Повтарям го отново и отново в ума си.

Приемам го.

Не знам как или защо и може никога да не разбера, но поне сега погледнах добре в тъмната част от мен.

Това наистина беше единственото обяснение.

И е почти смешно, от една страна. През цялото време толкова се тревожех за това какви са всички около мен, а аз бях най-големият злодей от всички.

Тъмното гладко езеро, което имам, е Той-Аз. Ние. Затова винаги ме е ужасявало. Някак бях успяла да разделя психиката си и да го отделя. Себе си. Частите от мен, които не бяха родени преди двайсет и три години. Ако наистина съм била родена.

Не мога да измисля никакво обяснение за начина, по който съм се превърнала в това, което съм. Но истината за паметта ми е неоспорима.

Аз наистина стоях в онази лаборатория преди почти милион години. Аз наистина създадох Светините, наистина обичах наложницата и наистина родих Ънсийли. Това всичкото бях аз.

Може би затова с Баронс не можем да си устоим. И двамата имаме собствени чудовища.

– Наистина ли мислиш, че злото е въпрос на избор? – питам.

– Всичко. Всеки миг. Всеки ден.

– Не съм спала с Даррок. Но щях.

– Без значение – той се движи в мен. – Аз съм тук сега.

– Щях да го прелъстя, за да получа от него информация за прекия път и да мога да взема Книгата. Тогава щях да разваля този свят и да го заменя с друг, за да мога да те имам обратно.

Той замръзва. Не мога да видя лицето му. Зад мен е. Това отчасти е причината да събера смелост да го кажа. Не мисля, че мога да го кажа в лицето му и да се видя отразена в очите му.

Нямаше да разваля света заради сестра си. Бях я обичала цял живот. А него познавах едва от няколко кратки месеца.

– Можеше да се окаже малко изморително за първи опит в сътворението – казва накрая. Опитва се да не се разсмее. Аз му казвам, че съм щяла да обрека човечеството заради него, а той се опитва да не се разсмее.

– Нямаше да е първият ми опит. Аз съм професионалист. Ти грешеше. Аз съм Ънсийли кралят – казвам му.

Той започва отново да се движи. След малко ме придърпва и ме целува.

– Ти си Мак – казва. – А аз съм Джерико. И нищо друго няма значение. Никога няма да има. Ти съществуваш в място, което е отвъд всякакви правила за мен. Разбираш ли го?

Разбирам.

Джерико Баронс току-що ми беше казал, че ме обича.

– Какъв беше твоят план? – питам много по-късно. – Как щеше да измъкнеш заклинанието, което ти трябва?

– Ънсийли никога не са пили от Котела. Всички те знаят Първия език. Сключих няколко сделки, задвижих някой и друг план.

Поклатих глава, намръщена на себе си. Понякога изпусках най-очевидните неща.

– Но сега имам теб.

– Аз ще мога да я прочета – това беше зловещо. Сега поне знаех защо реагирах толкова силно отрицателно на Шинсар Дъб. Всички мои грехове бяха хванати межу кориците ù. А проклетото нещо просто не искаше да се махне. Бях се опитала да избегна вината, а моята вина имаше нахалството да заживее собствен живот и да ме преследва!

Разбирах защо ме гони. Щом веднъж беше започнала да съзнава (ум без крака, без крила и без какъвто и да е метод за придвижване), че няма друг равен в целия свят, освен мен, а аз очевидно я презирах, сигурно ме е намразила. А след като беше част от мен, тя вероятно ме е обичала. Искаше да ме нарани, не да ме убие.

Защото искаше моето внимание.

Толкова много неща добиха смисъл сега, след като бях приела, че аз съм кралят.

Бях се чудила защо Сребрата винаги толкова трудно ме пускаха да вляза и да изляза. Проклятието на „Крус“, което всъщност беше направено от другите Ънсийли принцове, ме беше усещало и се беше опитвало да ме държи навън. Разбира се, че се ориентирах в черната крепост и в ада на Ънсийли. Това беше моят дом. Всяка стъпка беше инстинктивна, защото бях минавала по тези ледени пътеки милиони пъти, бях свиквала срещи на скалите, бях плакала за жестокия затвор на моите синове и дъщери. Разбирах защо спомените на наложницата се бяха разиграли пред очите ми, а тези на краля някак се бяха плъзнали в ума ми. Сега разбирах защо знаех заповедта, с която да отворя портите на крепостта на краля.

Аз може да бях кралят, но поне бях „добрият“ крал. Предпочитах да мисля за себе си като за Сийли краля, защото бях изкоренила всичкото си зло. Обсебеният маниак, който беше правил експерименти с всичко, за да постигне целите си, беше под формата на Книга, не беше в мен, а това не беше малка утеха. Бях избрала да се отърва от злото (бях направила избор, както беше казал Баронс) и оттогава се опитвах да унищожа тези най-черни части от мен.

Баронс говореше. Бях забравила, че разговаряме.

– Разчитам ти да можеш да я прочетеш. Това значително ще улесни всичко. Трябва само да разберем как да я заловим с три камъка и без друиди. Проклет да съм, ако отново допусна тези задници наблизо.

Погледнах надолу към верижката от сребро и злато, към камъка, приютен в украсената златна клетка. Нуждаела ли съм се някога от камъните или от друидите, за да хвана моята Книга, или амулетът беше единственото, което търсех през цялото време? Аз бях кралят на Фае в женско човешко тяло.

Чудех се как наложницата е изгубила амулета. Кой го беше взел от нея, кой ме беше предал? Дали някой я беше отвлякъл и беше имитирал смъртта ù и после я е отвел набързо в Сийли двора, докато аз съм бил луд от скръб, зает да снема греховете от себе си?

Тя никога нямаше да го свали доброволно, но ето че амулетът беше тук, в света на хората. Ако някой е дошъл за нея, възможно ли е тя да го е запратила някъде, вместо да позволи да попадне в лоши ръце? И търпеливо е посявала улики, с надеждата един ден събитията да се наредят, аз да си спомня, да избягаме от това, което ни е било сторено, и да сме отново заедно? Много жалко, че не исках да съм с нея.

Тя винаги беше мразила илюзията. Когато посаждаше градини и добавяше нещо ново към Белия палат, го беше правила по стария начин. Дворът на Фае би се превърнал в пустиня, ако Фае, които го обслужваха, не го поддържаха с илюзия. Белият палат беше създаден различно и щеше да устои на изпитанията на времето със или без нея, далеч от очите на всички.

Как наложницата беше станала Сийли кралица? Кой я беше отвлякъл и погребал в гроб от лед и я беше оставил да умира бавно в ада на Ънсийли? Какви игри разиграваше, какъв план преследваше? Познавах търпението на безсмъртието. Кой сред Фае изчакваше перфектния момент, решителния ден за разплата?

Синхронизирането трябваше да е безупречно.

Всички Сийли и Ънсийли принцеси трябваше да са мъртви, а кралицата убита в точния момент (не можеше да има претендентки за трона на матриархалната власт), след като който и да стоеше зад всичко това се слееше или беше добил цялото знание на Книгата.

Цялата сила на Сийли кралицата и Ънсийли краля щеше да бъде заложена в един съд.

Потреперих. Това не можеше да бъде позволено. Някой с толкова много сила нямаше да може да бъде спрян от никого с никакви средства. Той (или тя) щеше да бъде непобедим, неконтролируем, неубиваем. С една дума – бог. Или сатана. И тогава щеше да има предимството да е на собствен терен. Всички щяхме да сме обречени на гибел.

Дали вярваха, че съм мъртъв? Изчезнал? Безразличен? Дали мислеха, че просто ще стоя отстрани и ще позволя това да се случи? Дали неизвестният враг беше отговорен за състоянието, в което бях в момента – объркан и в човешко тяло?

Моята сила и магията на кралицата. Кой стоеше зад това? Някой от мрачните принцове?

Може би все пак е бил Даррок, но Книгата беше посякла плановете му както и главата му. Може би Даррок се възползваше от коварството на някой друг, яздеше опашката на кометата, така да се каже, на някой по-умен и по-опасен враг.

Поклатих глава. Магията нямаше да отиде при него и той го знаеше. Яденето на Фае не беше достатъчно. Приемникът на магията на Фае трябваше да бъде Фае.

Наложницата се беше събудила и беше казала, че е била погребана от Фае принц, когото никога не е виждала преди и който се е нарекъл Крус.

Според В’лане той беше отвел Крус при оригиналната кралица на Сийли (кучката!) и тя го беше убила пред очите ми.

Дали притежавах този спомен.

Обърнах се навътре и затърсих.

Стиснах глава, когато картините се заблъскаха в мен. Крус не беше умрял лесно, нито пък добре. Беше се гневил и говорил надуто и накрая беше станало грозно. Отрече да е той, отрече да ме е предал на кралицата. Бях засрамен от смъртта му.

Но кой беше подправил смъртта на наложницата?

Как съм бил заблуден?

Заблуден.

Това ли беше ключът?

САМО ОТ СОБСТВЕНИЯ СИ ЗАМИСЪЛ ЩЕ ПАДНЕ ТО – казваше пророчеството.

Какъв беше замисълът на ограничената във форма Книга? Как можеше да осъществи целите си?

Нейната валута беше илюзията. Тя заблуждаваше хората да виждат това, което тя искаше да видят.

Дали затова фар дорка (който вероятно беше един от добрите ми приятели, ако имах време да проверя сред спомените си) ми беше дал картата таро, насочвайки ме към амулета?

Амулетът можеше да заблуди дори мен.

Бях се тревожил да го дам на наложницата по точно тази причина. Каква огромна любов, какво опасно доверие.

Книгата беше само сянка от мен.

Аз бях истинското нещо, кралят, създал Книгата.

И притежавах амулета, способен да създаде илюзии, които да заблудят всички нас.

Беше просто. В едно състезание на волите аз бях гарантираният победител.

Чувствах се почти замаяна от вълнение. В моите заключения звънеше истина. Всички стрели сочеха на север. Знаех какво трябва да се направи. Днес можех да спра Книгата веднъж завинаги. Не да я погреба, за да дреме с едно отворено око, както беше казало първото пророчество, а да победя чудовището. Да го унищожа.

След като взема заклинанието за унищожение за Баронс. Ирония беше, че бях дал всичките си заклинания на една Книга, за да се отърва от тях, а сега се налагаше да си взема едно от нея.

След като го направех, щях да открия предателя, да го убия (него или нея), да възстановя наложницата като Сийли кралица (защото със сигурност не я исках, а и тя не помнеше нищо), където щеше да стане отново достатъчно силна, за да води. Щях да се оттегля и да оставя Фае да правят каквото щат.

Щях да се върна в Дъблин и да стана просто Мак.

Нямах търпение това да се случи.

– Мисля, че знам какво да правя, Джерико.

– Какво би искала, ако ти беше Книгата, а тя – кралят? – попита Баронс по-късно.

– Мислех, че не вярваш, че аз съм кралят.

– Няма значение какво вярвам аз. Книгата, изглежда, го вярва.

– К’Врук също – напомних му. А после и момчето със замечтаните очи. Когато го попитах дали съм Ънсийли кралят, то ми беше казало: „Не повече от мен“. Дали не беше една от моите части?

– Остави кризите на личността за после! Съсредоточи се!

– Мисля, че иска да бъде приета, опростена – блудният син и всичко останало. Тя иска да я приветствам обратно в себе си, да кажа, че съм сбъркал, да станем отново едно.

– Това мисля и аз.

– Малко се тревожа за частта, която казва, че веднъж победено чудовището отвътре, ще бъде и чудовището отвън. Какво чудовище отвътре?

– Не знам.

– Ти винаги знаеш.

– Не и този път. Чудовището си е твое. Никой не познава чуждо чудовище. Не и достатъчно добре, за да го затвори. Само ти можеш да го направиш.

– Обмисли това! – настоях.

Той се усмихна леко. Забавно му е, когато му хвърлям обратно собствените му думи.

– Ако ти си Ънсийли кралят, забележи думата „ако“, защото аз оставам неубеден, някой може да помисли, че имаш слабост към злото. След като се сдобиеш с Шинсар Дъб, е възможно да бъдеш изкушен да направиш това, което тя желае. Вместо да се опиташ да я заключиш, може да избереш да изоставиш човешката си форма и да се въздигнеш до предишното си величие – да вземеш всички заклинания, които си захвърлил в нея, и да станеш отново Ънсийли кралят.

Никога! Но се бях научила никога да не казвам „никога“.

– А ако се изкуша?

– Аз ще бъда там и ще те измъкна. Но не мисля, че ти си кралят.

Какво друго възможно обяснение можеше да има? Бръсначът на Окам, критериите за убеждение на баща ми и моята собствена логика съвпадаха. Но с Баронс, който да крещи по мен да се върна и с решителността ми да живея нормален човешки живот можех да го направя. Знаех, че мога. Това, което исках, беше тук, в човешкия свят. Не в леден затвор с бледа сребриста жена, заседнала във вечните политики на двора.