Изсумтях. Въздухът беше толкова наситен с напрежение, а главата ми се замайваше от липса на кислород. Никога не бях стояла в стая, пълна с толкова много недоверие и агресия. Риодан беше накарал всички да се съблекат в горната част на стълбището и беше претърсил дрехите им, преди да им ги върне, и това само беше подсилило лошото им настроение. Знаех защо го е направил. Не ставаше дума за нови правила. По този начин той изваждаше всички от равновесие и им показваше още в началото, че те не могат да контролират нищо, дори и себе си. Всеки човек би се почувствал крайно уязвим, ако трябва да стои гол пред облечени пазачи.

Огледах стаята. На източната стена на стъклената стая петимата силно татуирани Келтърови се извисяваха в тесни панталони и ризи.

На южната Роуина, Кат, Джо и три други шийте зрящи, всички облечени в бозави прилепнали костюми с панталони, стояха мирно. Без Дани. Изненадах се, че Роуина не я беше довела, но предположих, че според нея рискът е надминавал ползите, а най-рискованият ù недостатък беше, че ме харесва.

На северната стена В’лане, Кадифе, Дрий’лия, която отново имаше уста, но която мъдро държеше затворена, и три други Сийли от същата каста позираха надменно, облечени в прозрачни къси рокли, безупречните им лица бяха съчетани с безупречни гениталии.

Баронс, Лор, Риодан и аз заемахме западната стена, най-близката до вратата.

Роуина гледаше свирепо петимата шотландци, подредени рамо до рамо като защитници на „Ястребите“.

– Вие знаете как да я запечатате, нали? – настоя тя.

Излъчвайки различна степен на враждебност, те също я загледаха свирепо.

Келтърови не бяха от мъжете, на които една жена може да нарежда, особено пък старица като Роуина, която не си беше направила труда да упражни и грам дипломация или чар, след като беше отведена с превръзка на очите в една от стъклените стаи на последния етаж в „Честър“.

„Перверзия и упадък – беше отсякла тя в мига, в който ù махнаха превръзката. – Вие поощрявате това... това... общуване? Плътта на хора и Фае се смесва на това място. О, вие ще донесете проклятие на човешката раса! – беше изсъскала тя към Риодан.

„Майната ù на човешката раса. Не сте мой проблем.“

Едва не се разсмях на изражението ù, но сега не се смеех. Тя се опитваше да ме изключи от ритуала. Държеше се, сякаш аз бях парий, който не трябваше да бъде допускан в стаята, където се провеждаше срещата.

– О, разбира се, че знаем – говорителят беше Дръстан, този от Келтърови, който щеше да вземе Шинсар Дъб и да я отнесе до манастира. Според брат му той е горял на нещо като погребална клада и имаше неподкупно сърце. Не повярвах и за миг. Никой нямаше неподкупно сърце. Всички ние имаме слабости. Но трябваше да призная, че мъжът, който гледаше през тези сребристи очи, излъчваше нещо като... ведрина в странен контраст с вида му. Той изглеждаше като човек, който щеше да се чувства много по-удобно векове назад, тъпчейки из планините с тояга в едната ръка и с меч в другата. Всички изглеждаха така, с изключение на Кристофър, който силно приличаше на Дръстан, но без атавистичния ген. Но Дръстан имаш присъствие. Боравеше умело с думите и гласът му беше дълбок, пълен със заповеди, но все пак нежен. Говореше по-тихо от всеки друг Келтър, но беше този, когото се опитвах най-добра да чуя, когато говореха наведнъж, което беше през цялото време.

Погледнах към Крисчън и му се усмихнах леко, но изражението му не се размрази никак.

Едва предишната вечер В’лане и Келтърови бяха успели да свържат отново долмена на ЛаРу 1247 с Ънсийли затвора, а после бяха профучали през крепостта на краля, за да го върнат. Беше навън едва от шестнайсет часа и не изглеждаше много по-добре, отколкото в Сребрата. Вече не беше етюд в мраморно, кобалтово и черно, а беше... е, нямаше никаква логика, но даваше краткотрайно впечатление за тези цветове. Ако погледнех право към косата му, можех да забележа нишки мед и дори намек или два за слънчево злато в тъмната опашка, но ако я мернех с ъгълчето на окото, тя изглеждаше абаносова и по-дълга, отколкото беше. Устните му бяха розови и напълно годни за целувки, освен ако не обърнех глава рязко. Тогава за миг можех да се закълна, че са посинели от студ и леко заскрежени. Кожата му беше златна, гладка и можеше да бъде докосвана, но ако погледнех внезапно към него, тя блестеше като осветен отзад лед.

Очите му също бяха променени. Като изключителен детектор на лъжата, той, изглежда, гледаше право през всичко около себе си, сякаш виждаше света напълно различно от останалите.

Баща му, Кристофър, го изучаваше, когато мислеше, че Крисчън не го забелязва. Някой трябваше да му каже, че никога не е имало време, в което синът му да изпуска нещо от вниманието си. Крисчън можеше да изглежда като разсеян за няколко мига, но ако човек се загледа право в очите му, щеше да види, че е дори още по-силно съсредоточен върху заобикалящите го предмети. Толкова съсредоточен, че беше застанал неподвижно и привидно отсъстващ, сякаш отваряше вътрешно ухо, което настояваше за пълна концентрация.

– Лъжа – каза той сега.

Дръстан се намръщи на Кристофър.

– Казах ти да се погрижиш да си държи скапаната уста.

– Той вече не си държи устата за никого – каза Крисчън решително.

– Какво имаш предвид под лъжа? – настоя Роуина.

– Те не знаят със сигурност дали пеенето им ще подейства. Старите текстове, складирани в кулата на Силван, са се повредили и не са им оставили друг избор, освен да импровизират.

– И сме скапано добри в това. Измъкнахме те, нали? – изръмжа Киън.

– Негова е вината, че се озовах там, по принцип – Крисчън врътна глава към Баронс. – Дори не знам защо той е тук.

– Той е тук – каза Баронс студено, – защото има три от камъните, необходими за залавянето на Книгата.

– Предай ги и се разкарай!

– Не съм виновен аз, че се превръщаш във фея.

В’лане го поправи сковано:

– Фае. Не фея.

– Ти знаеше, че татуировките ми не са достатъчна защита.

– Не съм ти бавачка...

Кристофър изсъска:

– Трябваше да го провериш.

– За Бога! – сопна се Роуина. – Заобиколена съм от варвари и глупаци!

– ...и не беше моя работа да те татуирам. Опаковай си сам шибания парашут! Дори не беше моя работа да се опитвам да запазя...

Дръстан каза тихо:

– Ние трябваше да го проверим...

Дагиъс изръмжа:

– Не ми се дръж, сякаш е било скапана услуга, която си направил...

– Ти не се опита да ме измъкнеш от Сребрата. Каза ли изобщо на някого, че съм там?

– ...но часовете растяха – каза Дръстан, – а времето вече не може да бъде върнато.

– ...за човешката раса, при положение че си част от нея! – довърши Дагиъс.

– ...стените. И беше скапана услуга, въпреки че не може да се познае по скапаните благодарности, които получих. И не ме причислявай в същия генетичен фонд като себе си, планинецо!

– О, я млъквайте всички! – казах вбесена. – Можете да се карате после. Точно сега имаме работа – на Келтърови казах: – Колко сигурни сте в частите, които сте импровизирали?

Никой не проговори за миг, сякаш довършваха битката в мълчание с кръвожадни погледи и безсловесни заплахи.

– Колкото можем да бъдем – каза накрая Дагиъс. – Това не е нещо ново за нас. Ние сме били друиди на кралицата отпреди Спогодбата да бъде договорена. Седели сме с тях в Старите дни, когато великата зала на Тара още не е била построена и сме научили техните начини. Освен това имаме няколко други... части от древно знание на наше разположение.

– А всички знаем колко добре се разви за вас това предишния път – каза Баронс кадифено.

– Може би ти не си помагал, а си пречил, древни – изтътна Дагиъс. – Знаем, че имаш свой собствен план. Какъв е той?

– Престанете всички! – отсече Роуина.

Напрежението се увеличи.

– Баронс и хората му ще поставят три от камъните – опитах се да ги върна на темата.

– Той ще ги даде на моите шийте зрящи – каза Роуина упорито. – Ние ще поставим камъните.

Баронс я изгледа невярващо с леко повдигане на вежда.

– В чия шибана реалност мислиш, че ще стане това?

– Нямаш работа тук.

– Стара жено, не те харесвам – каза Баронс студено. – Бъди внимателна около мен. Бъди много, много внимателна.

Роуина затвори уста, намести очилата на носа си и сви устни.

Погледнах към В’лане.

– Донесе ли четвъртия камък?

Той погледна към Баронс:

– Той донесе ли неговите три?

Баронс оголи зъби към В’лане.

В’лане изсъска.

Келтърови изръмжаха.

И продължихме в този стил.

Четирийсет и пет минути по-късно, когато всички излизахме от стаята, две от стените бяха разбити, а подът беше напукан.

Но бяхме изчистили нюансите на нашия план.

Аз щях да летя с Ловец над града и да открия Шинсар Дъб, съобщавайки по радиото местонахождението ù.

Баронс, Лор, Риодан и В’лане щяха да приближат с четирите камъка, докато Келтърови щяха да започнат обвързващото заклинание, с което да запечатат кориците ù, за да бъде преместена.

Дръстан щеше да я вземе.

Баронс, Роуина, Дръстан, В’лане и аз щяхме да отидем с Хамъра на Баронс до манастира (защото никой не се доверяваше на В’лане или на друго Фае да го прсее с Книгата там и да чака всички останали да дойдат).

Роуина щеше да свали защитите, за да можем всички, които бяхме в стаята днес, да влезем в подземната гробница, създадена преди еони с цел да задържа Шинсар Дъб.

Дагиъс щеше да завърши обвързващото заклинание, което да запечата страниците затворени и (според тяхното знание) да завърти ключовете в ключалките, което щеше да я накара да замълчи завинаги във вакуум от вечно съзнание, сама завинаги. „Адска съдба, със сигурност“ – беше казал той мрачно.

И това явно беше нещо, което знаеше.

„Няма причина тя да бъде там“ – беше продължила да протестира Роуина, хвърляйки ми пронизителен поглед, дори когато завързваха очите ù и тези на шийте зрящите. Риодан не беше искал да видят клуба му или да разберат как се влиза в него.

„Няма причина и ти да бъдеш там, стара жено – беше казал Баронс. – След като свалиш защитите, не ни трябваш.“

„Ти също не си необходим.“

„Мислиш ли, че само Дагиъс трябва да влезе вътре с Дръстан и Книгата? – бях казала саркастично.

Беше кипяла по целия път навън.

Когато пристъпих в мрачния следобед, потреперих. Всички следи от пролетта бяха изчезнали. Денят беше мрачен отново и валеше силно. Утре вечер щяхме да се срещнем на О’Конъл и Бийкън.

И с малко късмет до следващия ден светът щеше да е много по-безопасно място.

Междувременно имах отчаяна нужда да си почина от всички мъже в живота си. Нуждаех се от момичешка вечер и от утехата на нормалността.

Обърнах се към В’лане и докоснах ръката му.

– Можеш ли да намериш Дани и да я помолиш да дойде в книжарницата довечера в осем?

– Твоето желание е заповед за мен, МакКайла – усмихна се той. – Ще прекараме ли утрешния ден на плажа заедно?

Баронс се раздвижи зад мен.

– Тя е заета утре.

– Заета ли си утре, МакКайла?

– Ще работи по древни текстове с мен.

В’лане му хвърли състрадателен поглед.

– Ах! Древни текстове. Забележителен ден в книжарницата.

– Превеждаме Кама Сутра – каза Баронс – с интерактивни помагала.

Едва не се задавих.

– Никога не си наоколо през деня.

– И защо? – В’лане беше картина на невинността.

– Ще бъда утре – каза Баронс.

– Цял ден? – попитах.

– През целия ден.

– Тя ще бъде гола на плажа с мен.

– Тя никога не е била гола в леглото с теб. Когато свършва, тя реве.

– Познавам звуците, които издава, когато свършва. Давал съм ù множество оргазми само като съм я целувал.

– Аз съм ù давал множество оргазми като съм я чукал. С месеци, фейо.

– Все още ли я чукаш? – измърка В’лане. – Защото в момента не мирише на теб. Ако е така, не я маркираш достатъчно. Тя започва да мирише като мен. Като Фае.

– Невероятно! – чух Крисчън да мърмори зад мен.

– Тя и двамата ли насърчава? – чух Дръстан да пита.

– И те го позволяват? – Дагиъс изглеждаше смаян.

Погледнах от В’лане към Баронс.

– Това няма нищо общо с мен.

– Грешиш – Баронс бръкна в джоба си и извади мобилен телефон. – Знаеш как да ме намериш, ако ме искаш – и си тръгна.