Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

– Повече съм загрижен какво би могло да е вътрешното ти чудовище, ако не си кралят. Идеи?

Поклатих глава. Това беше безмислено. Може да му беше трудно да приеме какво съм, но не знаеше всичко, което аз знаех, а не разполагах с достатъчно време да му обяснявам. Всеки ден, всеки час, в който Шинсар Дъб беше свободна и бродеше по улиците на Дъблин, щяха да умират още хора. Не се заблуждавах защо продължаваше да ходи в „Честър“. Искаше да ми отнеме родителите. Искаше да откъсне от мен всичко, което ми беше скъпо, за да останем само тя и аз. Сякаш можеше да ме принуди да я почувствам близка. Да ме принуди да приема с радост мрака ù обратно в тялото си и отново да бъдем едно цяло. Вече вярвах, че Риодан е бил прав през цялото време – тя се беше опитвала да ме накара да се „обърна“. Книгата вярваше, че ако ми отнеме достатъчно, ако ме ядоса и нарани достатъчно, нямаше да ми пука за света, а само за силата. Тогава щеше да се появи удобно и да каже: „Ето ме, вземи ме, използвай силата ми, прави каквото искаш!“.

Вдишах рязко. Точно в такова състояние на ума бях, когато мислех, че Баронс е мъртъв. Търсех Книгата, готова да я взема, да се слея с нея и да разваля света. Бях вярвала, че ще мога да я контролирам.

Но сега бях нащрек. Бях преживяла тази скръб преди. Освен това държах в ръка прекия път на Даррок. Държах ключа към контролирането ù. Нямаше да се обърна. Баронс беше жив. Родителите ми бяха добре. Дори нямаше да съм изкушена.

Внезапно ме обзе нетърпение да се свършва с това. Преди нещо да се е объркало.

– Трябва да бъда сигурен, че можеш да използваш амулета.

– Как?

– Заблуди мен! – каза той просто. – И ме убеди в това!

Свих юмрук около амулета и затворих очи. Много отдавна в пещерата на Малуш той не искаше да работи за мен. Беше поискал нещо, беше очаквал нещо, което бях сметнала, че е някакъв десятък, може би да пролея кръв или нещо такова.

Сега знаех, че е много по-просто. Той беше проблеснал със синьочерно сияние по същата причина, поради която го правеха и камъните – защото ме беше познал.

Проблемът беше, че аз не бях познала себе си.

Вече се познавах.

Аз съм твоят крал. Ти ми принадлежиш. Ще ми се подчиняваш във всичко.

Ахнах от удоволствие, когато амулетът засия в юмрука ми по-ярко, отколкото някога е горял в ръцете на Даррок.

Огледах спалнята. Спомних си мазето, където бях При-я. Никога нямаше да забравя нито една подробност.

Пресъздадох го за нас до последния детайл – снимки на Алина и мен, кървавочервени копринени чаршафи, душ в ъгъла, примигваща елха, обвити с кожа белезници на леглото. За известно време това беше най-щастливото, най-простото място, което бях познавала.

– Не е точно стимулът, който да ме изкара от тук.

– Трябва да спасяваме света – напомних.

Той посегна към мен.

– Светът може да почака. Аз не мога.

Усетих мига, в който той започна да премисля.

Можех да почувствам напрежението в тялото му, да видя стягането около очите му, което значеше, че мисли здраво и че не харесва това, за което мисли.

– Планът не е добър – каза накрая и стана от леглото.

Беше почти невъзможно да се накарам да помръдна. Исках да остана в леглото завинаги. Но докато това не свършеше, никой, за когото бях загрижена, нямаше да е в безопасност и аз нямаше да мога да се успокоя и да продължа живота си. Вдигнах се, пъхнах се в дънките, закопчах ги и нахлузих блузата през главата си.

– Какво предлагаш? Да съберем всички и да ги накараме да държат амулета? Да видим дали той ще се подчини на някой друг? Ами ако светне за някой като, да речем, Роуина?

Той ме изгледа свирепо, докато поставях амулета на врата си и го подпъхвах под блузата, където полегна студен върху кожата ми.

Виждах странната му тъмна светлина през дрехата. Дръпнах коженото яке върху него и го закопчах.

Не светеше със синьочерна светлина за него. Знаех, че ако светеше и беше знаел какво казва второто пророчество, щеше да е тръгнал след Книгата много отдавна.

– Това изобщо не ми харесва.

Нито пък на мен, но не виждах алтернатива.

– Ти ми помогна да съставя плана.

– Това беше преди часове. Сега ти си на път да излезеш на улицата и да вземеш скапаното нещо, вярвайки в някакво пророчество, надраскано от луда перачка, която е работила в манастира, без никаква идея какво да правиш, доверявайки се на амулета да ти помогне да подчиниш Книгата. Тя е най-голямото и най-прелъстителното зло, съществувало някога, а ти очакваш да я подчиниш. Планът смърди. Това е всичко. Не вярвам на Роуина. Не вярвам на...

– Никого – довърших. – Ти не вярваш на никого, освен на себе си, а това не е доверие, това е его.

– Не е его. Просто съзнавам способностите си. И безкрайната им природа.

– Ти беше убит на скалата от Риодан и от мен. Класически случай на момент, когато малко доверие щеше да постигне много.

Очите му бяха черни и бездънни. Тъкмо щях да отклоня поглед, когато нещо в тях се раздвижи.

Вярвам на теб.

Почувствах се така, сякаш ми беше връчил ключовете за царството. Това беше достатъчно. Можех да направя всичко.

– Докажи го! Ти ме обучаваш от мига, в който дойдох тук, за да ме направиш достатъчно силна, достатъчно умна и достатъчно корава, за да направя това, което трябва да бъде направено. Минах през ада и се върнах, и оцелях. Погледни ме! Какво виждаш? Виж ме! Ти ме направи боец. Сега ме остави да се бия!

– Аз се бия в битките.

– Ти се биеш и в тази. Заедно ще я преследваме.

– Искаш от мен да гледам отстрани?! Кой кара мотора и кой е в скапания кош? Аз не се возя в кош. Дори не притежавам женчовски мотор с кош – той изглеждаше обиден до дъното на душата си.

– Искам от теб много повече. Ти ме държиш закотвена, както направи, когато бях При-я и не можех да намеря пътя си обратно. Никога нямаше да успея без теб, Джерико. Бях изгубена, но те усещах там. Ти ме приземяваше, държеше конеца на хвърчилото ми – беше влязъл в ада заради мен, беше седял на разтегателния диван в моето безумно място и ме беше пазил да не заседна там завинаги. Беше ме извлякъл само със силата на волята си. – И щеше да го прави винаги. – Нуждая се от теб – казах просто.

Червени петна замъглиха очите му. Той дръпна пуловера през главата си, мускулите му се свиваха, а татуировките играеха.

– Не е твърде късно – каза той грубо. – Можем да оставим света да върви по дяволите. Има други светове. Много. Можем дори да вземем родителите ти. Който искаш.

Потърсих очите му. Той го мислеше. Би заминал с мен, би минал през Сребрата и би живял другаде.

– Харесвам този свят.

– Някои цени са твърде високи. Ти не си непобедима. Просто дълголетна и трудна за убиване.

– Не можеш да ме пазиш вечно.

Погледът, който ми хвърли, казваше:

Луда ли си? Разбира се, че мога.

Ти би искал да живея така?

Ключовата дума тук е „живея“.

Не ме слагай в клетка! Очаквам нещо по-добро от теб.

Той се усмихна леко.

Туш!

– Можем да проверим дали амулетът би приел Дагиъс. Той също е обитаван или така казват.

– Забавна си, нали? Само през трупа ми!

– Тогава спри да нападаш вятърни мелници! Ти не можеш да използваш амулета. Оставам аз, с теб до мен. Това е единственият избор. Ти не можеш да умреш. Имам предвид, че можеш, но винаги ще се връщаш. А знаем, че тя няма да убие мен. Ние сме перфектните за тази работа.

– Никой не е перфектен за битка със злото. То прелъстява. Когато намерим Книгата, тя ще дойде при теб с всичко, което има.

Бях подготвена. Знаех, че ще го направи. Поех дъх бавно и дълбоко, изпълвайки дробовете си, и изправих рамене.

– Джерико, чувствам как целият ми живот ме е блъскал напред към този момент.

– Това е. Съдбата е капризна курва. Няма да отидем. Сваляй дрехите и се връщай в леглото ми!

Засмях се.

– Хайде, Баронс! Кога си бягал от битка?

– Никога. И други са плащали. Няма да позволя същото да се случи с теб.

– Не мога да повярвам – казах с подигравателен ужас. – Джерико Баронс се колебае. Чудесата нямат край!

Гърмящата змия се раздвижи в гърдите му.

– Аз не се колебая. Аз... О, мамка му!

Баронс не се самозалъгва. Той се колебаеше и го знаеше.

– Знаех, че си проблем още щом те видях.

– Същото мислех и аз за теб.

– Исках да те завлека между библиотеките, да те чукам до безумие и да те пратя у дома.

– Ако го беше направил, никога нямаше да замина.

– Все още си тук, във всеки случай.

– Няма нужда да изглеждаш толкова вкиснат от това.

– Ти объркваш цялото ми съществуване.

– Добре, ще се махна.

– Опитай и ще те окова във вериги! – той ми се намръщи. – Това е колебливост – въздъхна.

След миг протегна ръка.

Пъхнах моята в нея.

Среброто в кабинета на Баронс ме избълва навън. Полетях през стаята и се забих в стената.

Беше ми писнало огледалата да не ме харесват. Щом това свършеше, исках проклятието на Крус да бъде премахнато. Искаше ми се в свободното си време да проуча Белия палат.

Намръщих се. Може би не. Може би трябваше да срежа всички връзки с миналото си.

Баронс се плъзна навън зад мен. Изглеждаше изискан и невъзмутим както винаги. Тъмната му коса и вежди бяха заскрежени, кожата му беше ледена.

– Спри! – нареди той мигновено.

Краката ми се заковаха на пода.

– Какво?

– Има хора на покрива. Говорят – той стоя неподвижен толкова дълго, че скрежът започна да се плъзга на капчици по бузите и врата му. – Риодан и други. Келтърови са близо. Те чакат... Какъв беше този шум, по дяволите? – той ме заобиколи и излезе от кабинета.

Той избута вратата, която съединяваше частната жилищна част на книжарницата с публичната.

Следвах го по петите. Навън беше тъмно и дъждовно, зад високите прозорци имаше лека дъга, а вътрешността беше осветена само от меката кехлибарена светлина от вградените лампи, които оставях да горят по всяко време, за да не може магазинът да потъне в мрак.

– Джерико Баронс – каза елегантно изтънчен глас.

– Кой си ти, мамка му? – настоя Баронс.

Настигнах Баронс точно навреме, за да видя един мъж да излиза от сенките в задната част на магазина.

Той вървеше срещу нас, протегнал напред ръка.

– Аз съм Питър Ван де Меер.

Дълъг и сух, с безпогрешната стойка на мъж, обучен в бойни изкуства, той беше в средата на четиридесетте. Руса коса обрамчваше скандинавско лице с дълбоки бледозелени очи. Той имаше тихото и бдително излъчване на змия, навита на кълбо, но без намерение да нападне, освен ако не се наложи.

– Още една крачка и ще те убия! – каза Баронс.

Мъжът спря. Изглеждаше изненадан и нетърпелив.

– Господин Баронс, нямаме време за това.

– Аз ще реша за какво имаме време. Какво правите тук?

– Аз съм от Тритон Груп.

– И?

– Нека не играем игри! Знаете кои сме ние – укори го мъжът.

– Притежавате манастира, наред с други неща. Не ми харесват хората от вашия вид.

– От нашия вид? – Питър Ван Де Меер си позволи лека усмивка. – Наблюдаваме Ви от векове, господин Баронс. Ние не сме „вид“. Вие сте.

– И защо да не ви убия още сега? – измърка Баронс.

– Защото „моят вид“ често е полезен, а Вие отдавна търсите път да проникнете сред редиците ни. Никога не сте успявали. Любопитен сте кои сме. Донесох нещо за момичето. Време е за истината.

– Какво може да знае за истината някой от Тритон Груп?

– Ако не искате да ме чуете, защото не вярвате в моята обективност, вероятно ще чуете някой друг.

– Махайте се от магазина ми още сега и ще ви оставя живи. Този път. Няма да има друг.