Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

По неговите стандарти ние бяхме хартиени кукли, плоски и едноизмерни. Лаехме лудо, доколкото можеше да каже. Но понякога един от нас се отличаваше с нормалност. Но това никога не траеше дълго.

Все пак всичко беше наред. Живот имаше и се случваше промяна.

Аз. Той мислеше, че аз съм относително нормална. Смях се, докато не заплаках, търкаляйки се в перата му. Дали изглеждах така заради неговия отпечатък в мен? Ако аз бях блестящ представител на расата ми, всички трябваше да бъдем разстреляни.

Той ми показа разни неща. Взе ръката ми и ме придружи до огромен театър, където гледах безкрайната игра на светлина и сенки от най-доброто място на първия ред. Той ме наблюдаваше с брадичка, подпряна на юмрука му, от облицован с червено кадифе стол в ложа, близо до сцената.

– Никога не я изкарах цялата – гласът му идваше от всеки говорител – огромен, мелодичен.

– Книгата?

– Не можеш да се лишиш от същината си.

– Отново ли си играеш на доктор?

– Опитвам се. Този път слушаш ли?

– Той краде твоята книга. Ти слушаш ли?

Главата на момчето със замечтаните очи се извъртя от сцената и внезапно театърът изчезна и бяхме отново в пещерата.

Крилата му вече не ме обгръщаха.

Беше ми студено и самотно. Липсваха ми крилата му. Копнеех за него. Болеше.

– Ще мине – каза той разсеяно. – Ще забравиш болката от раздялата. Винаги забравят – очите му се бяха присвили към В’лане. – Да. Той е.

– Няма ли да го спреш?

„Que sera, sera.“

Бях преследвана от песен, която сякаш излизаше от адски ксилофон.

– Той е твоя отговорност. Би трябвало да се погрижиш за него.

– Би трябвало е фалшив бог. Няма нищо забавно в него.

– Някои промени са по-добри от други.

– Разясни!

– Ако го спреш, промените ще бъдат много по-интересни.

– Това е субективно мнение.

– Твоето също – казах възмутено.

Звездните му очи пробляснаха развеселено.

– Ако ме замени, аз ще стана нещо друго.

Почти можех да чуя Шинсар Дъб:

Не е ли всеки акт на разрушение, стига да мине достатъчно време, акт на сътворение?

Крушата не пада по-далеч от дървото.

– Не искам да бъдеш заменен. Харесваш ми какъвто си.

– Флиртуваш ли с мен, красиво момиче?

Опитах се да дишам и не можах. Ънсийли кралят ме докосваше, целуваше ме. Усещах устните му по кожата си и аз... аз... аз...

– Дишай, КМ!

Отново можех да дишам.

– Моля те, спри го! – щях да прося, ако трябваше. Щях да падна на колене. Ако В’лане успееше да получи максималната власт, не исках да живея в този свят. Не и с него начело. Със заклинанието за унищожение той можеше да убие Баронс и беше давал ясно да се разбере при всяка възможност, която имаше, че го иска. Трябваше да бъде спрян. Нямаше да загубя никой от моите хора. Родителите ми щяха да доживеят до старини. Баронс щеше да живее вечно. Аз? Е, не бях сигурна точно какво щях да правя аз. Но планирах да имам дълъг, наситен живот. – За мен би означавало много.

– Ще ми дължиш услуга. Както дължиш на моята Сива жена.

Имаше ли нещо, което той не знаеше?

„Сделките с дявола...“, щеше да каже Баронс, ако не беше замръзнал.

– Сделка.

Той намигна.

– И без това го планирах.

– О! Тогава защо...

– Красиво момиче, което ме моли. Това е супер! Материал за герои. Не получавам често тази роля.

И изчезна. Появи се отново до плочата, взирайки се във В’лане през кристалните стени.

С ужас осъзнах, че В’лане е преполовил Шинсар Дъб.

Но всичко щеше да е наред. Кралят щеше да го спре, да го смаже като насекомо. В’лане щеше само да погледне кой е дошъл за него и да се пресее с подвита опашка, скимтейки от страх. Кралят щеше да запечата отново пещерата и всичко щеше да се оправи. Никой нямаше да има заклинанието за унищожение. Баронс щеше да продължи да е неубиваем. Това беше константа, вечна скала под краката ми, от която се нуждаех.

– ...-ди. Откъде мислиш, че е дошъл? – довърши изречението майка ми. Тя се намръщи. – И къде отиде?

Времето продължи своя ход и всички отново започнаха да се движат.

Главата на В’лане се отпусна и очите му се отвориха.

Реакцията му изобщо не беше каквато очаквах.

Устата му се изкриви в студена усмивка.

– Крайно време беше да се появиш, старче.

– А! – каза Ънсийли кралят. – Крус.

Крус? В’лане беше Крус?

Огледах пещерата. Всички изглеждаха толкова смаяни, колкото се чувствах аз, взирайки се между В’лане и момчето със замечтаните очи.

Когато стоях до Даррок и гледах как армиите на Сийли и Ънсийли се срещат на снежната дъблинска улица, бях поразена от митичните пропорции на събитието.

Сега, според момчето със замечтани очи, което всъщност беше Ънсийли кралят, този Сийли, който се маскираше като В’лане от стотици хиляди години, беше легендарният Крус, известен още като Война – последният и най-съвършен Ънсийли принц, съществувал някога.

И той се беше изправил срещу създателя си.

Крус се взираше към Ънсийли краля.

Това беше като сюжет от легенда на милион години. Гледах от единия към другия. В пещерата беше толкова тихо, че можеше да се чуе игла, паднала на пода.

Погледнах към Баронс, чиито вежди бяха вдигнати в изражение на пълен шок. За разнообразие имаше нещо, което и той не беше знаел. После очите му се присвиха към момчето със замечтани очи.

– Той е кралят? Този крехък старец?

– Старец? Имаш предвид красивата французойка – каза Джо. – Тя е сервитьорка в „Честър“.

– Французойка? Това е двойникът на Морган Фриймън от бара на седмото ниво на „Честър“ – каза Крисчън.

– Не – каза Дагиъс, – това е бившият пазач от замъка в Единбург, който прие барманска работа в пъба на Риодан, след като стените паднаха.

А аз виждах младо момче със замечтани очи. Той отново ми намигна. Всички виждахме нещо различно, когато гледахме в него.

Зяпнах отново В’лане... ъ... Крус.

Как не бях успяла да разбера? Как можеше да съм толкова напълно измамена? Онази нощ на снежната дъблинска улица не е било среща между Сийли и Ънсийли принц, а среща на двама Ънсийли принцове. Ако братът на Война го беше познал, той така и не се издаде.

В’лане беше Крус.

В’лане беше Война.

Бях вървяла ръка за ръка с него по плажа. Бях го целувала. Повече пъти, отколкото можех да броя. Носех името му върху езика си. Бях треперила от оргазъм след оргазъм в ръцете му. Той ми беше върнал Ашфорд. Беше ли го вземал изобщо?

Война. Разбира се. Беше направил така, че собственият ми свят се беше настроил срещу себе си. Беше пращал армиите едни срещу други и беше седял, гледайки хаоса, който беше създал. Дори беше се включил и се беше бил за нас. Несъмнено се беше скъсвал от смях вътрешно, наслаждавайки се на добавения хаос. Беше участвал в битката, наблюдавайки делото си отблизо.

Той ли стоеше зад всичко? Той ли беше подбутвал Даррок от хилядолетия, подучвайки го да се опълчи на кралицата? И когато Даррок беше превърнат в простосмъртен, дали Крус беше пошушнал в няколко Ънсийли уши, беше подхвърлил ключова информация и беше помогнал да се съборят стените иззад кулисите? Беше ли наблюдавал, изчаквайки деня, в който ще може да се доближи достатъчно до Шинсар Дъб, за да открадне знанието на краля и да убие сегашната кралица, за да вземе магията ù?

Фае наистина ли притежаваха такова търпение?

Той беше убил всички принцеси и беше скрил кралицата, за да я убие в точния момент.

Беше настроил дворовете на Сийли и Ънсийли едни срещу други, използвайки нашия свят като бойно поле.

Ние всички бяхме пешки на неговата шахматна дъска.

Не се съмнявах, че търси крайната сила. Какво нахалство, каква арогантност! Той беше този, който ми каза, че може да бъде направено и как. Той беше този, който ми разказа легендата. Не можеше да устои да не се изфука? Когато го бях питала за Крус, той се беше подразнил и беше казал: „Някой ден ти ще искаш да говориш за мен“. Беше ревнувал от себе си, ядосан, че не може да разкрие истинското си величие. Беше казал: „Крус беше най-красивият от всички, въпреки че светът никога няма да разбере. Каква загуба на съвършенство е никой никога да не види такъв като него“. Колко ли го е дразнило, че трябва да крие истинското си лице толкова дълго?

Бях събирала тен в копринен шезлонг до него. Бях топила пръсти в прибоя, държейки се за ръка с Война. Бях се любувала на тялото на Ънсийли принц. Бях се чудила какво ли ще е да правя секс с него. Бях заговорничала с врага и не се бях досетила. През цялото време той беше докосвал и намествал неща, подбутвайки тук и там.

И беше успял.

Той беше получил точно каквото искаше. И ето го тук – стоеше над Книгата на краля, попиваше смъртоносното знание, кралицата лежеше в безсъзнание в краката му, за да може да я убие и да вземе и Истинската магия на тяхната раса. Беше я поставил в лед в Ънсийли затвора, за да я държи под контрол и жива, докато е сигурен, че е най-могъщият мъжки сред тях. Кралят се беше отказал от мрачното си знание. След като Крус го получеше, щеше ли да бъде по-силен от краля?

Наблюдавах как заклинанията, написани в Шинсар Дъб, се плъзгат от страницата, движат се през пръстите в ръцете му, в раменете и изчезват под кожата му. Почти беше свършил. Защо кралят не го спираше?

– Започнало е. Не може да спре. Мислиш ли, че ще оставя част от Книгата на две места, когато те не можаха да опазят дори едно? – каза кралят.

Баронс и останалите мъже отново удряха стената, опитвайки се да я съборят и да стигнат до Крус.

Но беше твърде късно. Оставаха му само няколко страници.

Стоях и треперех. Гледах от краля към Крус и се надявах кралят да знае какво прави.

Крус обърна последната страница.

Когато и последното заклинание изчезна, Книгата се срина в малка купчина златен прах и шепа примигващи червени скъпоценни камъни върху плочата.

Шинсар Дъб най-после беше унищожена.

Жалко, че сега живееше и дишаше в най-могъщия Ънсийли принц, създаван някога.

Преходът беше неуловим.

В един миг бях в пещерата с всички останали. В следващия стоях на тревисто възвишение с Крус и краля.

Огромна луна заличаваше хоризонта. Извираща иззад планетата, тя блокираше напълно нощното небе, с изключение на няколко звезди върху кобалтова палитра над нея.

Гладкото пасище се изкачваше леко с километри, изчезвайки в луната и изглеждаше, сякаш ако вървя до върха на хълма, може да прескоча дъсчената ограда и да мина от планетата на луната с един скок. Въздухът жужеше с нискочестотен заряд и в далечината изтътна гръм. Черни мегалити стърчаха като пръсти на паднал великан, бъркащ в студеното, немигащо око на луната. Стояхме между извисяващи се камъни – Крус с лице към краля, а аз по средата между тях.

Кралицата се беше свлякла в краката на Крус.

Отдръпнах се назад за по-добра гледка. Чудех се кой ни е донесъл тук и е оставил всички. Крус или кралят? Защо? Вятърът оплете косата ми. Носеше наситен аромат на подправки и нощен жасмин. Ловци се плъзгаха покрай луната, кънтяха дълбоко в гърдите си и луната отговаряше.

Нямах представа какъв беше този свят и в коя Галактика съм, но част от мен (моят вътрешен крал) познаваше това място. Бих избрала Хълма на Тара за прилика, но Тара беше бледа имитация. На Земята Луната никога не е толкова близо, както тук, и е само една. В нощното небе тук имаше три. Силата пулсираше в скалистото ядро и в минералните вени на тази планета. Магията на Земята беше уморена до смърт от хората отдавна.

– Защо ние тримата? – попитах.

– Вие сте мои деца – отговори кралят.

Не ми харесваше какво намекваше отговорът му. Война изобщо не беше мой брат.

– МакКайла – каза Крус тихо.

Изгледах го студено.

– Мислиш ли, че беше забавно? Ти си ме лъгал през цялото време. Ти ме използва.

– Исках да ме приемеш какъвто съм, но... как го казвате вие? Моята репутация ме изпревари. Други бяха изпълнили главата ти с лъжи за Крус. Постарах се да ги поправя, да отворя очите ти.

– Като ми казваше още лъжи? В’лане не е убил Крус в деня, когато кралят и кралицата са се били. Ти си разменил мястото си с В’лане.