Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

– Лиз? – каза Джо. – Ти откъде дойде?

Лиз не каза нищо, просто продължи да върви, за да се присъедини към Ънсийли краля.

– Той е прекалено голям за едно тяло – казах сковано.

– Знаех, че нещо не ù е наред! – възкликна Джо.

Кралят беше наблюдавал шийте зрящите и Баронс. Беше се представил като един от играчите, търсещи Книгата. Беше ме наблюдавал през цялото това време. От деня, в който бях дошла в Дъблин. Той ме беше регистрирал в Кларин.

– Още преди това, красиво момиче – кралят ми хвърли поглед, който ме ужаси. Гордост проблясваше в звездните му очи.

Учителят ми по физическо от гимназията се присъедини към него. Когато се появи директорът на основното ми училище, стиснах зъби и го изгледах бунтовнически.

От самото начало.

– Малко помощ щеше да ми дойде добре.

Кралят притисна наложницата нежно към гърдите си.

– Какво щеше да промениш ти?

– Трябва да ни я дадеш – настоя Дрий’лия. – Нужна ни е. Без В’лане кой ще ни води?

– Намерете си нова кралица! Тя е моя.

Кадифе избухна:

– Няма никоя...

– Имаш гръбнак, Кадифе, използвай го! – сопна се кралят.

– Ние не искаме Крус. Ти го вземи! – настояваше Кат.

– Какво става, по дяволите? Не можеш да взимаш кралицата. Ние работим за нея – казваше Дръстан.

– Ами Спогодбата? – каза Киън. – Трябва да я предоговорим.

– Промени ме обратно! – настоя Крисчън. – Изядох само една хапка. Не е достатъчно, за да ми причини това. Защо съм наказан?

Кралят имаше очи само за жената в ръцете си.

– Не можеш да си тръгнеш, докато не върнеш скапаните стени! – ръмжеше Дагиъс. – Нямаме представа как да...

– Ще разберете.

На пода започнаха да падат кожи – празни черупки от частите на краля. За миг се притесних, че и моята може да падне, но не падна.

Баронс ме беше върнал от състоянието ми на При-я. Не се съмнявах, че и кралят ще намери наложницата си. Където и да беше, в каквато и пещера на амнезията да беше впримчена, той щеше да се присъедини към нея. Да ù разказва истории. Да прави любов с нея. Докато един ден и двамата не се вдигнеха и не я напуснеха.

Момчето със замечтани очи започна да се променя, попивайки сенките, които излизаха от кожите.

Той се протегна и разшири, докато не се извиси над нас като звяра на Шинсар Дъб, само че без злата воля, и когато крилата му се разтвориха широко, засенчвайки залата в мрак, обсипан със звезди и светове, висящи от перата му, усетих неговата радост.

Мисълта, че тя го е напуснала съзнателно, го беше подлудила.

Но тя не беше. Била му е отнета.

Той я беше обичал през цялото време.

Преди да бъде създадена.

След като беше повярвал, че я няма.

Слънце за неговия лед. Мраз за нейната треска.

Желаех им вечността.

На теб също, красиво момиче.

Ънсийли кралят беше изчезнал.

Табелата беше тежка, но аз бях решена.

Въпреки че силата на Баронс щеше да направи нещата по-лесни, аз се справих и без него. Не бях в настроение за спор.

Когато развинтих и последната скоба, държаща весело боядисаната табела за завинтения в тухлената стена над вратата на книжарницата месингов пилон, той се изплъзна от ръцете ми, падна на тротоара и се пукна по средата.

РЪКОПИСИ И РАЗНИ МАККАЙЛА гушна букета, преди дори един клиент да беше погледнал нагоре и да види табелата.

Нямах проблем с това. Не звучеше правилно. Харесваше ми да виждам името си на него, но не се чувствах удобно с надписа. Това място беше... е, РРМ просто не се изтъркулваше по езика.

Нямах намерение да му връщам книжарницата.

Щях да я задържа завинаги. И планирах да задържа и името. Не бях в състояние да мисля за нея като за нещо друго.

Двайсет минути по-късно старата табела беше поставена на мястото на свалената.

Изтупах ръце, подпрях стълбата на една колона и отстъпих, за да видя творението си.

Четиретажната... погледнах нагоре. Тази вечер бяха пет. Пететажната сграда отново беше „Книги и дреболии Баронс“. Притежание на МакКайла Лейн. Беше ми дал документите снощи.

Застанах на средата на улицата и огледах книжарницата си с критично око. Беше моя грижа и нямаше да отстъпя и един сантиметър от нея на вандали или природни сили. Беше удържала бурята от Ънсийли по-добре от много сгради в града, предпазвана от защити и от един мъж, който не можеше да умре.

Спомних си първия път, когато я видях. Бях дошла тичешком от Мрачната зона, ужасена, сама, отчаяно нуждаеща се от отговори. В онази нощ тя беше блестяла за мен със свещената светлина на спасението.

Моето убежище. Моят дом.

Подновената фасада в тъмна череша и месинг блестеше. Сводестият вход между внушителни колони имаше ново осветление, което хвърляше топла кехлибарена светлина върху черешовата врата и страничните прозорци от цветно стъкло.

Високите прозорци отстрани на сградата, обрамчени от еднакви колони и деликатна решетка от ковано желязо, нямаха нито една пукнатина и в колоните нямаше нащърбени части. Основите бяха солидни и здрави. Мощните прожектори, окачени на покрива и контролирани от таймери, щяха да се включат всеки миг. Светлинният знак в старомодните, боядисани в зелено прозорци, трепкаше ОТВОРЕНО.

Мрачната зона може да беше празна, но това място винаги щеше да е като бастион от светлина, докато беше мое. Нуждаех се от него. То ме беше спасило. И аз го обичах.

Както и мъжа.

И тук беше затруднението.

Бяха минали дни от последното изпитание под манастира, а ние още не бяхме говорили за това.

След като кралят си тръгна, всички просто се бяхме спогледали и се бяхме отправили към вратата, сякаш не можехме достатъчно бързо да се върнем към място, където се чувстваме сигурно и удобно.

Мама и татко бяха погледнали веднъж към Баронс и мен и бяха решили да останат в „Честър“. Имам най-умните и най-яките родители на света. С Баронс се върнахме в книжарницата и се отправихме право към леглото. Излизахме оттам само когато гладът ни принуждаваше.

Финалът не беше идеален и определено не беше това, което бях очаквала миналата есен, когато правехме отчаяните си планове да задържим стените между световете на Фае и хора.

Шинсар Дъб беше унищожена.

Но както се случва с нещата на Фае, нещо друго беше започнало да съществува.

Шийте зрящите бяха бесни, че бяха оставени да отговарят за това ново нещо, но е трудно да се спори с отсъстващ крал.

Кат беше поела управлението на манастира след Роуина, съгласявайки се да остане на поста, докато не се справят с всички Сенки и редиците на шийте зрящите не бъдат укрепени. Тогава щяха да се върнат към демократичния глас и щяха да възстановят Убежището.

Възнамерявах да си осигуря място в това вътрешно светилище и да лобирам за значителни промени – първата и най-важна от които завинаги и невъзвратимо да запечатаме пещерата, в която Шинсар Дъб беше замразена във формата на твърде изящно изкушение. Да я оградим с желязо. Да я напомпаме с цимент.

Келтърови се бяха върнали в Шотландия и бяха отвели Крисчън с тях, но никой от нас не вярваше, че ги виждаме за последно.

Преди Хелоуин всички мислехме, че някой ден животът ни може да се върне към нормалното. Тези дни отдавна са минало.

Бяхме изгубили почти половината население на света. Повече от три милиарда души бяха мъртви.

Стените бяха паднали и бях съвсем сигурна, че ще останат така, след като нямаше кралица, която да води Сийли. Не се съмнявах, че кралят си беше взел дълга почивка.

Джейни и мъжете му бяха в пълен състав и ритаха задници, решени да опразнят улиците от Ънсийли и небето от Ловци. Планирах да поговоря с него за това. Чудех се дали няма да сме в състояние да договорим примирие с Ловците. Не ми харесваше мисълта някой да стреля по К’Врук.

Кат се беше свързала с международните клонове на Корпорация Бързи пощи. Тя ми каза, че Мрачните зони изобилстват по света, но рецептата за Сенкотрепача на Дани беше преведена буквално на всеки език и производството на МакОреоли беше процъфтяващ бизнес. В определени места по света можеше да размениш един за крава.

Имаше милиони излишни къщи, коли, електроника и всевъзможни неща, които навремето мечтаех да притежавам. Те просто си лежаха и чакаха някой да ги вземе. А аз можех единствено да мисля, че с радост бих разменила Порше 911 турбо от колекцията на Баронс за чаша прясно изцеден фреш от портокали.

Наоколо като малки торнада се носеха МДП, но Риодан и мъжете му имаха начин да ги привържат и бяха започнали да изкореняват най-лошите от града. Не защото му пукаше, беше ме информирал студено Риодан, а защото пречеха на бизнеса.

„Честър“ процъфтяваше, както никога преди. Днес, докато тичах по задачи, някаква мацка ми беше изчуруликала „Ще се видим във Фае!“. Сякаш ми казваше: „Пич, приятен ден!“.

Беше странен нов свят.

Войната беше в разгара си, но беше някак сподавена. Сийли и Ънсийли се биеха, но засега бяха тихи, сякаш не бяха сигурни какво може да направим, ако объркаха света ни още повече и не бяха готови да разберат.

Все още.

Единственото добро Фае за мен е мъртвото Фае. Забележка: Ловците не са Фае.

На повечето места още нямаше електричество. Генераторите бяха луксозна стока. Предавателните кули не работеха. Телефоните на Баронс и неговите мъже бяха мистериозни изключения. Интернетът беше се сринал преди месеци. Някои говореха, че може би не трябва да възстановяваме нещата във вида, в който са били преди, а да тръгнем в нова посока, която не обвързва всичко в една система. Представях си, че ще има много различни мисловни школи, с територии, изскачащи тук и там, всяка възприела собствена философия и социален ред.

Нямах представа накъде върви светът.

Но се радвах, че съм жива и не можех да измисля къде другаде бих искала да бъда, освен тук и сега. Исках да гледам как се развива всичко.

Чувствах се като Баронс – никога нямаше да ми омръзне да живея.

Едва вчера хората на Риодан най-после бяха открили Тели и бях успяла да говоря накратко с нея по телефона на Баронс. Тя ми каза, че Айла О’Конър наистина е била бременна с мен, когато Книгата е избягала. Аз бях родена. Имах биологична майка. Тели идваше насам, за да ми разкаже цялата история. Щеше да пристигне след няколко дни.

Родителите ми бяха здрави и щастливи. Лошите бяха победени, а добрите бяха спасили света. Този път.

Животът беше чудесен.

С едно болезнено изключение.

Под моята книжарница, под гаража имаше едно дете, което преживяваше в агония всяка секунда.

И имаше един баща, който не ми беше казал и дума за него или за заклинанието, след като бяхме напуснали пещерата под манастира.

Нямах ни най-малка представа защо. Бях очаквала да настоява да му кажа заклинанието още щом се бяхме върнали в книжарницата. Той съществуваше заради него, беше го търсил цяла вечност.

Но не попита и с всеки изминал ден аз се ужасявах от неизбежното ми признание все повече и повече. Лъжата се издуваше все по-голяма и изглеждаше все по-невъзможно да бъде оттеглена.

Никога нямаше да забравя надеждата в очите му. Радостта в усмивката му.

Аз я бях предизвикала. С лъжа.

Никога нямаше да ми прости, щом откриеше.

Все още можеш да го направиш...

Стиснах очи.

Този коварен глас ме тормозеше, откакто бяхме напуснали манастира. Шинсар Дъб. Не можех да реша дали е спомен от това, което ми беше казала, когато ме изкушаваше да я приема, или реалност, която беше вътре в мен.

Дали наистина книгата беше „свалила“ свое копие в мен, докато съм била все още неоформен зародиш в майка ми?

Наистина ли си беше създала перфектен приемник преди двайсет и три години, като беше направила от мен свое човешко копие и само чакаше да съзрея?

И най-важното – дали заклинанието, с което да дам покой на сина му, наистина беше в мен?

Можех ли да му го дам? Да чуя радостта в смеха му отново? Да освободя и двамата? На каква цена?

Забих нокти в дланите си.