– Опитах... сама – продължи тя накрая, – молих се... да убие... и мен.

– Защо си тук? – обърнах се и се загледах в нея. Беше облякла наметалото, но беше оставила качулката смъкната.

– Не мога да зарастна – сивите очи потрепваха с постоянна болка в окървавените гнезда. Дори клепачите ù ги нямаше. – Не мога да умра. Опитах... всичко.

– Още ли ядеш Ънсийли?

– Замъглява... болката.

– Вероятно това те държи жива.

– Твърде... късно.

– Искаш да кажеш, че според теб си го яла толкова дълго, че дори да спреш сега, може да не умреш?

– Даааа.

Обмислих го. В зависимост от изядените количества, беше възможно. Малуш беше прошарен с Фае като пържола със сланина. Може би дори ако въобще спреше да яде Ънсийли, тя никога нямаше отново да бъде съвсем човек. Аз бях яла само два пъти през живота си и се надявах, че тялото ми се е възстановило напълно и завинаги.

– Не мога да намеря... – погледът ù се спря на изоставената Мрачна зона и разбрах, че е търсила Сянка, която да я убие. Но те се бяха преместили много отдавна към по-зелени пасища, буквално, а тя не изглеждаше в състояние да върви много далеч. Не можех да си представя да кара кола и да седи с тази одрана кожа. – Само копие... меч... ще...

– ...накара Фае частите да спрат да те поддържат жива – довърших. Погледнах настрани, загледах се над покрива на гаража на Баронс към стотиците тъмни покриви. – Искаш аз да те убия – в това имаше ужасна ирония.

– Дааа.

– Защо не опиташ с Дани? Не мислиш ли, че там ще имаш повече късмет?

Каза не.

Примигнах. Тя наистина е знаела за Дани, намерила я е и Дани е отказала?

– Каза... ти трябва...

– И ти мислиш, че аз имам милост?

– Не можеш... да ме... гледаш.

Отклоних поглед от одраното ù лице.

– Мога да те пренебрегвам до края на живота си – но не беше истина. И тя го знаеше.

– Милооссст! – изсъска отново.

Ударих перваза на прозореца.

Вече нямаше лесен избор. Не исках да слизам долу и да я поглеждам. Не исках да я намушкам. Не можех изобщо да я оставя да продължи да страда, ако можех да направя нещо, а аз можех.

Погледнах с копнеж леглото си. Не исках нищо повече от това да пропълзя обратно в него.

Прозорецът ми беше счупен. Стаята щеше да замръзне за нула време.

Пресегнах се за кобура, закопчах го върху пижамата, пъхнах копието в него, грабнах едно палто от стола и се отправих към стълбите.

По пътя надолу имах малко прозрение.

Копието ми щеше да убие Фае частите на Фиона, гарантирайки ù смърт, както тя желаеше, но много бавно. Бяха минали месеци, преди Малуш да умре. Когато намушквах Фае, то беше изцяло Фае и умираше бързо. Но когато човек яде Ънсийли, то преплита човешкото тяло с джобове и нишки безсмъртна плът, а няма начин да намушкаш всяка нишка или джоб, затова раната вместо това действа като бавна отрова. Чудя се дали този, който е изобретил оръжията за убиване на безсмъртни, умишлено ги е създал по този начин – да раздават ужасяващо наказание за ужасяващо престъпление.

Но все пак имаше друг възможен метод на екзекуция, който или щеше да я убие мигновено, или да отговори на въпрос, на който много силно исках да бъде отговорено.

През цялото време, докато се биех тази вечер, бях мислела са това.

Исках да изпробвам Среброто в Белия палат.

Може би много хора и Фае биха могли да минат през него.

Бях обмисляла да хвана Ънсийли пленник и да го накарам да мине през Среброто.

Сега нямаше нужда. Имах доброволец.

И даже още по-добре – тя беше предимно човек.

Ако Фиона можеше да мине през кралското Сребро без да умре, това означаваше, че легендата е блъф.

„То уби Баронс.“

Свих рамене. Това можеше да е изключение. Баронс не се подчиняваше на законите на физиката. Може би хората можеха да минават през него без проблем. Може би Ънсийли кралят не го беше защитил толкова добре, колкото беше мислил. Може би хората от нашата планета бяха различни от неговата смъртна наложница, а как би могъл да измислиш защита срещу нещо, което дори не допускаш, че съществува? Знаех само, че не съм кралят, и това беше моята възможност да го докажа. Не можех да си позволя да губя още време, но душевното ми спокойствие си заслужаваше.

Излезнах на уличката и тръгнах бавно към нея.

– Вдигни качулката!

Тя издаде звук, който беше почти смях, но не се опита да я вдигне.

– Искаш ли да умреш? Тогава я вдигни!

Очите ù бяха пълни с омраза, движеше се сковано и старателно, но нагласи тъканта така, че да засенчва лицето ù.

Когато свали ръце, повей на вяръта донесе миризмата ù право в ноздрите ми. Задавих се. Тя вонеше на кръв, на гниеща плът със силен мирис на лекарства, сякаш ядеше болкоуспокояващи с шепи.

– Последвай ме!

– Къде?

– Копието ще те убие, но ще го направи бавно. Може би имам начин да те убия мигновено.

Качулката се обърна към мен, сякаш тя проучваше лицето ми, за да разгадае мотивите ми.

Татко ми беше казал веднъж, че ние вярваме, че другите са способни на най-лошото, на което ние сме способни. Фиона се чудеше дали мога да съм толкова жестока към нея, колкото тя би била в същото положение.

– Ще бъде ад за теб да вървиш до там. Но мисля, че ще предпочетеш да отделиш двайсет минути да стигнеш там, за да умреш, вместо седмици или дори месеци, ако умреш от рана от копието. Заради Ънсийли, които ядеш, ще умреш бавно.

– Копие... не незабавно? – в гласа ù имаше шок.

– Не.

Усетих мига, в който тя прие истината. Когато се обърнах и тръгнах към Среброто в тухлената стена, тя ме последва. Чувах тихото шумолене на наметалото ù зад мен.

– Има цена обаче. Ако наистина искаш да умреш, ще трябва да ми кажеш всичко, което знаеш за...

– Не мога да те оставя и за минутка сама, нали? – каза Баронс. – Къде, по дяволите, мислиш, че отиваш този път, госпожице Лейн? И кой е това с теб?

Тримата тръгнахме заедно.

Това беше една от най-неприятните, най-неудобните разходки, на които съм била.

Сякаш отново се гледах някъде отгоре, извън кожата си. Преди осем месеца, когато се бях гмурнала в КДБ, търсейки убежище от първата ми среща с Мрачна зона, дори не си бях представяла този момент: да влизам в тухлена стена зад книжарницата (имам предвид наистина в тухлена стена!) с жестоко одраната и силно наркотизирана жена, която тогава беше управлявала КДБ, с Баронс, който ме чакаше да му върна доброто настроение със секс и който се превръщаше в триметров звяр понякога, само за да мога да открия, че аз съм кралят и създателят на чудовищата, които бяха превзели света ми. Ако бях помислила, че животът ми ще стигне до там, щях още в същия ден да отида до летището и да се прибера у дома.

Фиона не беше изрекла и една сричка, откакто Баронс се беше появил в уличката. Беше придърпала качулката си плътно около лицето. Не можех да си представя как се чувстваше тя, докато вървеше към самоубийството си между мъжа, когото беше обичала чак до собственото си унищожение, и жената, за която вярваше, че ù го е отнела.

В началото Баронс беше оспорил плана ми бурно.

Беше искал да използвам копието и да я убия, без да се връщам в Сребрата и да губя седмици, вероятно месеци. Но след като го дръпнах настрани и му обясних, че тя е идеалният експеримент, той се беше съгласил неохотно и аз разбрах, че той също се надява да докажем, че легендата греши.

Защо? Той мислеше, че съм наложницата. Но като се имат предвид моите страхове за това коя съм, идеята да съм наложницата не изглеждаше нещо толкова лошо.

Освен ако не беше стигнал до заключението, че ако аз съм наложницата, е предопределено самият крал да дойде за мен в някакъв момент, а това е враг, с който не би могъл да се справи, дори като звяр. Може би се тревожеше, че кралят ще му отнеме ОС детектора и тогава за него няма да има избор?

„Но ако я попиташ и едно нещо за мен, госпожице Лейн – беше прошепнал в ухото ми, – ще я убия на място и ти няма да проведеш малкия си експеримент.“

Погледнах към него с ъгълчето на окото. Можеше ли? По същия начин, по който убиваше Фае, какъвто и да беше той? Но все пак не го предложи като милост. Чудех се какво изпитва, докато се движехме по един розов коридор. Дали скърбеше за нея, за жената, която беше управлявала магазина му с години, жената, на която бе доверил повече от тайните си, отколкото някога беше доверявал на мен? Не беше предложил да я убие бързо, за да сложи край на страданията ù. Беше го използвал само като заплаха, за да не се бъркам в работите му.

Лицето му беше със сурови, студени черти. Той погледна надолу към върха на главата на Фиона и изразът му се промени. После осъзна, че го гледам и отново се превърна в маска от камък.

Наистина скърбеше за нея. Не за страданията или за смъртта, а за това, че беше избрала пътя, който я беше довел тук. Подозирах, че никога нямаше да спре да се грижи за нея и че тя винаги щеше да му е скъпа, ако не беше се обърнала срещу мен. Но това действие беше подпечатало съдбата ù.

Баронс беше един от най-сложните мъже, които бях срещала някога и в същото време един от най-простите. Ти си или с него, или срещу него. Точка. Край на историята. Имаш само една възможност. И ако го предадеш, спираш да съществуваш в неговия свят, докато той не те убие.

Фиона беше спряла да съществува в момента, в който беше пуснала Сенките в книжарницата, за да ме погълнат, докато спях (по този начин му отнемаше единствената възможност за нещо, което той желаеше много силно, каквото и да беше то), и единственото, което изпитваше сега, беше щипка желание нещата да се бяха развили по друг начин и шепот от съжаление. Не толкова отдавна той беше забил нож в сърцето ù и ако тя не ядеше Ънсийли, щеше да я е убил. Беше готов да я убие в уличката, и то не милостиво.

Откраднах си още един поглед към него, осъзнавайки пълния размер на това, върху което размишлявах.

Той мислеше, че съм го предала, като съм поела с Даррок, когато вярвах, че е мъртъв. Но не беше изхвърлил мен от живота си. Каквото и да искаше от Шинсар Дъб, го искаше много силно.

И според моята собствена преценка за него, щом го получеше, щеше да ме убие.

Сигурно беше усетил, че се взирам в него, защото ме погледна.

Нещо не е наред ли, госпожице Лейн?

Погледът ми се присмя:

Има ли нещо наред в тази ситуация?

Той се усмихна без грам хумор.

Освен очевидното.

Поклатих глава.

Гледаш ме така, сякаш очакваш да те убия.

Трепнах. Толкова ли лесно можеше да ме разгадае?

Чудиш се какъв мъж съм и какви са чувствата ми в този момент.

Зяпнах го.

Мислиш, че си ме предала и един ден ще те убия за това.

Не съм сигурна защо изобщо си давам труда да говоря.

Очите ми пламнаха от гняв. Не можех да се примиря, че съм толкова прозрачна.

Това, че се съюзи с Даррок, за да постигнеш целите си, не ме е предало. Аз щях да направя същото.

Тогава защо си толкова кисел?

Това, че си го чукала, ще бъде простено, едва когато чукаш мен. Друга жена би се затичала презглава към опрощението.

Сложих край на разговора ни, като се загледах право напред.

Напредвахме бавно. Фиона не можеше да се движи много бързо. Вървяхме със скороста на охлюв от розови коридори към слънчеви и бронзови.

– Библиотеките – каза Баронс, докато преминавахме. – Ще се отбием на връщане, след като така и така сме тук. Искам да огледам още веднъж.

Усетих внезапно напрягане в закачулената фигура до мен, сякаш тъмната качулка се обърна в моята посока.

Нямаше нужда да виждам лицето ù, за да почувствам горчивината в погледа ù или да предскажа мрачния обрат на мислите ù.

Коментарът му ù беше напомнил, че той и аз ще се връщаме заедно, а тя ще бъде мъртва. И знаех, че според нея щяхме да се забавляваме страхотно, да танцуваме и да се караме, да правим секс и да живеем, докато нейното съществуване щеше да свърши, угасено, сякаш тя никога не е била раждана – неоплакана, без да липсва на никого.

Усетих изпод наметалото да се излъчва злобна и мрачна омраза и се радвах, че виждах черните подове напред.

Имах чувството, че сме пазачи на затвор, тръгнали по дългия, бавен адски път към електрическия стол. Осъдената между нас би направила всичко, за да избегне присъдата, но съдбата не ù беше оставила друг избор, освен да жадува за забвение.