Потреперих. Не бях говорила с Айла. Беше Роуина, която носеше Шинсар Дъб и беше обсебена от нея. Но сега умираше и способността на Книгата да поддържа убедителна илюзия умираше с нея. Тя просвятваше напред-назад между илюзията за Айла и реалността с Роуина.

– Ти ли уби сестра ми? – разтърсих старата жена толкова силно, че косата ù се изплъзна от стегнаия кок.

– Дани уби сестра ти. А двете винаги се сдушвахте. О, представям си, сега имаш други чувства към нея! – тя се изкикоти.

Използвах Гласа.

– Ти ли ù нареди да го направи?

Тя се загърчи, устата ù се разкриви. Не искаше да ми отговоря. Искаше да страдам.

– Д-дааа! – избухна думата с неохотно съскане. Бях се надявала да е така.

– Използва ли умствена принуда, за да я накараш да го направи?

Ченето ù се стегна и очите ù се присвиха до цепки. Повторих въпроса, разтърсвайки прозорците с многопластовия гръм на принудата.

– Д-даа! Беше мое право. Затова ми е даден такъв дар! И умението да го използвам. То изисква полагането на много неуловими команди, познанието точно къде да побутнеш. Никой друг не би могъл да го направи – тя ме изгледа самодоволно, горда от себе си.

Направих гримаса и погледнах встрани, останала без думи от ужаса, който изпитах.

Ето я най-накрая – истината за убийството на сестра ми. Най-после знаех какво се беше случило с Алина.

Денят, в който беше открила, че Даррок е лорд Господар, същият ден, в който ми се беше обадила разплакана и беше оставила съобщение, беше денят, в който е била убита. Но изобщо не поради причините, поради които аз мислех, че е убита. Ако не беше Роуина, Алина щеше да преживее онзи ден.

Щях да си взема нов телефон, да ù се обадя след няколко дни и тя щеше да отговори. Животът щеше да продължи за двете ни. Тя и Даррок вероятно отново щяха да се съберат и кой знае как можеше да се обърнат нещата? Съобщението ù беше подвеждащо от самото начало, но тя не беше имала представа, че тази стара жена е неин враг.

Тази кучка, тази намесваща се тиранка, която вярваше, че е нейно право да използва „таланта“ си, за да принуди едно дете да убие, беше наредила на Дани да отведе Алина в тъмната уличка, за да бъде убита.

Ръцете ми трепереха. Исках да я убия по същия начин.

Дали Роуина беше уточнила чудовищата, които Дани трябва да намери и с които да остави Алина? Беше ли настояла Дани да остане и да гледа, докато се свърши? Беше ли умолявала Алина? Аз бях принудена да искам секс. Дани беше принудена да убие. Моята сестра. На тринайсет. Не бих могла да си представя какво е да се гледаш как убиват някого, когото не си искала да убиват. Дани беше ли познавала Алина? Беше ли я харесвала? Но е била заставена да я убие все пак?

– Опитах се да убия и теб в онази килия, когато беше безмозъчна курва, но ти не умираше! Прерязах ти гърлото. Задуших те. Изкормих те. Отрових те! Но ти се връщаше. Накрая излях боя върху защитите, за да им позволя да те вземат и да те унищожат.

– Ти си изляла боя върху... Щяла си да ме върнеш на принцовете? – бях поразена. Тя се беше опитала да ме убие. Не го бях сънувала. Избутах и двете мисли от ума си. Исках отговори, а изглеждаше, че тя няма да остане жива още дълго. Гласът отекна от мен, отразявайки се от стените.

– Защо уби Алина?

– Малоумна ли си? Тя общуваше с врага! Шпионите ми я бяха проследили до къщата му и го бяха видели с Ънсийли! Беше достатъчна причина. А после го имаше и пророчеството. Щях да я убия при раждането, ако можех. Ако знаех, че е още жива, щях да я намеря.

– Знаеше ли коя е тя, когато я уби? Знаеше ли, че е дъщеря на Айла?

– О, разбира се – каза тя подигравателно. – Накарах Дани да я подмами при нас, когато момичетата ми казаха, че са забелязали необучена шийте зряща, така както я пратих за теб! Алина Лейн се представи тя, но в мига, в който я видях, аз разбрах коя е. Айла в плът и кръв, ясно като бял ден. И моята Кейли беше мъртва заради нея! – исках да я удуша с голи ръце, да изтръгна дъха ù. Отново и отново.

– Знаеше ли коя съм аз, когато ме видя в онази първа нощ?

Разтревожен поглед сбърчи веждата ù.

– Беше невъзможно. Ти не можеше да съществуваш. Не си била родена. Щях да знам, ако Айла беше бременна. Жените говорят. Никой никога не е споменал и дума за това.

– Как се измъкна Книгата? – настоях.

Лукава светлина пламна в очите ù.

– Мислиш, че аз съм я пуснала. Не съм направила такова нещо. Аз върша работата на ангелите! Един ангел дойде при мен и ме предупреди, че заклинанията, които я държат, са отслабнали. Заповяда ми да вляза в забранената зала и да подсиля руните. Само аз можех да го направя. Трябваше да бъда смела. Трябваше да бъда силна. Аз виждам, служа и защитавам! Винаги съм била до моите деца!

Сдържах дъха си. Книгата изкушаваше. Бях готова да се обзаложа, че не е имало ангел. Старата жена, която е трябвало да пази света от Шинсар Дъб, не беше усилила руните. Беше ги изтрила.

– Направих така, както ме инструктира ангелът. Твоята майка я пусна навън!

– Какво стана в нощта, когато Книгата избяга? Разкажи ми всичко!

– Ти си извращение! Ти си нашата гибел! – светлината в очите ù съответстваше на лукавата ù усмивка. – Аз ще умра тук, знам го, но няма да дам на такива като теб нищо. Айла беше предателка и ти си същата – тя сграбчи ръката ми и заби дребното си тяло срещу копието, извъртайки го. – А-а-а-а! – извика. Кръв шурна от устата ù.

Тя умря внезапно със зяпнала уста и широко отворени очи.

Пуснах я отвратена и отстъпих назад, гледайки я как се свлича на пода. Шинсар Дъб тупна на пода. Отстъпих назад припряно.

Зад мен Баронс ревеше. Погледнах през рамо. Крещеше и удряше невидима бариера, очите му бяха подивели.

– Всичко е наред – казах му. – Владея положението. Видях през илюзията.

Треперех. Беше ми студено и топло, и ми се гадеше. Всичко беше толкова истинско. Имах чувството, че съм убила майка си, въпреки че мозъкът ми знаеше, че не съм. За кратко бях повярвала на лъжите. И сърцето ме болеше от загубата на семейството, което никога не бях имала.

Погледнах отново към Роуина. Тя се взираше в тавана с празни очи и отпусната уста.

Шинсар Дъб лежеше между нас затворена. Изглеждаше вяла – масивен черен том с много ключалки.

Не се съмнявах, че беше избрала Роуина заради знанията ù по защитите, за да може да я внесе покрай предпазните заклинания на Баронс право в сърцето на силно защитения ни свят.

Върнах лентата назад, изолирайки момента, в който илюзията беше започнала. От мига, в който бях изскочила от Среброто, нищо не беше истинско.

Роуина и Шинсар Дъб са ме чакали в засада в книжарницата. Книгата беше забърсала ума ми, подбирайки подробности, които щях да приема за най-убедителни.

Никога не бях напускала кабинета, никога не бях последвала Баронс в задната част на магазина, нито бях седяла на дивана, нито се бях запознала с майка ми. Книгата ме беше „вкусвала“ при много случаи. Познаваше ме. И ме беше изиграла като виртуоз, прерязвайки най-съкровените ми чувства едно след друго.

Създаването на „баща“ за мен беше гениален ход. Беше съчетало спомени с копнежи и ми беше дало това, което исках най-много – семейство, безопасност, свобода от смазващите избори.

И всичко това, за да ме накара да предам амулета, да ме измами да поставя единственото нещо, способно да заблуди и двама ни, в ръцете на Роуина.

И ако бях... О, Боже, ако бях! Никога повече нямаше да разбера какво е истинско и какво не е.

Бях толкова близо да го направя, но Книгата направи две грешки. Бях я захранила с мисъл за Баронс и тя веднага го беше променила, за да го изравни с очакванията ми. После ù бях дала фалшив спомен, подсилен от амулета, и тя ми го беше изиграла обратно.

Не се съмнявах, че истинският Баронс е бил откъснат от мен през цялото време. Баронс, който беше стоял до мен в книжарницата, беше илюзия, която Книгата постоянно подръпваше, според данните, които получаваше от мен.

Почти те хванах... – измърка тя.

– Почти се брои само при ръчните гранати и подковите.

Взирам се надолу към Шинсар Дъб с черните ù корици и многото сложни ключалки. Но нещо не е както трябва. Никога не ми е изглеждала правилно.

Консултирах се със спомените си. Спомних си деня, в който Ънсийли кралят я направи. Това не беше както я беше направил.

– Покажи ми истината! – измърморих.

Когато истинската форма на Шинсар Дъб се разкри, ахнах. Изпята от плочи от най-чисто злато и късове обсидиан, тя беше изящна. От една от галактиките, в която обичаха да летят Ловците, бях призовал пурпурни камъни, които приютяваха мънички танцуващи пламъци. И въпреки че бях поставил ключалки горе и долу, те бяха декоративни, не бяха предвидени да я заключват. Моето кодиране беше достатъчна защита.

Или така мислех.

Бях я направил прекрасна. Бях се надявал красотата на подвързията ù да смекчи ужаса на съдържанието ù.

Усмихнах се тъжно. За кратко бях повярвала, че съм дъщеря на Айла. Нямах такъв късмет. Аз бях Ънсийли кралят. И отдавна беше време битката ми с моята по-тъмна половина да приключи. Според пророчеството, както го разбирах, щях да триумфирам над моето „чудовище отвътре“. Жаждата за илюзии ме беше накарала да изгубя себе си в живота, който никога не съм имала.

Свих ръце около амулета. Той блесна със синьочерна светлина. Аз бях епична личност. Бях силна. Бях създала този ужас и щях да го унищожа. Нямаше да бъда победена.

Не победена, МакКайла. Искам да се върнеш у дома.

– Аз съм у дома. Това е моята книжарница.

Това е нищо. Аз ще ти покажа чудеса отвъд твоите представи. Тялото ти е силно. Ще ме удържиш и ще живеем. Ще танцуваме. Ще се чукаме. Ще пируваме. Ще бъде велико преживяване. Ние ще К’Врукнем света.

– Няма да те удържам. Никога.

Ти беше създадена за мен. Аз за теб. Двама за чай и ч-ч-чай за двама.

– Първо ще се самоубия – ако мислех, че може да се стигне до там, щях.

И да ме оставиш да спечеля? Ти ще умреш и ще ме оставиш да властвам? Позволи ми да те насърча!

– Ти не искаш това и го знаеш.

Какво мислиш, че искам, сладка МакКайла?

– Искаш да ти простя.

Не се нуждая от опрощение.

– Искаш да те приема обратно.

Вътре, сладкишче, да ме приемеш вътре. Топла и мокра, както сексът е топъл и мокър.

– Ти искаш да си кралят. Искаш отново да ни превърнеш в зло.

Зло, добро, създай, унищожи. Жалки умове. Жалки пещери. Време, МакКайла. Времето опрощава.

– Времето не определя действието. Времето е безпристрастно, никога не осъжда, нито опрощава. Действието съдържа намерение, а намерението е там, където лежи определението.

Отегчаваш ме с човешкия закон.

– Просвещавам те във вселенския закон.

Осъждаш ме за зло намерение?

– Недвусмислено.

В твоите очи аз съм чудовище.

– Абсолютно.

Аз трябва да бъда... как го казвате? Отстранена?

– За това съм тук.

Токава каква ще бъдеш ти, МакКайла?

– Разкаян крал. Аз се лиших от злото си, затворих те преди и ще го направя отново.

Колко си забавна!

– Смей се колкото искаш!

Вярваш, че ти си моят създател?

– Знам, че съм.

Сладка моя МакКайла, толкова си глупава! Ти не си ме създала. Аз създадох теб.

Мраз се спуска по гръбнака ми. Гласът ù излъчва задоволство и подигравка, сякаш ме гледаше как съм се засилила към влакова катастрофа и се наслаждаваше на всяка минута. Свих очи.

– Не си падам по обсъждането кокошка – яйце. Твоето зло не ме е направило крал. Аз бях крал и станах зъл. Помъдрях, изхвърлих злото от себе си и го затворих в книга. Ти не трябваше да живееш. И планирам да коригирам това.

Не кокошки и яйца. Човешка жена. И ти – малък ембрион.

Устата ми се отвори за остроумен отговор, но се поколебах.

От всички лъжи, които беше изтъкала дотук, тази съдържаше малко истина. Защо?

Това, което ти казах преди, беше истина. Взех Айла, за да избягам от манастира. А тя беше бременна. Не очаквах да те намеря в нея. Не знаех как се копират хората. Докато я използвах, за да убие другите хора, които се бяха осмелили да ме задържат – МЕН, заключена в студен каменен вакуум от небитие за цяла вечност, имаш ли представа какъв АД беше това? – и ето те теб. Чудото. Недоразвит живот в тялото ù. На мое разположение. Възхищавах се на красотата ти. Неоформена, освободена от скрупули, неспъвана от човешки слабости. Твоята раса е обсебена от греха. Вие се оковавате сами за позорния стълб, защото се страхувате от небето. Тези окови, тези ограничения правят телата, които вземам, толкова крехки, разкъсват ги на парчета скоро след като ги овладея.