Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

– Не можем да го направим. На ръба сте да направите гибелна грешка и ние бяхме принудени да се покажем. Изборът е неин. Не Ваш.

– Кои „ние“? – гледах Питър и се опитвах да видя през слабо осветената част към другата фигура, която седеше там. Нямаше достатъчно светлина, за да видя чертите ù, но беше достатъчно, за да разбера, че е жена. В корема ми пърхаха пеперуди и имах много силно лошо предчувствие.

Бледозелените очи на Питър се преместиха от Баронс към мен. Чертите му се смекчиха.

– МакКайла – каза той нежно. – Колко си прекрасна! Но знаех, че ще бъдеш. Да се откажем от теб беше най-трудното нещо, което сме правили.

– Кои сте вие, по дяволите? – не го харесвах. Никак.

Той протегна ръка към жената на дивана.

Тя се изправи и пристъпи на светло.

Ахнах.

Времето беше нанесло деликатни промени по лицето ù. Челюстта ù беше омекотена, в ъгълчетата на очите и устата ù имаше гънчици и косата ù беше много по-къса сега, едва докосваше раменете ù. Но нямах никакво съмнение коя беше тя.

Руса коса, сини очи, красива. Бях я виждала с двайсет години по-млада, стоеше на пост в защитен коридор в манастира. Беше казала: „Твоето място не е сред нас. Ти не си една от нас“.

Гледах последната известна водачка на Убежището и майка на Алина.

Айла О’Конър.

– Как... какво... – заекнах.

– Моля те, прости ми! – молбата в думите ù беше мека и в очите ù се четеше страдание. – Трябва да знаеш, че беше необходимо. Нямах избор.

Баронс каза:

– Ти умря. Видях те. Беше в кома. Отидох на погребението ти.

Трепнах. Той беше потвърдил. Тя беше Айла О’Конър. Не знам защо ми пукаше. Тя не беше моя майка. Алина беше единственото ù дете. Аз бях Ънсийли кралят.

– Дълга история – каза тя.

Баронс поклати глава.

– Няма да я слушаме.

– Но трябва! Или ще направите ужасна грешка – каза мрачно Питър. – МакКайла ще плати за нея.

– Той е прав. Трябва да поговорим сега, преди да е станало твърде късно – Айла, изглежда, не беше в състояние да свали очи от мен. – Ти искаш да я чуеш, нали?

Поклатих глава. Не можех да се доверя на себе си да проговоря. Как животът продължаваше толкова брутално да ме напада по слабите места? Когато влизахме в Среброто, очаквах да излезем от другата страна, да се качим в кола, да обикаляме наоколо и да търсим Шинсар Дъб.

Нито за миг не съм си представяла възможността Айла О’Конър да ни чака в книжарницата, отпред да е паркирана дълга лимузина и широкоплещест шофьор да стои до нея и да оглежда улицата. Можех да се обзаложа, че под тази тъмна униформа ще намеря пистолет или два. Какво беше Тритон Груп, освен компанията, която притежаваше манастира? Защо Баронс ги мразеше толкова? Какво правеше Айла (още една личност, която се предполагаше да е мъртва, но не беше) тук?

Фините ù черти се сгърчиха и сълзи потекоха по бузите ù.

– О, скъпа! Да те оставя беше най-трудното нещо, което съм правили някога. Дори да не искаш да чуеш нищо друго от мен, чуй това! Ти беше моето бебче. Моето сладко, безпомощно бебче, а те казаха, че ще обречеш на гибел света. Щяха да те убият, ако бяха разбрали за теб. И двете ми дъщери бяха в опасност. Всички знаехме за пророчеството. Знаехме, че е предсказало, че ще се родят сестри в една от най-могъщите кръвни линии. Роуина ме наблюдаваше. Беше ме намразила от деня, в който талантите ми започнаха да се проявяват. Искаше нейната дъщеря Кейли да стане Повелителка на Убежището. Искаше О’Райли да управляват манастира завинаги. Никога не прости на Нана, че обърна гръб на ордена. Би направила всичко, за да се отърве от мен. Ако знаеше, че отново съм бременна... Нямах избор. Трябваше да ви дам и да замина, да се престоря на мъртва.

– Ти не беше бременна, когато ти помогнах да избягаш от манастира – каза студено Баронс.

– Почти в петия месец. Не ми личеше много и се обличах така, че да го скрия. Истинско чудо беше, че бебето ми не беше ранено, когато избягах. Толкова се боях, че ще я изгубя – още сълзи се затъркаляха по лицето ù.

Все още клатех глава. Изглежда, не можех да спра.

– О, МакКайла! Беше истинско мъчение всеки ден. Да знам, че си някъде там, отгледана от някой друг. Да знам, че може би никога няма да видя теб или Алина отново, без да ви изложа на опасност. Но сега си тук и се готвиш да направиш нещо, което би имало ужасни последици. Време е лъжите да спрат. Ти трябва да знаеш истината.

Пъхнах юмруци в джобовете и се обърнах.

– Не ми обръщай гръб! – извика тя. – Аз съм твоята майка!

– Рейни Лейн е моята майка.

– Грубо и нечестно – каза Питър. – Дори не и даваш шанс.

– На теб какво ти пука? – попитах ядосано.

– Защото аз съм съпругът ù, МакКайла. И твой баща.

Имах братя – Питър Джуниър, който беше на деветнайсет, и Майкъл (всички го наричаха Мик), който беше на шестнайсет. Показаха ми снимки. Приличахме си. Дори Баронс изглеждаше разтърсен.

– Инсценирахме смъртта на майка ти, кремирахме неразпознат труп и изведохме тайно двете ви от страната. Отведохме ви в Щатите и направихме каквото можахме, за да ви намерим добър дом, далеч от опасностите – Питър пое ръката на Айла и я притисна между своите. – Майка ти едва го преживя. Не проговори с месеци след това.

– О, Питър, знаех, че трябва да бъде сторено. Беше просто...

– Ад – каза той равно. – Беше абсолютен ад да се откажем от тях.

Трепнах. Те казваха всички онези неща, които исках да чуя. Това разкъсваше сърцето ми. Имах родители. Братя. Бях родена. Имах принадлежност. Искаше ми се само Алина да беше доживяла да види този ден. Щеше да е перфектно.

– Каза, че имате да ù казвате нещо важно. Казвайте и се махайте! – нареди Баронс.

Погледнах към Баронс разкъсана. Част от мен искаше да му каже да мълчи, за да мога да чуя още, а част от мен искаше да се махнат и никога да не се връщат. Тъкмо се бях примирила с една реалност. Сега искаха да изоставя тази реалност и да прегърна нова. Колко пъти трябваше да решавам кого познавам и какво съм само за да науча, че греша? Вече не се чувствах двуполюсна, чувствах се шизофренична с много самоличности.

– Ако съм ваша дъщеря, как имам спомени, които принадлежат на Ънсийли краля?

Айла ахна.

– Имаш?

Кимнах.

– Казах ти, че може да го направи – напомни Питър.

– Кой? – настоях. – Да направи какво?

– Сийли кралицата дойде да ни види скоро след като Книгата избяха, преди да напуснем Дъблин. Каза, че би направила всичко по силите си, за да помогне за връщането ù – каза Питър.

– Тя беше много заинтересувана от теб – каза Айла мрачно. – Ти беше едва на три месеца. Помня като да беше вчера. Ти носеше розова рокля с малки цветя и панделка с цветовете на дъгата. Не можеше да спреш да гледаш кралицата. Непрекъснато гукаше и протягаше ръчички към нея. Двете изглеждахте очаровани една от друга.

– Тогава се бояхме, че кралицата може да се е набъркала в ума ти. Тя е прочута с това. Поглежда в бъдещето и се опитва да нагласи дребни събития, да побутне тук и там, за да постигне целите си – каза Питър. – Няколко пъти бях почти сигурен, че някой е бил в стаята ти мигове преди да вляза.

– И мислите, че тя ми е дала спомените на Ънсийли краля? Откъде ги е имала, за да ми ги даде? Мислех, че е пила от Котела. Това би изтрило всичко, което знае.

– Кой може да каже с нея? – сви рамене Айла. – Може би са били фалшиви спомени, изработени хитро или взети от някой друг. Вероятно никога не е пила истински от Котела. Някои казват, че се преструва.

– На кого му пука? За какво дойдохте тук? – каза Баронс нетърпеливо.

Айла го погледна, сякаш беше луд.

– Ти си се грижил за нея и не можем дори да ти благодарим достатъчно за това, но дойдохме да я отведем у дома.

– Тя е у дома. И трябва да спаси света.

– Ние ще се погрижим за това – каза Питър. – Това правим ние.

– Страшна работа сте свършили досега.

Питър го изгледа с укор.

– Не че ти си свършил по-добра. Ние бяхме насочили усилията си в намирането на амулета. Истинския.

Присвих очи.

– Защо?

– Тритон Груп го издирва от векове по различни причини. Но напоследък стана критично да го намерим, защото открихме, че е единственият начин да се погребе отново Книгата – каза Питър. – Представител на компанията ни чу, твърде късно, за аукцион, на който е бил продаден. Пристигнахме в замъка на уелсеца малко след клането на Джонстън. Но готическият задник, изглежда, се беше стопил във въздуха.

– В скала – промърморих. Никога нямаше да забравя ужасния си престой под Бърен.

– Месеци наред нямахме представа къде е. Подозирахме, че е в Даррок, но не можехме да приближим до него. Той не търпеше хора. После получихме доклад, че МакКайла е проникнала в лагера му и е негова дясна ръка – в погледа му блестеше гордост. – Браво, скъпа! Ти си толкова умна и находчива, приличаш на майка си.

– Каза „истинския“.

– Според легендата кралят направил много амулети – отвърна Айла. – Всички способни да поддържат различна степен на илюзия. Използвани заедно са трудно преодолими. Но само последният, който кралят направил, можел да заблуди самия него. Книгата е станала твърде силна, за да бъде спряна с някакви други средства. Илюзията е единственото оръжие, което ще подейства срещу нея.

– Ние бяхме прави! – възкликнах, гледайки към Баронс.

– Пророчеството е ясно. Този, който е обитаван, трябва да използва амулета, за да я запечата.

– Вече сме се заели – каза хладно Баронс.

– Това не е ваша битка – каза тихо Питър. – Ние започнахме това. Ние ще го довършим.

Седях на ръба на дивана с лакти на коленете.

– Какво искате да кажете?

– Майка ти е тази, която трябва да го направи. Въпреки че, ако приличаш поне малко на нея, скъпа, ти вече си се нагърбила с проблема. Това ни тревожеше и затова дойдохме тук тази вечер. Айла е „обитаваната“. Преди двайсет и три години, когато Книгата избяга, тя я беше завладяла, обитаваше я. Айла я познава. Била е Книгата. Разбира я. И е единствената, която може да я спре.

– Тя никога не оставя хората живи – каза Баронс решително.

– Остави Фиона жива – напомних.

– Тя ядеше Ънсийли. Беше различна.

– Айла успя да я откъсне от тялото си – каза Питър. – Тя е единствената, за която знаем, че е успяла да се съпротивлява. Накрая Книгата изскочила от нея, докато е била още жива, и е завладяла друг, по-незаинтересован домакин.

Баронс изобщо не изглеждаше убеден.

– Но не преди да я накара да убие повечето от Убежището.

– Не съм казвала, че беше лесно – каза Айла тихо и очите ù потъмняха от припомнената скръб. – Мразя това, което ме накара да направя. Живея с това всеки ден.

– Но тя винаги успява да ме намери – възразих.

– Усеща кръвната ти линия, търси мен – каза Айла.

– Но аз имам ключова роля – казах вкочанено. Нямах ли? Толкова бях уморена да не знам мястото си.

Щях ли да обрека света на гибел? Бях ли наложницата? Бях ли Ънсийли кралят? Бях ли изобщо човек? Аз ли бях тази, която трябваше да погребе повторно Книгата?

Отговорът на всички въпроси беше „не“. Аз бях просто Мак Лейн, която се мотаеше наоколо, пречкаше се много и вземаше тъпи решения.

– Имаш, скъпа – каза Айла. – Но това не е твоята битка.

– Твоята съдба ще се решава в друг ден – каза Питър. – Това е едва първата от много битки, в които ще бъдем призовани да се бием. Очакват ни тъмни времена. Дори Книгата да бъде задържана, все още остава въпросът със стените между световете. Те не могат да се построят отново без Песента на Сътворението. Ние трябва да се справим с това, което е предопределено за нас – той се усмихна. – Братята ти също имат таланти. Нямат търпение да се запознаят с теб.

– О, МакКайла, отново ще бъдем семейство! – каза Айла и започна да плаче. – Това е единственото, което някога съм искала.

Погледнах Баронс. Изражението му беше мрачно. Погледнах отново Питър и Айла. Аз също бях искала единствено това. Не бях кралят. Бях родена. Бях личност със семейство. Не можех да го проумея. Но сърцето ми вече се опитваше.

Дори ако изключим частта с възстановяването на семейството, Баронс не одобряваше промяната в плана. Аз също.

Бяхме прекарали месеци, подготвяйки този момент, а сега, в навечерието на битката, пристигаха моите биологични родители и ни казваха, че вече не сме необходими. Те щяха да проведат войната и да я довършат.