Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

Но ти беше различна. Ти копнееше, ти спеше, ти сънуваше, но беше чиста. Не познаваше правилно или грешно, ти беше празна. Ти не ми се съпротиви. Беше отворена. Аз те изпълних. Настаних се вътре в теб, копирах себе си и оставих копието там. Ти си мое дете. Ти боза от моята гръд, МакКайла. Аз бях майчиното ти мляко. Аз ти дадох защити срещу света. В онзи ден, преди тялото ти да може да се издържа самостоятелно, преди дори да имаш възможност да направиш нещо толкова глупаво и дребно, като да станеш човек, аз те обявих за моя. Аз те родих. Не Айла.

– Лъжеш. Аз съм кралят – казах решително.

Ти търсиш истината. Можеш ли да я приемеш?

Не казах нищо.

Истината е вътре в теб. Винаги е била. Тя е там, в единственото място, където отказваш да отидеш.

Присвих очи. Може би се бях поздравила твърде рано за подчиняването на вътрешното ми чудовище. „Не говори с него, красиво момиче! – ми беше казало момчето със замечтани очи много отдавна в „Честър“, много преди да срещна фар дорка. – Никога не говори с него!“ Зачудих се дали не беше имал предвид Шинсар Дъб тогава. Твърде късно. Бях затънала до кръста в подвижни пясъци. Борбата само би ускорила пропадането ми.

Винаги си вземала само това, което предлагах, което оставях да се носи по повърхността. Гмурни се, МакКайла! Докосни дъното на твоето езеро. Ще ме намериш там долу да блестя в цялата си слава. Вдигни капака ми! Разбери истината за съществуването си! Ако аз съм зло, ние сме зло. Ако аз трябва да бъда „отстранена“, значи и ти трябва. Няма и една присъда, която можеш да изречеш за мен, която да не трябва да приложиш за себе си. Няма смисъл да се бориш с мен. Ти и аз сме едно и също. Ти не си кралят, ти си мое копие. Винаги си била. Винаги ще бъдеш. Не можеш да ме изпразниш. Аз съм твоята душа.

– Руните, които намерих, са талантите ми на шийте зрящ.

От стените на Ънсийли затвора? Вселената се гнуси от скучния лъжец. Пищност, МакКайла! Намери я, ако искаш да прекараш вечността с мен!

– Защото аз съм кралят. Добрата част от него. Имам спомените му и това е доказателство.

Ние притежаваме спомени от част от съществуването му. Не е било възможно да изхвърли знанието си, без да напои страниците си със същността на съществото, което ги е създало. Бях съзнателна от мига, в който той свърши с изписването на страниците ми. Спомняш ли си нещо, което се е случило преди деня, в който кралицата отказа на краля безсмъртие за наложницата му?

Обърнах се навътре и затърсих.

Нямаше нищо. Бял простор от празнота. Сякаш животът беше започнал в онзи ден.

Така е. Беше денят, в който той написа първото си заклинание за сътворение, изпълни първия от експериментите си. Ние познаваме живота му от този ден нататък. Не знаем нищо за съществуването му преди това. И знаем малко за живота му след това – само това, което успявах да зърна, когато го проследявах. Ти не си кралят. Ти си мое дете, МакКайла. Аз съм майка, баща, любовник, всичко. Време е да се прибереш у дома.

Възможно ли беше да казва истината? Не бях наложницата, не бях и кралят? Бях просто човек, докоснат от злото, преди да се роди?

Ти си повече от докосната. Аз съм в теб така, както кралят изля себе си в мен. Твоето тяло порасна около мен така, както дърво поглъща пирон, и сега чака да бъде събрано отново. Аз ти липсвам. Ти си празна без мен. Не си ли го знаела винаги? Не си ли се чувствала празна, жадна за повече? Ако аз съм зло, тогава и ти си. Това, моя сладка МакКайла, е твоето чудовище отвътре. Или не.

– Ако ти си ме създала, къде беше през последните двайсет и три години?

Чаках скимтящото бебе да порасне достатъчно силно, преди да се обединим.

– Ти искаше да се променя. Затова се опитваше да убиеш хората, които обичам.

Болката дистилира. Пречиства емоцията.

– Ти се издъни. Дойде твърде рано. Мога да се справям с болката и не съм се променила.

Повдигни корицата ми и прегърни мечтите си! Искаш Алина обратно? Щракване с пръсти. Айла и баща си? Те са твои. Дани като младо, невинно дете с блестящо бъдеще? Една дума може да направи това. Искаш стените отново да бъдат вдигнати? Ще го направим незабавно. Стените не са препятствие за нас. Ние минаваме през тях.

– Всичко би било лъжа.

Не лъжа. Различен път, еднакво реален. Прегърни ме и ще разбереш. Искаш магия, за да унищожиш детето му? Това ли искаш? Ключ към освобождаването на Джерико Баронс от вечния ад да гледа как синът му страда? Бил е измъчван толкова дълго. Не е ли достатъчно?

Задържах дъха си. От всички неща, които би могла да каже, това беше единственото, което ме изкушаваше.

Аз не съм без милост, МакКайла – каза нежно Шинсар Дъб. – Състраданието не ми е чуждо. Виждам го в теб. Уча се. Развивам се. Може би ти наистина си приела добрите страни на краля. Може би твоята човечност ще ме смекчи. Ти ще ме направиш по-добра, по-милостива. А аз ще те направя по-силна и по-малко чуплива.

Спомени се рояха в ума ми. Знаех, че Книгата ги пресява и ме манипулира. Беше намерила картините, които Баронс ми показа, на детето, умиращо в ръцете му в пустинята. Беше разкрасила казаното от Баронс за враговете му, почти удавяйки ме в картини на варвари, измъчващи и убиващи детето отново и отново.

Зад тези картини един баща вървеше през вечността и търсеше начин да освободи сина си и да му даде покой.

И искаше да го постигне сам.

Той ти даде всичко и никога не поиска от теб нещо в замяна. Преди това. Той ще умира за теб отново и отново. А иска само да освободиш сина му.

В казаното нямаше нищо, с което бих могла да споря.

Отвори ме, МакКайла! Прегърни ме! Използвай ме за добро, от любов! Как може нещо, дадено от любов, да бъде лошо? Ти сама го каза – намерението определя действието.

И това беше накратко основното изкушение – да вдигна Книгата, да я отворя и да я прочета, търсейки заклинанието, за да може Баронс да унищожи сина си, защото ще съм го направила по правилните причини. Дори Баронс беше казал, че злото не е състояние, а избор.

Ънсийли кралят не се е доверявал на себе си да задържи силата, събрана в страниците на Шинсар Дъб. Как бих могла аз?

Взирах се в нея и обмислях.

„Ирония – перфектно определение – беше казал Баронс. – Това, заради което искам да я притежавам, няма да ми е необходимо, щом се сдобия с нея.“

Ако аз я взема (дори с най-милосърдните причини на сърце), щеше ли все още да ми пука за детето, щом вдигна корицата? Би ли ми пукало за Джак и Рейни, за света, за самия Баронс?

Глупави страхове, сладка МакКайла. Ти имаш свободна воля. Аз съм само длето. Ти си скулпторът. Използвай ме! Оформи твоя свят! Бъди светица, ако искаш! Сади цветя, спасявай деца, бори се за малките животни!

Толкова лесно ли беше? Възможно ли беше да е истина?

Можех да направя света съвършен.

„Светът е несъвършен, Мак“ – почти можех да чуя Баронс да реве.

Светът беше царски прецакан. Изпълнен с неправди, които трябваше да бъдат поправени, с лоши хора и трудни времена. Можех да направя всички щастливи.

Ти имаш амулета. С него винаги ще имаш контрол върху мен. Винаги ще бъдеш по-силна от мен. Аз съм просто книга. Ти си жива.

Тя беше просто книга.

Вземи ме, използвай ме! Баронс винаги ти го е казвал и е вярно. Начинът, по който продължаваш напред, те определя като човек. Ти правиш избора. Неговото дете страда. Има толкова много страдание в този свят. Ти можеш да направиш така, че то да изчезне.

Загледах се в нея и ръцете ми се огънаха. Това беше трудното. Болката. Той и синът му бяха страдали безкрайно и щяха да продължат да страдат всеки ден, вечно. Освен ако не вземех заклинанието, което му бях обещала.

Аз имам такова заклинание. Заедно ще дадем на детето му покой. Ти ще бъдеш неговият спасител. Ще го освободим още сега, същата тази нощ. Отвори ме, МакКайла! Отвори себе си! Никой не ме е напътствал. Ти ще ме научиш.

Прехапнах долната си устна и се намръщих. Бих ли могла да напътствам Шинсар Дъб? Щеше ли моята човечност да ми даде проницателността, от която се нуждаех? Обърнах се навътре и затърсих в сърцето и в душата си. Това, което намерих там, заздрави гръбнака ми и изправи раменете ми.

– Аз мога – казах. – Мога да те променя. Аз мога да те направя по-добра.

Да, да, направи го сега! Вземи ме, дръж ме, отвори ме! – шептеше тя. – Обичам те, МакКайла! Обичай ме и ти!

Не можех да чакам повече. Пресегнах се към Шинсар Дъб.

>

Книгата беше ледена в ръцете ми, но пламъците в рубините стоплиха душата ми.

Аз докосвах Шинсар Дъб.

Допирът ме остави без дъх. Ние бяхме близнаци, разделени при раждането, и сега се събирахме отново. Бях чакала това цял живот. С нея в ръце аз бях завършена. Прегърнах я до гърдите си. Треперех от емоции. Книгата беше пръст, а аз бях намокреният с вино ръб на красива кристална чаша. Пръстът се плъзгаше и плъзгаше, и свиреше мелодия, която идваше от дъното на провалената ми душа.

Прокарах любящо ръце по украсената със скъпоценни камъни корица.

Усетих необятната сила, която съдържаше. Тя ме изпълни, изду се вътре в мен, опияни ме, замая ме. Бебето, което някога съм била, което не е познавало правилно и грешно, беше все още тук. Развиваме чувство за морал, след като се родим. Подозирам, че части от нас остават такива до смъртта.

Ние избираме. Това е целият смисъл.

Когато спрях да я прегръщам и я отдалечих, за да ù се възхитя, кървавочервената руна, която държах скрита в една от дланите си, запулсира мокро, увеличи се и залепи мънички смукалца върху нея, заключвайки кориците.

КАКВО ПРАВИШ! – изкрещя Шинсар Дъб.

– Правя те по-добра.

Започнах да плача, докато загребвах още една кървава руна от гладката черна повърхност на езерото ми. Исках Книгата, както исках да дишам. Вече знаех защо ме беше търсила. Аз бях перфектният приемник. Ние бяхме направени една за друга. С нея нямаше никога да се страхувам от нищо. Да я отхвърля беше най-трудното нещо, което съм правила в живота си. А още по-горчиво беше знанието, че с всяка руна, която притисках върху кориците, аз обричах Джерико и сина му да продължат да живеят във вечен ад.

КАК ПОСМЯ ДА МЕ ЗАБЛУДИШ?

– Какво нахалство! – исках да изтръгна руните, да отворя Книгата и да взема моето заклинание за унищожение. Не смеех. Ако отворех кориците в златно, черно и червено дори съвсем лекичко, мрачната ù песен щеше да изскочи и да ме погълне.

„Тя ще обрече света на гибел“ – бяха казали.

Бях изкушена, толкова изкушена. Исках Алина обратно. Исках стените да бъдат издигнати отново. Дани да е невинна и млада и да не е убиецът на сестра ми. Исках да бъда героят на Джерико Баронс. Исках да го освободя от безкрайната болка. Да го видя как върви към бъдещето с надежда и може би дори да се усмихва понякога.

ТИ КАЗА, ЧЕ СВЕТЪТ Е НЕСЪВЪРШЕН!

– Такъв е – притиснах още една капеща руна върху корицата.

Но беше моят свят, пълен с добри хора като баща ми и майка ми, търпеливата Кат и инспектор Джейни, които винаги спазваха своите задължения, за да го направят по-добър. Може Ънсийли да бяха опустошили планетата ни, но отдавна трябваше да се появи заплаха, която да ни обедини като раса и да отдалечи дребнавите ни ядове от нас самите.

Имаше болка, но имаше и радост. Животът се случваше в напрежението между двете. Колкото и да беше несъвършен, този свят беше истински. Илюзията не беше заместник. Бих предпочела да живея труден живот от факти, отколкото сладък живот от лъжи.

Обърнах Книгата и притиснах една руна към гърба ù.

Гласът ù беше заглушен и отслабваше.

Той ще те намрази!

Това беше съкрушителен удар. Бях на един дъх от това, на което Баронс беше посветил цялото си съществуване, и му бях обърнала гръб. Бях му обещала. Бях му казала, че ще намерим начин, а го провалих. Нямаше начин да извадя само едно заклинание с такава мощ от Шинсар Дъб. Тя никога нямаше да го остави да изплува на повърхността и да ми го даде доброволно. Дори сега съжаляваше, че някога е пускала по нещо за мен, но беше поела пресметнат риск, за да ме изкуши да погледна по-дълбоко. Беше ми дала това, от което се нуждаех, за да остана жива, за да продължа да вървя напред към сливането ми с нея. За да я взема, да ù позволя да има тялото ми, да ù дам контрола. Тя вече знаеше какво искам и никога нямаше да ми го даде, освен ако не се слеех с нея напълно. Ако бях повдигнала този капак дори на сантиметър, само за бърз поглед в търсене на заклинанието, всичко щеше да приключи. Тя щеше да се настани в мен и да ме заличи. Може би някоя мъничка част от мен щеше да остане в съзнание и да крещи във вечен ужас, но нямаше да е достатъчна, за да промени нещо.