Дагиъс каза студено:

– Ти имаше възможност да убиеш Даррок. Вместо това го направи смъртен.

Тъмните очи на Адам проблеснаха.

– Знаех, че някой от вас, копелета, ще се опита да обвини мен за станалото. Оставих го да живее. Хората са оставили Хитлер да живее. Не аз съм отговорен за унищожаването на една трета от световната популация.

– Трябва да си доволен, че никоя от жертвите не беше Келтър, иначе щяхме да те търсим лично.

– Не ме заплашвай, планинецо! Не съм наречен шийн ширийч дуу[18] за нищо и не съм заживял тук, без да взема предпазни мерки. Все още имам няколко аса в ръкава. Имам да пазя мой собствен клан.

Гледах го втренчено, докато подминавахме. Внезапно главата му се извърна и той се вгледа право в мен с присвити очи. Погледът му ме следваше, докато минавах.

– Коя е тя? – чух го да пита.

– Една от избраниците на кралицата, както изглежда. Може да проследи Книгата.

– Обзалагам се, че може – измърмори Адам.

Погледнах остро над рамо и започнах да се обръщам. Исках да знам защо го каза.

Ръката на Лор стисна моята.

– Продължавай да вървиш! Часовете за посещение в „Честър“... ами, за теб няма такива.

Той спря в далечния край на коридора пред гладка стена от стъкло, която беше силно изрисувана със замъглени руни, и притисна длан до панела. Когато вратата се плъзна встрани, погледнах надолу и видях, че подът е покрит с още руни.

– Ако се умориш от Баронс – студените му очи бяха заковани на лицето ми. – Ако допуснем, че оцелееш...

Хвърлих му поглед, пълен с подигравателно учудване.

– Чудесата нямат край! Представата на Лор за предложение. Някой да ме хване, докато припадам!

– Свалката отнема енергия, която би било по-добре да бъде изразходвана в чукане. Предпочитам тояга по главата – той се обърна и тръгна отново.

Извъртях очи и изправяйки рамене, прекрачих руните.

Или по-скоро се опитах да прекрача руните.

Те ме отхвърлиха бурно и всяка аларма в сградата се включи.

– Не нося Книгата! Видя ме гола. Махни се от мен!

Ръката на Лор беше върху гърлото ми, смачквайки трахеята ми. Още малко натиск и щях да припадна от липса на кислород.

– Какво стана? – настоя Риодан, връхлитайки.

– Тя включи защитите.

– Чудя се защо, Мак?

– Разкарай задника от мен! – казах.

– Пусни я! – Баронс се беше присъединил към Риодан в коридора. – Веднага!

Риодан погледна към Баронс и нещо премина между тях. Осъзнах, че са очаквали това. Бяха знаели, че в някакъв момент ще настоявам да видя родителите си. Единствената причина Риодан да ме пусне горе беше, за да ме подложи на този тест. Но какво доказваше той?

– Това не променя нищо – каза Баронс накрая.

– Не – съгласи се Риодан.

– Какво? – настоях.

– Защитите те разпознават като Фае – каза Баронс.

– Невъзможно! Всички знаем, че не съм. Сигурно улавят, че съм яла Фае.

– Яла си Фае? – Адам изглеждаше отвратен.

– Познаваш ли я? Изгледа я странно, когато минаваше – каза Лор.

– Само че е докосната от Фае – отговори Адам. Някъде в кръвната линия. Кралски дом. Не знам кой. Не е моят.

Всички зяпаха мен.

– Вие ли точно го казвате? Никой от вас не е човек. Е, може би Киън и Дръстан, но го има и онова „избрани от кралицата, обучени като друиди“. Затова не зяпайте мен, все едно аз съм изродът в цирка! Може би всеки шийте зрящ би ги включил. Предполага се, че ръката на СК е участвала в създаването ни. Никога не съм включвала алармите в манастира, които са създадени да държат Фае навън.

Или бях? Всеки път, щом се появях там, ме откриваха изненадващо бързо. А после и русата жена, която преграждаше коридора с нейното непреклонно: „Нямаш достъп тук. Ти не си една от нас“. Каква не бях? Шийте зряща? Член на Убежището? Човек?

– Искам да видя родителите си – казах ледено.

Баронс и Риодан отново размениха погледи, после Риодан сви рамене.

– Пуснете я! Преместете ги в съседната стая!

– Мак! – възкликна Джак, нахвърляйки ми се в мига, в който прекрачих прага. – О, Боже! Липсваше ни, бебче!

Изчезнах в мечешка прегръдка, която миришеше на мента и лосион за бръснене. Казват, че мирисът създава най-силните асоциации. Миризмата на прегръдката на баща ми откъсна месеците като страници от календара, хвърлени в кошчето.

Аз не бях Фае. Не бях и Ънсийли кралят. Нямаше да обрека света на гибел. Бях в безопасност, защитена, обичана. Бях малкото му момиченце. Винаги щях да бъда.

– Тате! – притиснах нос в ризата му. – И мамо! – задавих се, докато заравях лице в рамото ù. Тримата се бяхме прегърнали така, сякаш не съществуваше утре.

Отдръпнах се и ги погледнах. Джак Лейн беше висок, красив и спокоен, както винаги. Рейни се усмихваше лъчезарно.

– Изглеждате фантастично! И мамо, виж се! – нямаше и следа от скръб или страх по нежно набразденото ù лице. Очите ù бяха ясни, фините черти сияеха.

– Нали изглежда страхотно? – попита Джак, стискайки ръката ù. – Майка ти е променена жена.

– Какво стана?

Рейни се засмя.

– Сигурно това, че живея в стъклена стая с кралицата на феите. После музиката, която се чува през пода по всяко време. И да не забравяме всички тези голи хора, които се отбиват.

Татко изръмжа.

Усмихнах се. Бях се чудила как се справят родителите ми с това. Мама минаваше скоростен курс по чудатости.

– Добре дошла в Дъблин! – ù казах.

– Не че сме видели много от него – тя хвърли многозначителен поглед към стъклото, сякаш знаеше точно къде стои Риодан. – Сега е по-добре – тя погледна отново към мен. – Не ме разбирай грешно! Беше ми трудно, когато дойдохме тук. Баща ти беше доста зает. Но една сутрин се събудих и сякаш всичките ми страхове се бяха стопили, докато съм спала, и повече не се върнаха.

– Дали е станало така, защото е имало толкова много странни неща, че за страха вече не е имало място? – попитах.

– Точно! Никое от правилата, според които съм живяла толкова дълго, не беше приложимо. Нещата бяха толкова извън разбиранията ми, че или трябваше да откача, или да променя разбиранията си. Вълнувам се, че съм жива по начин, по който не съм се чувствала, откакто бяхте малки, отпреди да започна да се тревожа за теб и за сестра ти през цялото време. Сега единственото, за което се тревожа, е кога ще мога да те видя отново и ето те! Изглеждаш невероятно, Мак! Харесвам косата ти. По-къса ти стои чудесно. Но си отслабнала, скъпа. Прекалено. Храниш ли се? Не мисля, че се храниш. Не може да се храниш достатъчно и да си толкова слаба. Какво закусва? – настоя тя.

Погледнах татко и поклатих глава.

– Тя още ли прави грис със сирене и свински котлети за закуска? Допускат ли я до кухнята тук?

– Лор я промъква понякога.

– Лор?

– Харесва царевичните ù питки.

Примигнах. Лор промъкваше мама в кухнята, за да прави царевични питки?

– Твоят Баронс предпочита ябълков пай – каза Рейни грейнала.

– Той не е моят Баронс и няма начин този мъж да яде ябълков пай – Баронс и ябълков пай бяха толкова несъвместим, колкото... ами, вампири и кутрета. Беше трудно да ги задържа в една мисъл.

– Но не и сладолед. Той мрази сладолед.

Майка ми знаеше повече за хранителните навици на Баронс от мен. Освен ако не броим животинските останки, които оставаха след него, когато беше звяр. Знаех, че не обича лапи и единствените кости, които дъвчеше, бяха пълните с костен мозък. Сърцата винаги изчезваха, дори да не изяждаше нищо друго.

– Чувам, че планират да опитат ритуала скоро – каза Джак.

– Всичко ли ви казват? – попитах вбесена. Доверяваха се на родителите ми, но не и на мен? Това беше просто грешно.

– Мъжете Келтър говорят – каза Рейни. – Жените им ни посещават.

– И може би любопитстваме малко – намигна татко. Чудех се колко време ще е нужно на Келтъровите жени да осъзнаят, че цялото това ласкаещо внимание, което Джак Лейн можеше да обръща и което те караше да се чувстваш най-интересната и най-специалната личност на света, беше прикритие за разпитите му. Че методично ги обръщаше наопаки, търсейки приемливи (и неприемливи) доказателства. Беше измъкнал много повече признания с чар и подкупващо любопитство от всеки адвокат в Ашфорд и съседните девет окръга.

– Като говорим за това – казах, – трябва да направя едно признание.

– Дошла си да ни видиш през януари, но не си останала – каза Рейни. – Знаем. Оставила си ни снимка на Алина. Изненадахме се, че си я сложила в пощенската кутия. Можеше никога да не погледнем там. Открихме я само защото баща ти проследи гнездо на оси, което се беше настанило в гюма, в който е поставен стълба с пощенската кутия.

Най-простите неща ми се изплъзват.

– Уф! Няма пощенски услуги.

– Продължиха известно време след падането на стените, но твърде много пощенски работници бяха убити в тези измествания на измерения или бяха нападнати от Ънсийли и вече никой не желае да обикаля – каза Джак.

– Намерихме я в деня, в който онзи мъж дойде и ни отвлече – каза Рейни.

– Не я оставих тогава – погледнах татко. – Бях там в нощта, когато ти и мама седяхте на верандата и говорехте. За мен.

Джак се взря в очите ми – лявото, после дясното, бързо.

– Мисля, че помня онази нощ.

– Ти и мама говорехте как има неща, които никога не сте ми казали – това беше мило и безвредно. Знаех, че Баронс и Риодан са отвън и слушат всяка наша дума. Исках да знам за пророчеството, но не чак толкова, че да попитам направо. След като задействах защитите, бях притеснена, че ако споменем нещо за това как обричам света на гибел, щях да бъда изключена от ритуала. А трябваше да бъда там. Нямаше да позволя да ме изключат от голямото шоу. Трябваше да изиграя моята част. Добра, благотворна част. Трябваше само да летя с Ловец и да посоча къде се намира злата Книга.

– Да – каза Джак, наблюдавайки ме. – Така беше. Винаги мислиш за неща, които ти се иска да си казал, когато се боиш, че може никога да нямаш друга възможност. Не бяхме сигурни, че ще те видим отново.

– Е, ето ме! – казах весело.

– И много ни липсваше, бебче – каза Джак.

Знаех, че е разбрал посланието.

После очите на всички се насълзиха, прегръщахме се още и говорихме за дреболии. Разказаха ми за Ашфорд, кой е жив и кой е умрял. Казаха ми, че Сенките са се опитали да превземат града (разбрали единствено от обвивките), после се появили Момчета-носорози, но „онзи красив приказен принц, (той е напълно оглупял по теб – а ти си могла да избереш и нещо далеч по-лошо от принц, скъпа, и го знаеш – и би могъл да те закриля и да ти осигури стил и безопасност“) според майка ми беше пристигнал и беше спасил родния ми град съвсем сам.

Окуражих я да продължи да говори невъзмутимо за В’лане, надявайки се, че това ще прогони Баронс и Риодан. Или поне ще ги побърка.

Времето мина твърде бързо. Преди да се усетя беше минал почти половин час и някой тропаше по стъклото, лаейки, че е дванайсет без четвърт и времето ми било свършило.

Прегърнах и двамата на излизане и отново се просълзих.

– Ще се върна да ви видя колкото мога по-скоро. Обичам те, мамо!

– И аз те обичам, скъпа. Ела скоро! – притиснах се в нея за малко, после се обърнах към татко, който ме обгърна в мечешка прегръдка.

– И аз те обичам, Мак – до ухото ми прошепна: – Лудата жена е Огъста О’Клер от Девъншир. Има внучка на име Тели, която е помогнала на майка ти да измъкне двете ви от страната. Ти си слънце и светлина, бебче. Няма нищо сбъркано в теб и никога не го забравяй! – той се отдръпна от мен и ми се усмихна. Любов и гордост блестяха в очите му.

Тели. Беше същото име, което Баронс беше споменал в телефонния разговор с Риодан сутринта, след като бях открила, че е жив. Той искаше да знае дали Риодан вече е открил Тели и го инструктира да прати повече хора да я търсят.

– Захващай се да спасяваш света, бебче!

Кимнах, а долната ми устна трепереше. Можех да побеждавам чудовища. Можех да правя секс с мъже, които се превръщаха в зверове. Можех да убивам хладнокръвно.

А татко все още можеше да ме разплаче с вярата си в мен.

– Няма да я допусна при нас – казваше Роуина петнайсет минути по-късно. – Няма причина за това. Ще имаме радиостанции. Тя трябва само да прелети отгоре, да забележи Книгата и да ни укаже позициите за камъните, после да отлети на демоничния си жребец – тя ми хвърли поглед, пълен с отрова, който казваше, че никой жив шийте зрящ не би яздил Ловец и това беше цялото доказателство за моята измяна, което ù трябваше. – Келтърови ще пеят и ще я донесат в манастира, където ще научат момичетата ми как да я погребат отново. Няма причина за нейното присъствие.