Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

– И нежелано.

– Това все още не е сигурно.

Беше ли това дъх в ухото ми? Устните му върху косата ми ли бяха?

– За мен е нежелано! Няма да ставам една от вас! Вземи си безсмъртието! Не го искам!

Усетих ръцете му на кръста ми. Плъзгаха се надолу по задника ми.

– Безсмъртието е дар. Принцесо.

– Не съм принцеса и не се превръщам във Фае.

– Още не, може би. Но си нещо, нали? Чудя се какво. Уморих се да гледам Баронс да препикава кръгове около теб. Уморих се да чакам деня, в който най-после ще ме погледнеш и ще видиш, че съм много повече от Фае и принц. Аз съм мъж. Мъж, изпитващ такъв глад по теб, който не познава дъно. Ти и аз, повече от всеки друг във Вселената, сме идеални един за друг.

Беше на два метра срещу мен и гледаше в очите ми.

– Не желая да продължавам така. Раздвоен съм и не намирам спокойствие. Гордостта ми пречеше да говоря открито досега. Но няма да позволя това да се случи отново.

Той изчезна и се появи отново точно пред мен, толкова близо, че можех да видя трепкането на дъги в пъстрите му очи.

Копието беше между нас.

Стиснах дръжката. Той сключи ръка върху моята, насочи копието към гърдите си и се наведе към мен. Можех да го усетя твърд като скала и готов до мен. Дишаше тежко и плитко, очите му блестяха.

– Приеми ме или ме убий, МакКайла! Но избери! Просто избери, по дяволите!

Последния път, когато говорих с мама лично, беше на втори август – денят, в който се сбогувах с родителите си и хванах самолета за Дъблин. Бяхме се карали горчиво за ходенето ми в Ирландия. Тя не беше искала да изгуби втора дъщеря в „онова прокълнато място“. По онова време мислех, че е мелодраматична. Сега знам, че е имала причина да вярва, че не е трябвало никога да позволява на Алина да заминава и защо беше ужасена да види, че и аз заминавам. Бях съжалявала, че последните ни думи, казани лице в лице, бяха сурови. Бях говорила с нея по телефона след това, но не беше същото.

Видях татко три седмици по-късно, когато дойде в КДБ да ме търси. Баронс беше използвал Гласа, за да го накара да се прибере у дома и беше посадил някои подсъзнателни команди, които да го спрат да се върне в Ирландия. Бяха подействали. Татко беше ходил до летището няколко пъти, за да се върне за мен, но не беше успял да се качи на самолет.

Видях и двамата отново две седмици след Коледа, когато бях изплувала от състоянието си на При-я и В’лане ме беше отвел до Ашфорд, за да ми покаже, че е помогнал моят роден град да бъде възстановен и че пази хората ми.

Тогава не бях говорила с тях. Бях се свила в храстите зад къщата и бях гледала как седят на верандата и говорят за мен и затова, че се предполага да обрека света на гибел.

Бях видяла и двамата, когато Даррок ги държеше в плен. Бяха вързани и със запушени усти.

После ги бях видяла тук, в „Честър“, в нощта, когато Шинсар Дъб пое контрол върху Фейд и уби Баронс и Риодан, но тогава беше само през стъкло.

Хронологически бяха минали девет месеца, откакто те ме бяха видели за последен път. С времето, което бях изгубила във Фае, като При-я и в Сребрата, имах чуството, че са по-скоро три, при все това най-дългите, най-претъпканите със събития три месеца от живота ми.

Исках да ги видя. Сега. Въпреки че не бях приела В’лане по начина, по който той искаше, не го бях и намушкала, което се беше оказало непредвидено, защото най-накрая беше ми казал, че всички трябва да се срещнем в „Честър“ по обяд, за да изгладим плановете си за залавянето на Книгата. Той беше изпратен като пресяващ се вестител да обиколи всички.

Реших, че задачите ми може да почакат. Като знаех, че сме толкова близо до възможността да направим сериозен опит за залавянето на Книгата, бях изпълнена с неотложна нужда да видя мама и тате преди голямата среща. Преди ритуала. Преди още нещо в живота ми да се обърка. Личностните кризи настрана, но те ми бяха родители и винаги щяха да бъдат. Ако преди бях живяла като някой или нещо друго, този живот беше избледнял, в сравнение със сегашния.

Влетях в „Честър“, преминах тържествено през баровете, които бяха отчайващо пълни толкова рано през деня, и се отправих към стълбите. Нямах желание да говоря с никой от тайнствените обитатели на клуба.

В основата на стълбите Лор и един мъж с тежки мускули, дълга бяла коса, бледа кожа и горящи очи се раздвижиха заедно и блокираха пътя.

Обмислях какво можеше да има в дълбокото ми гладко езеро, което да използвам (Баронс беше изгълтал кървавочервените руни като трюфели), когато Риодан извика от горе:

– Пуснете я!

Вдигнах глава. Изтънченият собственик на най-голямото свърталище на секс, дрога и екзотични тръпки в града стоеше зад хромирания парапет, големите му длани бяха сключени на перилата, дебелите му китки бяха украсени със сребърни гривни, а чертите му бяха затъмнени от удобна сянка. Изглеждаше като белязан модел на Гучи. Какъвто и живот да са живели тези хора, преди да станат такива, каквито са, той е бил жесток и труден. Като тях.

– Защо? – настоя Лор.

– Защото аз казвам така.

– Още не е време за срещата.

– Тя иска да види родителите си. Ще настоява.

– Е?

– Мисли, че има да доказва нещо. Ще бъде упорита.

– Леле, колко мило! Дори няма нужда да говоря – измърках. Наистина са чувствах така. Роидан вадеше най-лошото в мен. Той ме беше осъдил предварително, също като Роуина.

– Излъчваш емоции днес. Емоционалните хора са непредвидими, а ти си по-непредвидима от повечето по принцип. Освен това – Риодан изглеждаше развеселен, – Джак изгражда имунитет към Гласа на Баронс. Настояваше да те види. Каза, че ще вземе кралицата за заложница, ако не те доведем при него. Не се тревожа за безопасността на кралицата. Рейни я харесва, а Джак харесва всичко, което харесва Рейни. Но съм обезпокоен, че може да спори с нас до смърт.

Усмихнах се леко. Ако някой можеше да спечели, това беше татко. Избутах Лор с рамо. Ръката му се стрелна като решетка около врата ми и ме спря.

– Погледни ме, жено! – изръмжа той.

Обърнах глава и срещнах погледа му ледено.

– Ако той ти каже нещо за нас, ще те убием. Разбираш ли? Една дума и умираш. Така че, ако се чувстваш много нахакана и защитена, защото Баронс обича да те чука, помисли пак! Колкото повече му харесва да го прави, толкова по-вероятно е един от нас да те убие.

Погледнах нагоре към Риодан.

Собственикът на „Честър“ кимна.

– Никой не уби Фиона.

– Тя беше парцал.

Избутах ръката му от врата си.

– Разкарай се от пътя ми!

– Бих предложил да го излекуваш от малкия му проблем, ако искаш да оцелееш – каза Лор.

– О, ще оцелея.

– Колкото по-далеч от него, толкова по-безопасно.

– Искате ли да намеря Книгата, или не?

Отговори Риодан:

– Не ни пука дали Книгата е навън. Или че стените са паднали. Времената се менят, ние продължаваме.

– Тогава защо помагате с ритуала? В’лане каза, че е поискал ти и Лор да се заемете с другите камъни.

– Заради Баронс. Но ако той прошепне една дума за себе си, ти си мъртва.

– Мислех, че той ви е шеф.

– Така е. Той създава правилата, по които живеем. Но все пак ще те отнемем от него.

„Ще те отнемем от него.“ Понякога бях толкова тъпа!

– И той го знае.

– Веднъж вече се наложи да го направим – каза Лор. – Кастео не ни е казал и дума оттогава. Казвам, че е време да го преживее. Минаха хиляда шибани години. Какво струва една жена?

Вдишах бавно и дълбоко, докато пълните усложнения от това, което току-що беше казал, попиваха в мен. Затова Баронс никога не отговаряше на въпросите ми и никога нямаше да отговори. Знаеше какво щяха да ми причинят, ако ми каже – каквото и да са направили с жената на Кастео преди хиляда години.

– Няма нужда да се тревожиш за това. Не ми е казал нищо.

– Все още – каза Лор.

– Но по-важното – казах, гледайки нагоре към Риодан, – аз няма да питам. Нямам нужда да знам – осъзнах, че е истина. Вече не бях обсебена да намеря име и обяснение за Джерико Баронс. Той беше, каквото беше. И нищо не беше в състояние да го промени. Нито пък това, което чувствах.

– Така казва всяка жена в някакъв момент. Запозната ли си с приказката за Синята брада?

Разбира се. Той беше искал от жените си само едно – никога да не поглеждат в забранената стая, където държал телата на всичките си бивши съпруги, които бил убил за това, че са поглеждали в забранената стая.

– Жените на Синята брада не са имали живот – огледах го. Те също така са били контролирани прекалено сурово и безскрупулно. – Колко сте отнели един от друг? Толкова, че мразите да се гледате? Дали веселата банда от братя не се е превърнала във вървяща, говореща, безсмъртна Студена война?

Лицето му се втвърди.

– Събличай се, ако ще се качваш!

Изгледах го.

– Дрехите ми са прилепнали.

– Не подлежи на преговори. Всичките. Нищо, освен кожа.

Лор скръсти ръце, облегна се на стълбите и се засмя.

– Има страхотен задник. Ако имаме късмет, ще носи прашки.

Белокосият мъж се разтърси от смях.

– Никога не сте карали някой да се съблича преди – казах.

– Нови правила – засмя се Риодан.

– Няма...

– Да видиш родителите си, ако не го направиш – отряза ме той.

– Не искам да ги виждам, ако трябва да съм гола. Мама никога няма да се възстанови.

Той показа къса роба.

– Планирал си го! – задник!

– Казах ти. Нови правила. Не можем да сме прекалено внимателни с кралицата тук.

Не мислеше, че ще го направя. Грешеше.

Наежена изритах ботушите си, издърпах ризата през глава, събух дънките, разкопчах сутиена и свалих прашките. После върнах кобура на мястото му, пъхнах копието в него и тръгнах по стълбите гола. Разлюлях малко задник, докато вървях и задържах погледа на Риодан през цялото време.

На върха Риодан на практика ме зави с късата роба. Погледнах назад към Лор и другия пазач. И двамата ме зяпаха. Никой от тях вече не се смееше.

Вторият етаж на „Честър“ миришеше добре. Наклоних глава и подуших. Парфюм и... готвене? Имаше ли кухня тук?

Три жени изскочиха от една стена, говореха и се смееха, носейки покрити чинии, после изчезнаха зад друг съскащ панел. Засегнах се. Те знаеха как да отварят и затварят вратите, а аз не знаех!

Риодан ми тръсна дрехите ми.

– Жените на Келтърови са неконтролируеми. Те готвят. Дърдорят. Смеят се. Идиотки!

Погледнах го. Той вече се отдалечаваше. Опитах се да не се разсмея. Минах в края на коридора и се облякох, докато гледах как изчезва в една от стъклените стаи.

Когато отново тръгнах, Лор се изравни с мен. Не ми харесваше горещия му неподвижен поглед на изключително сексуален мъж, който ме е видял гола и с разлюлян задник и нямаше да го забрави скоро.

– Джак и Рейни са тук долу – той зави наляво в пчелната пита от стъкло и хром, по коридор, който дори не бях осъзнала, че е там. Отразяващите стъкла създаваха илюзията от коридор с огледала. Вторият етаж на „Честър“ беше дори още по-голям, отколкото мислех.

– Преместили сте ги.

– Трябваше ни място, което да можем да пазим по-добре, след като настанихме кралицата вътре.

Отпред Дръстан и Дагиъс стояха в коридора и говореха с... Зяпнах. Фае? Не усещах Фае в него. Какво беше той? Дълга черна коса, златна кожа, тонове чар. Фае, но не Фае.

Когато приближихме, чух Дагиъс да казва нетърпеливо:

– Искаме само да потвърдиш, че тя наистина е Авийл. Ти беше неин любимец пет хиляди години, Адам. Познаваш я по-добре от всеки от нас. Тя е изтощена и слаба, и въпреки че сме съвсем сигурни, че е тя, ще почиваме по-спокойно, ако го чуем от някой, който някога е бил нейна дясна ръка.

– Аз съм смъртен, Габ е бременна и няма да умра в скапана Фае война. Това не е моята битка. Това вече не е моят живот.

– Искаме само да потвърдиш, че е тя. Ще накараме В’лане да те пресее от тук...

– Ако кажете на задника, че съм тук, няма да получите нищо от мен! Никой не трябва да знае, че съм в Ирландия. Нито едно Фае. Ясно?

– Вярваш, че все още ще те гонят?

– Те имат дълга памет, кралицата е слаба, а аз никога не съм им бил любимец. Някои от тях не пият толкова често от Котела, колкото би ми харесало. Един поглед. Ще потвърдя, но после се махам. Не идвайте повече да ме търсите!