Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

Риодан беше прав. Шинсар Дъб търсеше тяло и искаше мен. Ако трябваше да вярвам на историята ù, тя ме беше подготвила за себе си отпреди да се родя. Беше изчакала да стана перфектният приемник. Но не беше изчакала достатъчно дълго. Или може би беше чакала прекалено дълго. „Злото е напълно различно създание, Мак – беше казал Риодан. – Злото е лошо, което вярва, че е добро.“

Тогава не бях разбрала какво ми казва. Сега разбирах.

Притиснах още една руна към кориците.

Вече никога нямаше да дам покой на детето на Баронс. Никога нямаше да го освободя.

Ще те унищожа, кучко. Нищо не е свършило. Това не е краят.

Още четири руни и Шинсар Дъб замлъкна.

Седнах на петите си. Ръцете ми трепереха, бях изтощена и бузите ми бяха мокри.

Смятах да поставя ръка върху корицата, за да се уверя в това, което бях усетила – че Книгата е обуздана (поне толкова добре, колкото може да бъде, докато не я занесем в манастира), когато невидимата бариера, която задържаше Джерико, изчезна.

Озовах се в ръцете му и той ме целуваше. Можех да мисля само че съм го направила, че съм оцеляла, но на каква цена?

От деня, в който го срещнах, знаех, че той преследва само едно нещо. Беше го търсил хиляди години целеустремено.

Аз бях жена, която познаваше от няколко месеца. Какво бих могла да знача за него, в сравнение с това?

Шокирани от новината, че Роуина е мъртва, оцелелите членове на Убежището погледнаха Дръстан МакКелтър, който носеше Книгата, представиха се (и да, Джо беше една от тях), после свалиха защитите и отвориха коридора за достъп до залата, в която е била погребана Шинсар Дъб от самото начало.

Радвах се, че Дръстан я носи. Не исках да имам нищо общо с нея. Не исках повече да я докосвам. Ако я докоснех, щях да си спомня за заклинанието, което искаше Баронс, за това колко близо бях до него и как трябваше само да повдигна корицата и...

Поклатих глава, пропъждайки мисълта.

Бях свършила моята част. Книгата беше тук и сега беше тяхна отговорност. До манастира бях пътувала в Хамъра с клана Келтър като предпазна мярка. Беше трудно да се повярва, че всичко е почти свършило. Не можех да се отърся от усещането, че другата обувка още не е тупнала. Във филмите злодеите винаги играят още един последен ход и нервите ми бяха опънати, докато го очаквах.

Джо и останалите членове на Убежището поведоха процесията ни в недрата на каменната крепост, следвани от Риодан и другите. Друидите Келтър бяха след тях. Аз и Баронс ги следвахме, заедно с Кат и половин дузина други шийте зрящи. В’лане и неговите Сийли щяха да се пресеят всеки момент.

Наблюдавах внимателно Книгата, докато Дръстан я носеше по коридора, покрай сега замлъкналия образ на Айла О’Конър, който едва можех да погледна, към подземна зала надолу по още едни стълби в друга зала и по още едни стълби.

Спрях да броя след дузина стълбища. Беше дълбоко. Отново бях под земята.

Все очаквах Книгата някак да усети, че приближава мястото, където е била затворена толкова дълго, и да направи един последен, смъртоносен гамбит за моята душа. Или тяло.

Погледнах към Баронс.

– Нямаш ли чувството...

– Че дебелата дама още не е пяла?

Обичам това в него. Той ме разбира. Дори няма нужда да довършвам изреченията си.

– Идеи? – попитах.

– Нито една.

– Параноици ли сме?

– Вероятно. Трудно е да се каже – той ме погледна. В очите му не видях думи, но знаех, че иска да разбере какво се беше случило, докато се борех с Книгата, но нямаше да попита, преди да останем насаме. През цялото време, докато Шинсар Дъб си играеше с главата ми, той беше виждал само как стоя в мълчание с Роуина, как убивам Роуина, после как стоя в мълчание до Книгата. Илюзиите, които Книгата беше изтъкала за мен, се бяха случили само в моята глава. Битката беше останала невидима за невъоръженото око, но най-тежките битки са такива.

По целия път насам той беше като мълчалива планина от едва сдържана враждебност. От мига, в който бариерата, която го спираше, беше изчезнала, той не беше спрял да ме докосва. Поемах докосванията му жадно. Кой знае как щеше да се чувства, когато разбере, че не съм взела заклинанието.

„Не можех да стигна до теб“ – беше избухнал той. Беше ме целувал безкрайно дълго, преди да успее да проговори.

„Но ти успя – казах му. – Чувах те да ревеш. Това ми подсказа. Ти премина.“

„Не можех да те спася.“ – Изражението му беше сковано, гневно.

Аз също не можех да го спася. И не бързах да му го кажа.

„Взе ли го? Заклинанието за унищожение?“

Древни очи се бяха взрели в мен изпълнени с древна скръб. И още нещо. Нещо толкова чуждо и неочаквано, че едва не избухнах в сълзи. Бях виждала толкова много неща в очите му, откакто го познавах. Желание, развеселеност, съчувствие, присмех, предпазливост, ярост. Но никога не бях виждала това.

Надежда. Джерико Баронс имаше надежда и аз бях причината.

„Да – излъгах. – Взех го.“

Никога нямаше да забравя усмивката му. Беше го озарила отвътре.

Издишах тежко и се съсредоточих върху обкръжението ни. Под манастира имаше малък подземен град. Дори Баронс започваше да изглежда впечатлен. Широки тунели като улици се пресичаха спретнато, по-тесни улички изскачаха от тях с шеметен наклон. Подминахме огромен кошер от катакомби, за които Джо ни каза, че съдържали остатъците от всяка Велика повелителка, живяла някога. Някъде сред този лабиринт от тунели, скрита сред ред след ред мавзолеи, беше криптата на първата водачка на първото Убежище. Исках да я намеря, да прокарам пръсти по надписа, да разбера датата, в която е бил основан орденът ни. Тук долу имаше тайни, доверени само на посветените, а аз исках да знам всички.

Кат също беше член на Убежището – тайна, която не беше издала.

– Роуина щеше да ме изключи, ако ти бях казала, и нямаше да имам контрол върху вътрешните дела на ордена ни. Не можех да поема такъв риск. Добре се справи тази вечер, Мак. Тя грешеше за теб. И двете пророчества бяха срещу теб, но ти все пак се справи – ведрите ù сиви очи се забиха в моите. – Не мога да си представя през какво си минала – изражението ù говореше, че би искала да разбере и няма да чака дълго, преди да ме попита за подробностите. – Не можем да ти се отблагодарим достатъчно.

– Напротив – усмихнах ù се уморено. – Никога повече не ù позволявайте да избяга!

Пред нас внезапно настана вълнение.

Всички Сийли без В’лане току-що се бяха пресяли в близост до Риодан, Лор и Фейд.

Не бях сигурна кой е по-отвратен. Или по-убийствено настроен.

Кадифе изсъска:

– Нямате право да сте тук!

– Убийте го! – каза Риодан категорично.

– Да не сте посмели! – чух Джо да се сопва.

– Шибани феи – измърмори Лор.

– Докоснете един от тях и аз ще...

– Какво, човеко? – излая Риодан към Джо. – Какво точно ще направиш, за да ме спреш?

– Не ме предизвиквай!

– Спрете! – каза тихо Дръстан. – Книгата е на Фае и те са дошли да я видят озаптена. Това е тяхно право.

– Те са причината да се измъкне – каза Фейд.

– Ние сме Сийли, не шийте зрящи. Шийте зрящите са я пуснали.

– Вие сте я направили.

– Не сме. Ънсийли са я направили.

– Сийли, Ънсийли – за мен всички сте феи – изтътна Лор.

– Мислех, че в тази част на манастира не е възможно пресяване – казах.

– Трябваше да свалим защитите, за да допуснем всички. Има твърде много разнообразие в...

– В ДНК на всички? – попитах сухо.

Кат се усмихна.

– Поради липса на по-добра дума. Келтърови са едно, Баронс и мъжете му друго, Фае нещо съвсем различно.

„А аз?“ – исках да попитам, но не попитах. Бях ли човек? Беше ли ми казала истината Книгата? Наистина ли имах Шинсар Дъб в себе си? Беше ли оставила своя отпечатък, дума по дума, в беззащитната ми детска психика? Дали винаги я бях усещала през годините (все едно нещо у мен е сбъркано из основи) и бях направила всичко по силите си, за да я зазидам или да я потопя в тъмно, гладко езеро, за да се предпазя?

Ако наистина съдържах цялата Книга с черна магия и Кат разбереше за това, щяха ли да се опитат да заключат и мен тук долу?

Потреперих. Щяха ли да ме търсят така, както ние търсихме Шинсар Дъб?

Баронс ме погледна:

Какво има?

Просто ми е студено – излъгах. Ако наистина носех Шинсар Дъб, значеше ли това, че заклинанието, което бях отхвърлила, беше в моето гладко езеро? Там, на дъното, както Книгата беше казала? Каква беше разликата тогава? Наистина ли бях усмирила чудовището, или то все още беше в мен? Беше ли това чудовище изкушение и бях ли го победила?

– Къде е В’лане? – попитах, отчаяна за нещо реално.

– Ще доведе кралицата – каза Кадифе.

Това сложи началото на нов спор.

– Ако мислите, че ще позволим тя да дойде тук и да отвори Шинсар Дъб, грешите.

– Как очаквате тя да възстанови стените без да я прочете? – попита Дрий’лия.

– Не ни трябват стени. Вие умирате също толкова лесно, колкото хората – каза Фейд.

– Тя изобщо в съзнание ли е? – попитах.

– Стените ни трябват – каза Кат тихо.

– Тя изплува понякога, но е предимно в безсъзнание – каза Риодан. – Въпросът е, че ако някой ще чете проклетата Книга, няма да е фея. Те започнаха цялата шибана каша.

Всички продължаваха да спорят десет минути по-късно, когато стигнахме пещерата, която беше създадена да държи Шинсар Дъб.

Когато приближихме вратите, Крисчън погледна назад към мен и аз кимнах. Знаех какво мисли. Бяхме виждали такива стени преди на входа на замъка от черен лед на Ънсийли краля, но тези бяха много по-малки. Кат притисна длан към една шарка от руни и вратите се отвориха тихо.

Мракът отвъд беше толкова огромен и пълен, че тънките лъчи на фенерчетата ни бяха погълнати след няколко стъпки.

Чух драсването на кибрит, после Джо запали маслена факла, поставена в сребърен аплик на стената. Тя припламна ярко и запали следващата, после следващата, докато цялата пещера беше осветена ярко.

Над нас се спусна мълчание.

Изсечена в млечнобял камък, пещерата се извисяваше до невъзможно висок таван, без видими подпори. Всеки сантиметър от нея – подове, стени, таван, бяха покрити със сребърни руни, които проблясваха така, сякаш бяха отпечатъни в камъка с диамантен прах. Светлината от факлите танцуваше по руните и правеше пещерата твърде светла. Присвих очи. Май единственото място в Дъблин, където се нуждаех от слънчевите си очила, беше под земята.

Пещерата беше почти толкова голяма, колкото спалнята на Ънсийли краля. Като се имаха предвид вратите и размера на това място, се чудех колко истина имаше в теорията, че кралят е този, който беше създал нашия орден и който първоначално беше донесъл прокълнатата Книга тук, за да бъде погребана.

В центъра имаше плоча, поставена върху два камъка. Тя беше покрита с блещукащи символи, които се мърдаха постоянно, пълзяха нагоре-надолу по плочата както татуировките, които се движеха под кожата на Ънсийли принцовете. Изчезваха през ръба и започваха отново от пода.

– Виждал ли си такива руни преди, Баронс? – попита Риодан.

– Не. Ти? – каза Баронс.

– Нови са за мен. Може да са полезни.

Чух звука на телефон, правещ снимки.

После чух звука на телефон, разбит в скала.

– Полудяла ли си? – попита Риодан невярващо. – Това беше моят телефон!

– Възможно е – каза Джо. – Но никой не записва нищо тук.

– Разбий нещо мое отново и ще ти разбия черепа!

– Дойде ми до гуша от теб – каза Джо.

– Дойде ми до гуша и от твоя задник, шийте зряща – изръмжа Риодан.

– Остави я на мира! – казах аз. – Манастирът е техен.

Риодан ме стрелна с поглед. Баронс го пресрещна и Риодан погледна встрани, но след един дълъг и напрегнат момент.

– Трябва да поставиш Книгата върху плочата – уведоми ме Кат. – После четирите камъка трябва да бъдат поставени около нея.

– После, МакКайла, ти трябва да махнеш руните от кориците – каза В’лане.

– Какво?! – възкликнах, извъртайки се към него, докато се пресяваше вътре. – Няма да сваля тези руни!

– Мислех, че ще доведеш кралицата – каза Баронс.

– Искам първо да съм сигурен, че тук е безопасно за нея.