия си враг. Беше Фиона със силно осакатена плът.

– Милоооссссст! – одраните устни се разтегнаха в съскане.

Обърнах гръб на прозореца и се облегнах на рамката с ръка на устата. Очите ми бяха затворени, но не можех да избягам. Можех да я видя и през затворени клепачи.

Тя се беше опитала да ме убие както изглежда преди цял един живот. Беше се съюзила с Дерек О’Баниън, после с Даррок.

Само защото обичаше Джерико Баронс.

Нощта, в която Книгата я беше довела под балкона ми, одрана жива, се бях зачудила дали всички Ънсийли, които беше изяла, щяха да я запазят жива. Яденето на Ънсийли има забележителни оздравителни свойства. Но очевидно поникването на нова кожа или може би излекуването от някакво магическо нараняване, което Шинсар Дъб беше причинила, беше отвъд способносите му.

– Мислех, че Книгата убива всички, които обзема – казах накрая. Думите ми иззвъняха в притихналата нощ.

– Тя има... различни апетити към... тези... които ядат Ънсийли – понесе се нагоре пълният ù с болка глас.

– Тя уби Даррок. Той ядеше Ънсийли.

– Накара го... да млъкне. Заради това... което знаеше.

– Което беше?

– Само ако... знаех. Щях... – тя издаде задавен звук и от хриптенето и стоновете допуснах, че се навежда да си вземе наметалото. Опитах се да си представя кое би причинявало повече болка върху одраната плът – студеният нощен вятър или дрехите. И двете щяха да са еднакъв ад. Не можех да си представя как понася болката.

Не казах нищо. Нямаше какво да кажа.