Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

Няма никой в къщи, освен Онази, за която аз съм светът. Не мога да продължавам така, не мога да го правя.

Защо не можеше да продължи? Какво не можеше да прави? Аз правя секс с него по всички начини, по който той иска, докато го гледам с абсолютно обожание. Какъв е проблемът?

Върху мен внезапно се излива изтощение. Аз съм в него и свършвам под него, и гледам очите си внимателно.

Какво правя тук, мамка му?

Той знаеше какво е, какво съм аз.

Знаеше, че идваме от различни светове, че нямаме място заедно.

Но все пак за няколко месеца между нас нямаше демаркационна линия. Бяхме съществували на място отвъд определенията, на което правилата нямаха значение, и аз не бях единствената, която се наслаждаваше на това. Но през цялото време, докато бях изгубена в сексуално блаженство, той е бил наясно с хода на времето, с всичко, което се беше случвало. С това, че бях обезумяла, че не го желаех истински и когато се измъкнех от това, щях да обвиня него.

Продължавам да се надявам да видя светлина в очите ù. Въпреки че това би означавало тя да каже сбогом.

Бях го направила. Нерационално или не, бях го използвала срещу него. Той ме беше видял гола – тяло и душа, а аз не го бях видяла изобщо. Бях заслепена от безпомощна похот, която не беше за него. Аз бях обладана от похот, а той просто се беше оказал там.

Само веднъж – мисли той, докато гледаме как погледът ми става още по-празен.

Веднъж какво? Вместо да притискам, опитвам невидима атака. Преструвам се, че се оттеглям, оставям го да мисли, че е спечелил, и в последния миг се обръщам. Вместо да скачам към мислите му, оставам много, много неподвижна и слушам.

Той избутва косата от лицето ми. Приличам на животно. Няма съзнание в погледа ми. Аз съм пещерна жена с миниатюрен праисторически мозък.

Когато разбереш кой съм, ми позволи да бъда твоя мъж!

Той ме изхвърля от черепа си с такава сила, че една не припадам. Ушите ми звънтят и главата ме боли.

Вдишвам рязко. Няма го.

Вървях през Темпъл Бар с жизнерадостна походка. Бях се събудила рано, бях погледнала слънчевата светлина, струяща през прозореца на стаята ми, бях се облякла и се бях отправила навън по задачи.

Хладилникът беше празен. Имах два рождени дни, които бях решена да отпразнувам, преди да закъснея още повече и щеше да се наложи да импровизирам сериозно със съставките, за да опека торта. След Хелоуин маслото, яйцата и млякото бяха оскъдна стока, но една южнячка може да направи много с мазнина за сладкиши, кондензирано мляко и яйца на прах. Щях да опека шоколадова торта с дебела, двойно шоколадова глазура, дори това да беше последното нещо, което правя. С Дани щяхме да гледаме филми и да си лакираме ноктите. Щеше да е като едно време с Алина.

Обърнах лице към слънцето, докато бързах по улицата. След една нескончаемо дълга зима, пролетта се беше върнала в Дъблин.

Сезонът на слънце и прераждане беше закъснял за мен. Въпреки че бях успяла да избегна нещастните месеци на студено време, заета в света на Фае или в Сребрата, това все още беше най-дългата зима в живота ми.

Пролетта не изглежда много по-различно от зимата, но можете да я усетите във въздуха – топла целувка във вятъра, мирисът, идващ от океана, който носи обещание за пъпки и цветове, ако не тук, то някъде другаде по света. Никога не съм мислила, че ще ми липсват мухите и насекомите, но ми липсваха. В момента нищичко не растеше в Дъблин, а това значеше, че няма никакви молци, пеперуди, птици или пчели. Нито едно цвете не цъфтеше, никакви ластари не избиваха от млади клони и дори тревата все още не беше поникнала. Сенките бяха погубили града на излизане, преди да хлопнат вратите с гръм и трясък на Хелоуин. Почвата беше ялова.

Не бях градинар, но бях направила проучване. Бях съвсем сигурна, че ако вложим подходящите торове в земята, с времето отново ще можем да отглеждаме разни неща.

Имахме много да си връщаме. Трябваше да премахнем мъртвите дървета и да ги заменим с нови. Да запълним сандъчета с цветя. Да преоформим парковете. Планирах да започна с малко. Да домъкна пръст от манастира, да насадя маргаритки, лютичета, а може би петунии и циганчета. Да напълня книжарницата с папрат и зелена лилия и да започна да отвоювам собствената си територия, преди да продължа в градината на покрива и отвъд нея.

Един ден Дъблин отново щеше да живее и да диша. Един ден всички тези останки от хора щяха да бъдат пометени и погребани с паметна церемония. Един ден туристите щяха да идват да гледат епицентъра и да се отдават на спомени за онзи Хелоуин, когато стените паднаха. Може би дори да споменават едно момиче, което се свиваше в камбанарията, преди да помогне за спасяването на света. После да се отправят към един от шестотинте възстановени пъба, за да празнуват това, че човешката раса си е върнала света.

Защото щяхме да го направим. Независимо коя или какво бях, бях решена да заловя и погреба отново Книгата, после да се заловя за работа и да намеря начин да върна стените. Междувременно щях да намеря доказателство, че не съм кралят, а просто една човешка жена, изпълнена със спомени на някой друг, поставени в ума ми по причини, които щяха да станат ясни, когато най-после успеех да науча всичко. Аз не бях оста на пророчество, която щеше или да спаси, или да обрече човешката раса. Бях просто човек, който е бил препрограмиран от кралицата. Или кой знае? Може би от краля, за да проследя Книгата, в случай че избяга. Бях манипулирана точно като Келтърови и бях една малка част от уравнението за повторното ù запечатване, този път завинаги.

Докато се шляех из града, се опитах да се пъхна отново в ума на младата жена, която беше слязла от самолета, беше взела такси през Темпъл Бар и се беше регистрирала в „Кларин“ в края на миналото лято, изумена от тежкия акцент на приличния на леприкон стар мъж зад регистратурата. Прегладняла. Уплашена и скърбяща. Дъблин беше изглеждал толкова огромен, а аз бях толкова мъничка и неориентирана.

Огледах се наоколо, като попивах празната черупка на града и си спомнях блъсканицата, суетнята и улиците, изпълнени с крак – бликащ от енергия живот, който всички приемаха за даденост.

– Добро утро, госпожице Лейн! – инспектор Джейни ме настигна.

Прецених го бързо. Носеше тесни дънки с цвят каки, проста бяла тениска, опъната по издутия му гръден кош, и военни ботушки, вързани върху панталоните. Беше накичен с муниции, пистолети на кръста и в кобур под мишницата, и Узи през рамото. Нямаше къде да се скрие една зла Книга. Преди месеци беше пуснал шкембе. Вече го нямаше. Беше висок, мускулест, с дълги крайници и вървеше като мъж, който е стъпил здраво на земята за първи път от години.

Усмихнах се, искрено зарадвана да го видя, но не можех да не посегна за копието си. Надявах се да не го иска все още или да ми има зъб.

– Хубава утрин, нали?

Засмях се.

– Аз мислех същото. Дали ни има нещо? Дъблин е празна черупка, а ние изглеждаме готови да избухнем в смях – доста отдавна се познавахме с инспектора, който пиеше чай със сандвичи от Ънсийли.

– Вече няма писмена работа. Мразех я. Нямах представа, че изяжда толкова много време от живота ми.

– Нов свят.

– Скапано странен.

– Но добър.

– Да. Улиците са тихи. Книгата се спотайва. Не съм виждал Ловец от дни. Ние, ирландците, знаем как да се възползваме от времена на изобилие, защото със сигурност отново ще дойде момент на глад. Правих любов с жена ми снощи. Децата са здрави и силни. Хубаво е да си жив в такъв ден – каза той.

Кимнах в пълно разбиране.

– Като говорим за Ловци, ще видиш поне един в небето скоро – нахвърлях му нашия план, че скоро ще претърсвам улиците на Дъблин с Ловец, търсейки Шинсар Дъб. – Така че, не стреляй по мен, става ли?

Очите му се присвиха хитро.

– Как го контролираш? Можеш ли да го принудиш да те заведе до леговището си? Можем да затрием много от тях, ако само намерим бърлогата им.

– Нека първо махнем Книгата от улиците! После ще помогнем в лова, обещавам.

– Обещание, което ще ти напомням. Не ми харесва да използвам момичето, но тя настоява. Имала е доста тежък живот. Тя трябва да е у дома, някой да я гледа. А убива, сякаш е родена за това. Кара ме да се чудя откога е...

– МакКайла – каза В’лане.

Джейни беше замръзнал с открехната уста в полукрачка. Не заледен. Просто обездвижен.

Стегнах се и посегнах за копието.

– Трябва да поговорим.

– Меко казано. Ти трябва да обясниш – завъртях се в кръг с извадено копие. По някаква причина все още го имах.

– Прибери копието!

– Защо не си го взел?

– Предлагам ти проява на добра воля.

– Къде си? – настоях. Чувах гласа му, но той не беше видим и източникът на гласа му продължаваше да се мести.

– Ще се появя, когато ми покажеш твоята проява на добра воля.

– Която е?

– Аз избрах да ти го оставя. Ти избери да го прибереш! Ще се почетем един друг с доверие.

– Няма никакъв шанс.

– Не съм единственият, който има да обяснява. Как донесе кралицата през кралското огледало?

– Нека ти кажа какво не разбирам! На Хелоуин бях изнасилена от Ънсийли принцовете. Ти ми каза, че си бил зает да отнесеш кралицата си в безопасност. Но сега знам, че кралицата е била в Ънсийли затвора за, как го каза ти? Много човешки години. Къде беше наистина в онази нощ, В’лане?

Той се материализира на около четири метра пред мен.

– Не те излъгах. Не съвсем. Казах ти, че не бих могъл да бъда на две места едновременно и това беше истина. Но бях неясен, когато казах, че съм отнесъл кралицата си на безопасно място. Вместо това се възползвах от тези часове, за да я търся в Сребрата на Даррок. Бях сигурен, че той стои зад изчезването ù. Вярвах, че я е затворил в едно от откраднатите огледала на ЛаРу, но не можех да претърся тези Сребра, докато магията на световете беше неутрализирана. Когато съборих долмена му заради теб (който всъщност ние възстановихме и снощи успяхме да върнем Крисчън), иначе щях да дойда да обясня по-скоро, аз положих усилия да ги претърся. Но Даррок беше научил много от писанията, откраднати от Белия палат, и аз не успях да разбия защитите му.

– Прекарал си нощта, докато са ме изнасилвали, да претърсваш къщата му и не си намерил нищо?

– Непростимо решение, но само защото не даде плодове. Бях сигурен, че тя е там. Ако я бях намерил, щеше да си струва. Когато открих какво се беше случило, аз почувствах... – той притвори клепачи над очите си, оставяйки само тънка лента сребро да проблясва между миглите му.– Почувствах – устата му се изкриви в горчива усмивка. – Беше несъстоятелно. Фае не чувстват. Определено не и първият принц на кралицата. Аз вкусих завист към мрачните си събратя за това, че са те познали по начин, по който аз никога не бих могъл. Давех се в ярост, че са те повредили. Скърбях от загубата на нещо несравнимо, което никога нямаше да имам отново. Това не е ли човешко съжаление? Чувствах... – той вдиша бавно и дълбоко, после издиша. – Срам.

– Така казваш ти.

Усмивката му се изкриви.

– За първи път в съществуването ми исках да преживея временно забвение. Не бях способен да накарам мислите си да ми се подчиняват. Те се скитаха по свое собствено желание на въпроси, които бяха ужасни за понасяне. Не бях способен да ги накарам да спрат. Това караше мен да искам да спра. Това ли е любов, МакКайла? Това ли ви причинява тя? Защо, тогава, хората копнеят за нея?

Трепнах, когато за миг си спомних как обмислях да се протегна на земята до Баронс и да оставя кръвта ми да изтече за него.

– До гуша ми дойде все да се оказвам в невъзможни положения. От цяла вечност съм верен на кралицата. Без нея расата ми е обречена. Няма наследник на трона ù. Няма никой достоен или способен да води народа ми. Не можех да предпочета да помогна на теб, вместо да се опитам да я открия. Моите емоции, на които нямах право, не трябваше да пречат. Твърде дълго съм бил това, което стои между мира и войната – той сплете поглед с моя. – Освен...

– Освен какво?

– Все още насочваш това копие към мен.

Тръгнах към него, прибирайки ръката с копието.

Той изчезна.

Заговори зад мен.

– Възможно ли е да ставаш като нас?

Извъртях се с присвити очи.

– Какво имаш предвид?

– Дали не ставаш Фае по начина, по който са родени някои много отдавна? Подозирам, че младият друид също страда от родилни болки. Това е най-неочакваното развитие.