Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

Ядосах се.

– Можете ли да я проследите? – попита Баронс.

Отговори Питър:

– Айла може. Но Книгата също може да я усети, затова беше много опасно Айла да дойде в Дъблин, докато не бяхме сигурни, че МакКайла има амулета.

– Откъде знаете, че е в мен? – попитах.

– Майка ти каза, че е усетила да се свързваш с него тази нощ. Дойдохме веднага.

– Мисля, че усетих да се свързваш с него веднъж преди, в началото на октомври миналата година – каза Айла, – но чувството изчезна почти толкова внезапно, колкото се появи.

Примижах.

– Аз наистина го докоснах миналия октомври. Откъде знаеш това?

– Нямам представа – каза тя просто. – Усетих съединяването на две велики сили. И двата пъти усетих теб, МакКайла. Усетих моята дъщеря! – лицето ù се сгърчи. – Усетих и Алина веднъж – тя се загледа настрани към студената камина, после потрепери. – Тя умираше. Може ли да запалим огън?

– Разбира се – каза Питър моментално. Той се вдигна и тръгна към камината, но Баронс го изпревари. Изгледа Питър свирепо.

Може би имаш претенции към жената – казваха очите му – но недей да правиш грешка! Момичето и шибаната камина са мои!

След един дълъг момент Питър сви рамене и се върна при дивана.

– Ще преспим с това – каза Баронс. – Вървете си сега! Ще се свържем с вас утре.

Питър изсумтя.

– Не можем да си тръгнем, Баронс. Това трябва да свърши тук, тази вечер, по един или друг начин. Няма време за губене.

Не можех да спра да гледам Айла. Имаше нещо в лицето ù. Караше ме да мисля за Роуина. Предполагам, защото старата жена ни беше преследвала толкова дълго.

– Защо трябва да свърши тази вечер?

Айла ме изгледа странно.

– МакКайла, не я ли усещаш?

– Да усещам ка-... – спрях. Не се бях опитала да я усетя. Бях заглушавала „звука“ на сетивата си на шийте зрящ толкова дълго, че беше станало инстинкт. – О, Боже! Шинсар Дъб се е отправила право към нас – отворих сетивата си колкото можах. – Тя е... различна – погледнах към Айла, която кимна. – По-силна. Сякаш е напомпана и е готова. Тя е чакала това – очите ми се разшириха. – Отново има самоубиец с бомба и ще прати всички ни в ада, ако не я спрем!

– Тя знае, че съм тук – каза Айла. Лицето ù беше бяло, но очите ù бяха присвити от решителност, която разпознах. Бях я виждала на собственото си лице. – Всичко е наред – каза тя със стегната усмивка. – Аз също съм готова. Може да е откраднала децата ми и да е разкъсала семейството ми преди двайсет и три години, но тази вечер ние ще го съберем отново.

Питър и Айла се извиниха за момент и се отдалечиха, говорейки с приглушени, настоятелни гласове.

Седях на дивана с Баронс и ги гледах. Това беше толкова сюрреалистично. Сякаш бях минала през някое Сребро в алтернативна реалност с щастлив завършек. Беше нещо, което исках много – семейство, безопасно убежище и някой друг да поеме отговорността за спасяването на света.

Тогава защо се чувствах толкова изпразнена и не на място?

Усещах Книгата да приближава навън в нощта. Беше забавила ход по някаква причина, почти беше спряла. Чудех се дали сменя „превоза“. Може би беше намерила по-добър.

Въпреки всичко, което бях мислила за семейството си, въпреки любовта ми към Джак и Рейни, се чувствах странно, когато гледах биологичните си родители. Знанието, че не са искали да ме дадат, беше освободило някакъв възел на напрежение, който дори не знаех, че нося. Предполагам, част от мен се е чувствала като дяволското дете, от което всички се страхуват, което е било отпратено, защото никой не е искал да убива бебе. Но моите родители са били там някъде през всички тези години, аз и Алина сме им липсвали, копнеели са за нас. Те не са искали да се откажат от нас, направили са го само заради нашата безопасност. Ние имахме връзката майка-дъщеря. Щяхме отново да сме семейство. Имах толкова много въпроси!

– Не вярвам и на едно скапано нещо за тях – каза Баронс. – Това са глупости.

Баронс беше суперпараноичен. Той предпочиташе израза „суперсъзнателен“. Не бях изненадана, когато го чух.

– Наистина ми е трудно да повярвам – промърморих.

– Тогава недей!

– Погледни я, Баронс! Тя е жената, която ме спираше в манастира, последната водачка на Убежището. Жената, която си откарал онази нощ. За Бога, ние си приличаме!

Когато пристигнах в Дъблин, не приличах на нея. Бях мека и закръглена и все още имах бебешката пухкавост в лицето. Сега бях като нея – по-зряла, по-слаба, лицето ми не беше толкова кръгло и чертите ми бяха по-отчетливи.

Той хвърли поглед от мен към нея.

– Може да е братовчедка.

– Може също така да е и майка ми – казах сухо. – И ако е, аз не съм Ънсийли кралят – от раменете ми паднаха безбройни грехове. Вярата, че съм основният злодей, отговорен за толкова много извратени раждания и милиарди убити, беше смазващ товар. – Може би те са прави, Баронс. Може би това никога не е било моя битка. Може би с Алина просто сме попаднали под кръстосания огън. Книгата ни е усетила като част от нейната кръвна линия и ни е измъчвала, провалила е живота ни.

– Дани уби Алина – напомни той остро.

Защо трябваше да ми го припомня сега? Обърнах се да му се намръщя.

Той се взираше в мен с разкривено лице, тъмните му очи бяха диви и крещеше името на Роуина толкова силно, че се изненадах, че прозорците не са се пръснали.

Примигнах. Той отново беше просто Баронс. Гледаше ме странно.

– Добре ли си?

– Какво каза току-що?

– Попитах добре ли си.

– Не, какво каза преди това?

– Казах, че Дани е убила Алина заради Роуина, никога не го забравяй! Какво има? Бяла си като платно.

Поклатих глава засрамена. После трепнах и обърнах рязко глава към прозореца.

– О, не! – Шинсар Дъб беше започнала отново да се движи. Бързо.

– Тя идва! – извика Айла в същия момент.

– Още колко? – попита Питър.

– Три минути, може би по-малко. В кола е – каза Айла.

Трябваше да знам дали и двете я усещаме в една и съща посока. Двете заедно щяхме да бъдем по-трудни за заблуждаване. Нямаше да позволя това, което стана последния път, когато се опитахме да я хванем, да се случи отново.

– Къде я усещаш?

– Северозапад. На пет километра най-много.

Отдъхнах си. Точно там я усещах и аз.

– Коя част от това място е най-силно защитена? – попита Айла Баронс.

Той я изгледа странно.

– Цялата.

– Какъв е планът? – попитах.

– Трябва да дадеш амулета на майка си – каза Питър.

Докоснах веригата около врата ми и погледнах към Баронс. Той вдиша бавно и отвори уста. Тя се разтегна широко в беззвучен рев.

Примигнах и отново погледнах. Той беше сдържан и изискан както винаги.

– Трябва ти да решиш – каза.

Почувствах се странно. Мак 1.0, барманка, мечтателка и професионална почитателка на слънцето нямаше да иска нищо повече от това да предаде цялата отговорност на друг. Не тя да се грижи за някой, а някой за нея. Вече не познавах тази жена. Обичах да вземам трудните решения и да се бия в името на доброто.

Мисълта да отстъпя отговорността на някой друг ме караше да се чувствам все едно съм изключена от най-важната част от живота ми.

– МакКайла, времето е от съществена важност – каза Питър тихо. – Вече няма нужда да се биеш. Ние сме тук сега.

Погледнах към Айла. Сините ù очи блестяха от непролети сълзи.

– Послушай баща си! – каза тя. – Никога повече няма да си сама, скъпа. Дай ми амулета! Освободи се от теглото и ме остави да го нося вместо теб! Тази битка никога не е била твоя.

Погледнах към Баронс. Той ме наблюдаваше. Познавах го. Никога нямаше да ме принуди.

Погледнах отново. Кого заблуждавах? Разбира се, че Баронс щеше да се опита да ме принуди. Той искаше заклинанието за разваляне, за да сложи край на живота на сина си. Беше го търсил през почти цялото си съществуване. Той щеше да удря с крак, да спори и да реве. Не се беше приближил толкова до Книгата, само за да ми даде възможност да вземам собствени решения.

– Не го прави! – изръмжа той. – Ти обеща.

– Шинсар Дъб влезе в града – каза Айла просто. – Трябва да решиш.

Аз също можех да я усетя. Тя летеше към нас, сякаш знаеше, че ако побърза, може да ни свари със свалени гащи. Аз бях нерешителна, а неспособността ми да се обвързвам излагаше всички нас на опасност.

Тръгнах към Айла, усуквайки веригата през пръстите си. Как бих могла да приема, че няма да се бия в тази битка? Бях се подготвяла за нея. Бях готова. Но тя стоеше тук и ми казваше, че няма нужда да се тревожа. Аз нямаше да обрека света на гибел и нямаше нужда да го спасявам. Други се бяха подготвили за този момент и бяха по-квалифицирани.

Сюрреалистичното чувство се върна. И какво беше това бръмчене в ухото ми? Продължаваше да ми се струва, че Баронс реве, но всеки път, щом погледнех към него, той не казваше и дума.

– Трябва ми едно заклинание от Книгата – казах.

– След като бъде заключена, можем да вземем каквото искаш. Питър знае Първия език. Така се запознахме с баща ти – работехме по древни свитъци.

Взирах се в лицето, което толкова много приличаше на моето, но беше по-старо, по-мъдро и по-зряло. Исках да го кажа, нуждаех се да го кажа поне веднъж. Можеше никога повече да нямам възможност.

– Майко – опитах думата на езика си.

Боязлива, сияйна усмивка изви устните ù.

– Скъпа моя сладка МакКайла! – възкликна тя.

Исках да я докосна, да бъда в ръцете ù, да вдишам аромата на майка ми и да знам, че сме свързани. Съсредоточих се върху единствения си спомен за нея, който беше дълбоко заровен до този момент. Съсредоточих се върху него и започнах да мисля колко ценен е той. Започнах да мисля колко невероятно е, че съм го подтискала през всички тези години и как детският ми ум е запечатал един-единствен кадър – Айла О’Конър и Питър, които се взираха в мен със сълзи в очите. Те стояха до един син вагон и ни махаха за сбогом. Изливаше се проливен дъжд и някой беше опънал яркорозов чадър със зелени картонени цветя над моята бебешка количка, но вятърът беше донесъл ледена мъгла под него. Аз размахвах ръчички, беше ми студено и плачех, а Айла внезапно се хвърли към мен, за да затъкне одеялото по-сигурно под тялото ми.

– О, скъпа, това беше най-трудното нещо, което трябваше да направя в онзи ден под дъжда. Да ви оставя. Когато подпъхнах одеялото, толкова отчаяно исках да те грабна и да те задържа при нас завинаги.

– Помня чадъра – казах. – Мисля, че той е причината за любовта ми към розовото.

Тя кимна и очите ù блестяха.

– Беше яркорозов със зелени цветя.

Сълзи опариха очите ми. Взирах се в нея за момент, запаметявайки лицето ù.

Айла разтвори ръце.

– Моята дъщеря! Моето красиво малко момиче!

Горчиво-сладки емоции ме заляха, докато се отпусках в обятията на майка ми. Когато ръцете ù се затвориха топли и утешаващи около мен, започнах да плача.

Тя погали косата ми и прошепна:

– Тихо, скъпа! Всичко е наред. Баща ти и аз сме тук сега. Няма нужда да се тревожиш за нищо. Всичко е наред. Отново сме заедно.

Заплаках по-силно. Защото можех да видя истината. Понякога тя е в дефектите.

А друг път е в прекаленото съвършенство.

Ръцете на майка ми бяха около врата ми. Тя миришеше добре, като Алина – на свещи с аромат на праскови и сметана и на парфюм.

А аз нямах нито един спомен за тази жена.

Не беше имало син вагон. Нито розов чадър. Нито дъждовен ден.

Измъкнах копието от кобура и го прекарах между телата ни.

Право в сърцето на Айла О’Конър.

Айла вдиша рязко и болезнено и се вкочани в ръцете ми, вкопчена във врата ми.

– Скъпа? – сини очи се взираха в мен, празни и объркани. Тя беше Айла.

– Ти, тъпа малка кучка! – сини очи се взираха в моите, свирепо интелигентни, разгневени, твърди от ярост. Тя беше Роуина.

– Как можа да ми го причиниш? – извика Айла.

– Само ако те бях убила онази нощ в пъба! – обагрена в кръв слюнка пръскаше от устните на Роуина.

– МакКайла, моя скъпа, скъпа дъще, какво направи?

– О, и заради теб се случи всичко това! – изплю Роуина. – Вие, проклети скапани О’Конър, не носите нищо, освен проблеми и беди на всички нас!

Усетих как краката ù се подкосяват, но тя се държеше за раменете ми и не пускаше. Беше корава стара жена.