– С трите амулета, които кралят не смяташе за достатъчно добри, заблудих всички. Заедно амулетите са силни – той докосна врата си. В очите му проблесна самодоволство. Не можех да ги видя, но знаех, че още ги носи. Беше ги използвал, за да поддържа безупречна Илюзия на Сийли принц. Бях я виждала да потрепва само няколко пъти, когато беше близо до защитите на манастира.

– Когато те повиках, за да ми помогнеш да надвия пазача в Манастира, когато ти изсъска и изчезна...

– Това беше истинска защита, направена от кръв и кост. Усети ме като Ънсийли. Ако бях останал, нямаше да бъда в състояние да поддържам Илюзията. Но ти също не можеше да преминеш. Защо?

Не отговорих.

– Кралицата е убила В’лане с меча си и дори не е разбрала. Ти се представяш за него оттогава насетне.

– Той беше глупак. След аудиенцията ми с кралицата, той беше пратен да ме затвори в будоара ù. Отнех лицето му и му дадох моето. Той не беше дори наполовина толкова Фае, колкото аз. Не знаеше нищо за истинската илюзия, не можеше да създаде амулет, способен на такава, дори да беше живял милион години. После го придружих, за да бъде екзекутиран. Беше жалък. Настояваше, че е невинен. Накрая плака и направи името ми за посмешище. Другите Ънсийли принцове направиха опит с проклятието и обвиниха отново мен.

– Крил си се сред Сийли през цялото време.

– Никога не пих от Котела. Наблюдавах. Чаках перфектното подреждане на събитията. Книгата беше изчезнала преди цяла вечност. Старият глупак я скри. Преди двайсет и три години я усетих и разбрах, че моментът е подходящ. Но стига за мен! Какво си ти, МакКайла?

– Ти си се възползвал от Даррок.

– Насърчих там, където насърчаването беше полезно.

– Искаш да бъдеш крал – казах.

Пъстрите очи на Крус пробляснаха.

– Защо не? Някой трябва да поеме контрола. Той обърна гръб на децата си. Ние бяхме случайно сътворение, което той искаше да задържи и да скрие. Той се страхува от силата? Аз не. Той отказва да води нашия народ? Аз ще ги защитавам, както той никога не го е правил.

– И когато им омръзне твоето управление? – попита кралят. – Когато осъзнаеш, че никога не можеш да ги задоволиш?

– Аз ще ги направя щастливи. Те ще ме обичат.

– Всички богове мислят така. В началото.

– Млъкни, старче!

– Ти все още носиш лицето на В’лане. От какво се боиш? – каза кралят.

– Не се боя от нищо – но погледът му се задържа дълго на мен. – Аз се боря за моята раса, МакКайла. Откакто съм роден. Той ни скри от срам и ни обрече на полуживот. Помни това! Винаги е имало причини за това, което съм направил.

Внезапно златната му грива стана гарванова, златнокадифената кожа стана бронзова.

Пъстрите очи се изпразниха. Торква, изпъстрена със сребро, се плъзна около врата му. Под кожата му се разбиваха калейдоскопски татуировки като вълни в бурно море. Той беше красив. Беше ужасяващ. Очарованието му унищожаваше душата. Ореол от злато обкръжаваше тялото му.

А лицето му, Боже, лицето му! Познавах това лице. Бях виждала това лице. Наведено над мен. Държеше главата ми в ръцете си. Прегръщаше ме.

Докато се движеше в мен.

– Ти беше четвъртият в църквата! – извиках. Беше ме изнасилил. С другите си мрачни братя ме беше превърнал в безмозъчна черупка от личност, беше ме оставил разбита и гола на улицата. И аз щях да остана счупена завинаги, само че Баронс беше дошъл с щурм за мен с мъже и оръжия, беше ме отвел и ме беше сглобил отново.

Ънсийли принцът наклони глава. Изглеждаше също толкова неестествен, колкото братята му. Остри бели зъби блестяха на тъмната кожа на лицето му.

– Те щяха да те убият. Никога не бяха имали човешка жена преди. Даррок подцени тяхната страст.

– Ти ме изнасили!

– Аз те спасих, МакКайла.

– Щеше да ме спасиш, ако ме беше измъкнал оттам.

– Ти вече беше При-я, когато те открих. Животът ти свършваше. Дадох ти от моя еликсир...

– Твоят еликсир? – каза кралят благо.

– ...за да те спася от раните ти.

– Нямаше нужда да ме чукаш, за да го направиш!

– Аз те желаех. Ти ме отхвърли. Бяха ми омръзнали протестите ти. Ти ме искаше. Мислеше за това. Дори не беше там. Каква е разликата?

– И мислиш, че всичко е наред?

– Не разбирам възраженията ти. Не съм направил нищо, което вече да не е било направено от други. Нищо, което не си обмисляла. И го направих по-добре.

– Какво точно ми даде?

– Не знам точно – той имитира тона ми перфектно. – Никога не съм го давал на човек преди.

– Това еликсирът на кралицата ли беше?

– Беше мой – каза кралят.

– Аз го подобрих. Ти си минало – каза Крус. – Аз съм бъдещето. Време е да бъдеш ликвидиран.

Той щеше да ликвидира краля? Възможно ли беше?

– Деца. Трън в задника. Не знам защо изобщо ги направих. Ужасни връзки.

– Нямаш представа – каза Крус. – Да накарам кралицата да убие В’лане не беше първата илюзия, която изтъках и оставих за теб, стари глупако, въпреки че беше първата, която ти видя. Тази е първата – той се наведе, сграбчи в юмрук косата на кралицата и я вдигна. Одеялата паднаха.

Кралят застана напълно неподвижен.

В очите му видях будоара в черно и бяло, останал само с празни спомени, безкрайни пусти години и вечна скръб. Видях самота, толкова огромна и всеобграждаща, колкото крилата му. Познавах радостта от съюза им и отчаянието от раздялата.

Вече не вярвах на ничие лице. Потърсих центъра си на шийте зрящ, укрепих го с амулета и настоях да ми бъде показана истината.

Тя все още беше наложницата. Смъртната любима на краля, тази, заради която той беше полудял, беше създал Шинсар Дъб и беше зарязал цялата си раса.

– Като настояща кралица смъртта ù ще ми гарантира Истинската магия на расата ни. Аз я спасих, за да я убия пред теб, преди да те ликвидирам. Но този път, когато видиш смъртта ù, няма да бъде илюзия.

Когато кралят не каза нищо, Крус добави нетърпеливо:

– Не искаш ли да знаеш как го направих, упорит стар задник? Не? Никога не си говорил, когато е било важно. Когато ти отиде да се биеш с кралицата, аз отнесох на наложницата още един от прочутите ти еликсири, но този път не беше еликсир, беше чаша, открадната от Котела на забравата. Тя стоеше в твоя будоар, докато изтривах всеки спомен за теб. Когато стана като чист лист, я наведох и я чуках. Скрих я от теб там, където знаех, че никога няма да я потърсиш. В двора на Сийли. Заех мястото на В’лане и се престорих, че тя е човешка жена, от която съм очарован. С времето, докато придворните пиеха от Котела и забравяха, докато Сийли принцеси се издигаха на власт и бяха сваляни, тя стана една от нас. Аз постигнах това, което твоите отвари не успяха. Времето във Фае, нашите еликсири и начина ни на живот я направиха Фае. Не е ли иронично? Дойде ден, в който тя беше толкова силна, че стана наша кралица. През цялото време тя беше там, жива, но ти никога не погледна. Държах я в единственото място, на което знаех, че арогантният Ънсийли крал няма да отиде. Ти лежеше с твоето недоволство, докато аз лежах с твоята кучка. Твоята наложница стая моя любовница, моя кралица. А сега нейната смърт ще ме превърне в теб.

Очите на краля бяха тъжни.

– И то по повече начини, отколкото мислиш, ако беше истина. Но други стоят на пътя ти – той погледна към мен.

Очите ми се разшириха и поклатих глава моментално.

– Какво се опитваш да направиш? Да го накараш да ме убие? Аз не стоя на пътя му.

– Нашата магия предпочита жени. Вярвам, че ще избере теб.

– Аз имам Шинсар Дъб – каза Крус. – Тя не.

Кралят се разсмя.

– Ти мислиш да се превърнеш в мен. Тя се превръща в нея. Не е единствената възможна.

Бях ужасена. Мислех, че разбирам какво казва и то не ми харесваше изобщо.

– Може би Баронс ще се превърне в Крус. Тогава кой ще търси справедливост? – каза кралят.

– Баронс не би станал Война – казах веднага.

– Или в мен. Зависи от нюансите – кралят погледна към наложницата в ръцете на Крус. – Всичко това няма значение. Още не съм приключил.

Тя изчезна.

– Какво по... – ръцете на Крус внезапно останаха празни. Той се хвърли напред и се заби в невидима преграда. Очите му се присвиха и той започна да напява с глас, който смрази кръвта ми, звънеше като пълнокръвен Ънсийли принц, какъвто беше.

Кралят махна с ръка и Крус спря да звъни.

Крус надраска сложен символ във въздуха с присвити към краля очи. Нищо не се случи. Започна отново да звъни. Кралят го смълча.

Крус направи руна и я хвърли към краля. Тя удари невидимата преграда и падна. Той хвърли още дузина. Всички направиха същото. Беше като да гледам мъж и жена да се бият, а мъжът просто се опитва да опази жената да не се нарани много.

Крус се залюля на пети и крилата му започнаха да се отварят – черни, кадифени и огромни, обрамчващи голо, мускулесто тяло, толкова съвършено, че бузите ми внезапно се намокриха. Дългата черна коса се спускаше по раменете му. Ярки цветове бягаха под бронзовата му кожа. Докоснах лицето си. Пръстите ми бяха кървави.

Бях зашеметена от неговото мрачно величие. Знаех защо го почитаха толкова, колкото и се страхуваха от него. Знаех какво е да бъда обгърната от тези крила, докато той се движи в мен.

Ънсийли кралят го гледаше, а в очите му проблясваше бащинска гордост.

Крус се опитваше да го унищожи, а той беше горд с него?

Като родител, който гледа как детето му изритва помощните колела и се втурва надолу за първи път без помощ.

И знаех, че Крус никога не би имал шанс да съществува, стига на краля да му пукаше.

Никога нямаше да има съмнение дали кралят е достатъчно могъщ – той беше и винаги щеше да бъде най-силният от всички тях.

Истинската опасност щеше да е само ако на краля не му пукаше достатъчно.

Той беше съществуване, напълно различно от всеки друг. Това, което ние бихме възприели като поражение и разрушение, той (както и Книгата, която беше създал) виждаше като акт на сътворение далеч в хода на времето.

Кой знае? Може би беше.

Но на мен ми харесваше да съществувам тук и сега и щях да се боря за това. Нямах птичи поглед и не го исках. Харесваше ми да вървя наоколо с кучешки лапи, да ритам есенни листа и да се заравям в утринната роса, да душа миризмите на земята и да живея живота си. Достатъчно щастлива бях да оставя летенето на тези, които имаха криле.

Посегнах за копието. Беше в кобура. И осъзнах, че винаги е било там, когато В’лане беше наоколо. Беше част от цялостната илюзия, която беше поддържал. Като Ънсийли той не беше в състояние да го докосне, но можеше да бъде убит от него, затова, когато бяхме заедно, той ме беше захранвал с илюзията, че вече не е в кобура. Точно както Ънсийли принцовете ми бяха пробутали илюзията, че го бях обърнала срещу себе си в църквата.

Не бях. Бях избрала да го хвърля, защото бях повярвала на илюзията. Можех да ги убия в онази нощ, ако бях в състояние да видя през нея. Силата винаги е била точно тук – вътре в мен, само ако бях знаела.

Щях да го убия сега.

– Дори не си помисляй за това! – каза Ънсийли кралят.

– Той отне наложницата ти. Инсценира смъртта ù. Изнасили ме!

– Няма сериозни щети.

– Шегуваш ли се?

Той погледна към наложницата си.

– Днес се забавлявам.

Внезапно луната и мегалитите изчезнаха. Отново бяхме в пещерата.

Крус звънеше, крилата му бяха разперени в пълната им величествена красота, очите му блестяха от праведен гняв и устните му бяха изтеглени назад.

Кралят го заледи точно така.

Гол ангел-отмъстител, затворен в чист кристал. Синьочерни решетки се стрелнаха нагоре от пода, обграждайки затвора му.

Трябваше да кажа на краля да му сложи дрехи.

Да направи леда мъглив, за да не може никой да го види. Да скрие тези зашеметяващи кадифени крила. Да смекчи златния ореол около него.

Да го направи да изглежда по-малко... ангелски, сексуален и еротичен. Но знаете какво казват за хумора по стълбището.

Кралят каза на Кат:

– Той е вашият Шинсар Дъб.

– Не! – възкликна Кат. – Не го искаме!

– Ваша е вината, че се измъкна. Задръжте го по-добре този път!

Чух Баронс да казва:

– МакКейб? Какво правиш ти тук?

В пещерата започнаха да се появяват хора – пресяваха се вътре. Към облечения в бяло МакКейб от Каза Бланк се присъедини приличният на леприкон рецепционист от първата ми нощ в хотела Кларин и уличният продавач на вестници, който ме беше упътил към Гарда и който ме беше нарекъл космат задник.