Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

– Невъзможно е.

– Не ти вярвам. Ти я изсмука. Можеш да върнеш взетото. Ако не можеш, ще те хвана в капан в собствената ти прокажена кожа и ще те измъчвам цяла вечност. Мислиш, че сега си гладна? Нямаш представа какво е глад. Ще ти покажа болка. Ще те държа в кутия и ще превърна живота си в мисия да те...

Озъбена от ярост и болка, тя се претърколи и стисна в ръце лицето на Дани.

– Свободно преминаване! – кървава слюнка излетя от устните ù.

– Какво?

– Ти няма да ме убиеш, ако го направя. Ти и аз ще имаме... как го казват? Разведряване. Ще бъдем другари. Ти ще си ми длъжница.

– Ще ти дам живота ти. Това е всичко, което ще получиш.

– Мога да отнема нейния живот, преди да отнемеш моя.

– Шебай го тоя шум! – извика Дани. – Убий кучката! Не ù дължиш нищо, Мак!

Имаше нещо, което ме тревожеше. Действието ù приличаше на лична атака.

– Ти не убиваш женски. Защо дойде за Дани?

– Ти уби моя другар! – изръмжа тя.

– Сивия мъж?

– Беше единственият друг. Затова исках да те нараня. Махни ги от мен!

– Върни ù това, което отне! Направи я каквато беше преди и ще ги махна. Иначе ще покрия кожата ти с тях.

Тя се загърчи на паважа.

– Ще броя до три, кучко. Едно, две...

Тя протегна тънка, покрита със смукала, сълзяща ръка.

– Закълни ми се! Свободно преминаване или тя умира! – засмя се горчиво Сивата жена. – Бяхме разделени при бягството. Щяхме да ловуваме заедно, да се храним заедно. Кой знае? В този свят вероятно щяхме да имаме нещо. Повече не го видях жив – устните ù се оголиха. – Избирай! Уморих се от теб.

– Майната ù! – кипеше Дани.

– Искам нещо повече от живота ù – казах аз. – Никога няма да нараниш някой от моите близки. Няма да си хабя дъха да ти обяснявам кои са те. Но ако решиш, че има дори най-дребната възможност да познавам човека, с когото мислиш да се храниш, просто го подмини или примирието ни свършва. Ясно?

– Нито ти, нито някой от тези, които смяташ за твои близки, някога ще ме преследва. Ясно?

– Да не остане следа от твоето гадно докосване по нея!

– Ще ми дължиш услуга един ден.

– Съгласна.

– Не, Мак! – извика Дани.

Притиснах длан до дланта на Сивата жена. Усетих ужилването на една смукателна уста, докато тя ми пусна кръв и сключихме клетвата.

– Оправи я! – казах. – Сега!

– Не мога да повярвам какво направи – мърмореше Дани за десети път.

Бузите ù розовееха, очите ù искряха, къдравата ù кестенява коса беше по-сияеща отвсякога. Дори изглеждаше малко по-закръглена, сякаш под кожата ù бяха добавени още един или два слоя колаген.

– Мисля, че тя ти върна малко повече, Дани – закачих я. Не бях съвсем сигурна, че Сивата жена наистина не го беше направила. Дани сияеше, кожата ù блещукаше полупрозрачна, очите ù бяха толкова зелени, че чак хипнотизираха. Рубинените ù устни се свиха в красиво нацупване.

– Мисля, че циците ми са по-големи – каза тя със самодоволна усмивка. После изтрезня. – Трябваше да я оставиш да ме убие и го знаеш.

– Това никога няма да стане – отвърнах.

– Вместо това ти сключи някаква дяволска сделка с гадната твар.

– И бих го направила отново без да се поколебая. Ще го мислим, когато се наложи. Ти си жива. Само това има значение.

Дани не проявява емоциите си. В редките случаи, в които позволява да видите някакво чувство, то е това, което тя е избрала да залепи на лицето си. Има широк арсенал от намръщени изражения и недоволен присмех, тя е изучила всеки нюанс на безочливото ухилване и на самонадеяното перчене, познати на човека, и подозирам, че е усъвършенствала Гибелния поглед още на пет.

Лицето ù сега е голо, широко открито. В очите ù блести неподправено обожание.

– Това е най-добрият подарък за рожден ден! Никой не е правил нещо такова за мен – каза тя учудено. – Нито дори мама... – тя замлъкна, стискайки устни в тънка черта.

– Грахчета в Мега-шушулката – казах, разрошвайки къдриците ù, докато се отправяхме към уличката зад книжарницата. – Обичам те, хлапе!

Тя трепна, но бързо залепи безгрижна усмивка върху шокираното си лице.

– Пич, този път ще ти се размине това, че ме нарече хлапе. Наистина ли мислиш, че съм по-красива? Не че ми пука, само искам да знам какъв трън в задника ще бъда, щом съм даже още по-секси от преди и Дансър получи хубав...

– Донешшшла шши ни нешшшто вкушшно за пиене ли, бърза? Пошшледната бешше шшлаааадка.

Извъртях се с копие в ръка. Или се бяха пресели, или се бяха крили в сенките неподвижни, а ние бяхме толкова отнесени в облекчението от скорошното ни измъкване, че бяхме станали небрежни.

Двойка Ънсийли, които никога не бях виждала, се въртеше край контейнера с боклук до задната врата на КДБ. Бяха еднакви, всеки с по четири ръце, четири тънки цилиндрични крака, по три глави и с десетки усти по техните плоски, ужасяващи лица, с мънички, тънки като игли зъби. В ъгълчетата на многото усти имаше чифт много по-дълги тънки зъби и разбрах, без да знам как, че ги използват за сламки.

Сестра ми беше с липсващ костен мозък, ендокринните ù жлези бяха пресушени, очните ù ябълки се бяха сринали и нямаше гръбначна течност. Съдебният лекар беше в пълно недоумение.

Аз не бях. Вече не.

Знаех каква каста беше убила Алина. Какво беше гризало, рязало и късало плътта ù и какво беше премахнало всички вътрешни течности, сякаш бяха деликатеси.

Казаното от тях достигна до съзнанието ми със закъснение.

Донешшшла шши ни нешшшто вкушшно за пиене ли, бърза? Пошшледната бешше шшлаааадка.

Замръзнах ужасена. Със сигурност нямаха предвид това, което мислех. Дани беше бързата. Какво... Защо... Мозъкът ми се превърна в каша. Те се взираха зад мен с обнадеждени изражения.

– Тя е нашшша шшъшшшто? – шест усти говореха като една. – Трябва да ù отнемешшш копието заради нашш. Трябва да я направишш безпомошштна, както направи шш другата блондинка. Остави и тази в улишшката шш нашш!

Дани. Отворих уста. Не можах да изкарам звук.

Чух задавени звуци зад мен, заглушено хлипане.

– Не шши отивай, бърза! – извикаха шестте усти и погледите им се заковаха зад мен. – Върни шше, нахрани ни отново! Ние шшме толкова гладни!

Обърнах се и се загледах в Дани.

Очите ù бяха огромни, лицето – бледо. Тя се отдалечаваше от мен.

Ако извадеше меча си, нещата щяха да бъдат лесни.

Тя не го извади.

– Извади меча си!

Тя поклати глава и направи още една крачка назад.

– Извади шибания меч!

– Няма да го направя. Аз съм по-бърза. Няма да те убия.

– Убила си сестра ми. Защо не мен? – тъмното езеро в главата ми започна да кипи.

– Не е така.

– Ти си я отвела при тях.

Лицето ù се изкриви от гняв.

– Ти не знаеш и едно шебано нещо за мен, шебана шебанячка! Не знаеш нищо!

Чух зад себе си шумолене – кожести, мокри звуци, и се извъртях. Изродите, които бяха убили сестра ми, се възползваха от разсейването ми и се опитваха да си отидат.

Нямаха никакъв шанс. Живеех за това. За този момент. За отмъщението. Първо тях, после нея.

Скочих към тях, крещейки името на сестра ми.

Рязах и късах, и дерях.

Започнах с копието и свърших с голи ръце.

Нахвърлих се на двойката като звяра на Баронс. Сестра ми беше умряла в някаква мръсна уличка, а тези чудовища я бяха довършили и сега знаех, че не е било бързо. Мога да си я представя – с побелели от болка устни, тя е знаела, че ще умре, но е надраскала следа в паважа. Надявала се е, че ще дойда, бояла се е, че ще дойда. Вярвала е, че мога да успея там, където тя се е провалила. Боже, липсваше ми! Омразата ме погълна. Аз пуснах на свобода отмъщението, прегърнах го, слях се с него.

Когато свърших, нямаше парчета, по-големи от юмрука ми.

Треперех и дишах тежко, покрита с парчета плът и със сива материя, която се беше пръснала от черепите им.

„Нахрани ни отново!“ – бяха настояли те.

Превих се надве и паднах на паважа, повръщайки. Продължих да повръщах, докато започнах да се давя от сухи спазми и докато ушите ми не започнаха да звънят, а очите ми да парят. Нямаше нужда да поглеждам назад, за да разбера, че Дани отдавна не е там.

Най-после получих това, за което дойдох в Дъблин.

Научих кой е убил сестра ми.

Момичето, което бях започнала да смятам за своя сестра.

Свих се на топка върху студения паваж и заплаках.

Докато се измъквах от душа, зърнах себе си в огледалото. Не беше красива гледка.

През цялото време, докато бях в Дъблин, с всички ужаси, които бях срещала, никога не бях виждала такова изражение на лицето си.

Изглеждах обладана от духове. Всичко беше в очите ми.

Чувствах се обладана от духове.

Бях дошла тук за отмъщение. Подпрях ръце на мивката в банята и се наведох по-близо до огледалото, изучавайки себе си.

Кой беше там, зад това лице? Крал, който не би се поколебал да убие четиринайсетгодишно момиче, което обичах? Което бях обичала. Сега я мразех. Тя беше завела сестра ми в онази уличка и я беше дала на чудовищата, които са я убили.

Дори не можех да мисля защо. Изглежда, това нямаше значение. Тя го беше направила. Res ipsa loquitur, както би казал татко – действието говори само за себе си.

Нямах емоционалната енергия да суша косата си или да се гримирам. Облякох се и се отнесох долу, където се свлякох на дивана в задната част на книжарницата. Гръмотевица отекна в оловносивото небе. Денят беше толкова дъждовен, че по обяд изглеждаше като на зазоряване. Наблизо падна мълния.

Бях изгубила прекалено много. А не бях спечелила почти нищо.

Бях включила Дани в графата с придобивките.

Това, че научих кой е убил Алина, възроди в душата ми болката от смъртта ù. Направи я твърде образна. Бях си казала, че тя е умряла мигновено и каквото и да е било сторено с нея, се е случило постмортем. Сега вече знаех. Докато са я пресушавали бавно, тя е лежала и е драскала следи в паважа за мен. Седях и се измъчвах с мисли за нейното мъчение, сякаш така можех да постигна нещо друго, освен да се измъчвам.

Остатъците от тортата ми се подиграваха от масичката за кафе. Наоколо се мотаеха неотворени подаръци. Бях изпекла торта за убийцата на сестра ми. Бях опаковала подаръци. Бях лакирала ноктите ù. Бях седяла и гледала филми с нея. Що за чудовище бях аз? Как може да съм била толкова сляпа? Имаше ли следи, които не бях забелязала? Беше ли се изпуснала някога? Беше ли разкрила знание за Алина, което нямаше откъде да има и което аз бях пропуснала?

Отпуснах глава в ръцете си и стиснах, разтрих слепоочията си и задърпах косата си.

Страниците от дневника!

– Дневникът на Алина е в нея – казах невярващо. Страниците, които се бяха появявали, за известно време нямаха смисъл за мен. Никога не ми бяха казали нищо и се бяха появявали в странни моменти. Като например в деня, в който Дани ми беше донесла пощата и сред купчината писма имаше една. В плътен елегантен плик, точно такъв, какъвто корпорация като тази на Роуина би използвала.

Но защо ми беше давала тези страници? Те бяха предимно за това...

– Колко много ме е обичала Алина – сълзи опариха очите ми.

Звънчето над вратата издрънча.

Надигнах се до полуклекнала позиция и зачаках. Кой беше дошъл по средата на деня?

Мускулите ми останаха напрегнати, а коремът ми се сви от очакване. Отпуснах се обратно на дивана.

Откликвах по този начин само на един мъж. Джерико Баронс.

Бях изгубена в скръб и ярост и не можех да понеса това, че съм жива. Но все пак исках да се изправя, да се събличам, докато вървя, и да правя секс с него точно тук, на пода на книжарницата. Това ли беше общата сума на съществуването ми? За мен не важеше максимата: „Мисля, следователно съществувам“. На нейно място беше: „Аз съществувам, следователно искам да чукам Джерико Баронс“.

– Малко си се оплескала в задната ми уличка, госпожице Лейн – гласът му се понесе из книжарницата, изпреварвайки го.

Не толкова, колкото би ми харесало. Искаше ми се тези Ънсийли копелета да са живи точно сега, за да ги убия отново. Как трябваше да направя това, което се предполагаше да направя?

Може би можех да отведа Дани до някоя уличка и да я дам на някакви чудовища, за да умре. Щеше да е трудна за хващане, но моето тъмно, гладко езеро се размърдваше, нашепваше и предлагаше всякакъв вид помощ и знаех, че имам повече от достатъчно енергия да хвана хлапето. Да направя всичко, което исках. В мен имаше нещо много студено. Винаги е имало. Исках да го приветствам сега. Да го оставя да смрази кръвта ми и да заледи емоциите ми, докато в мен не остане нищо, което да бъде обладано от духове, просто защото нямаше какво да бъде обладано.