Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

Снощи, точно преди да се отнеса в сън, бях чула детето звяр да вие. Глад, страдание и вечна мъка.

И двамата го бяхме чули. Той ме целуна, преструвайки се, че не е. А по-късно, когато беше отишъл, за да направи, каквото правеше за детето, бях преглътнала сълзите си на срам и провал.

Беше ме помолил за едно нещо. А аз не бях достатъчно силна, за да го взема за него и да оцелея.

Отворих очи и се загледах в книжарницата, в табелата, която леко се люлееше на вятъра. Мракът оцветяваше магазина в различни тонове на виолетово. Отсенки на сребристо замъгляваха прозорците. Един от многото нови Фае нюанси.

Баронс щеше скоро да се върне. Нямах представа къде беше отишъл. Но бях научила схемата. Когато се върнеше, щях отново да усетя пулса му.

Не си позволих да мисля за това. Знаех, че ако се замисля, никога нямаше да го направя. Щях да се уплаша. Оставих очите си да се разфокусират и се гмурнах.

Водата беше ледена, неприветлива, черна като катран, като първороден грях. Не можех да видя нищо. Изритах по-дълбоко.

Чувствах се малка, млада и уплашена.

Изритах по-дълбоко.

Езерото беше огромно. В ума ми имаше километри и километри тъмна ледена вода. Изненадах се, че кръвта ми не тече черна и студена.

Мелодрама. Виждам, че най-после си намерила – измърка познат глас. – Как върви пищната украса? Вселената мрази мрачни момичета.

– Къде си?

Продължавай да плуваш, МакКайла!

– Наистина ли си тук?

Винаги съм била.

Изритах по-силно. Навлязох по-дълбоко в мрака. Не можех да видя нищо. Можеше и да съм ослепяла.

Внезапно се появи светлина.

Защото аз казах да бъде светлина – каза тя копринено.

– Ти не си Бог – измърморих.

Не съм и дявол. Аз съм ти. Наистина ли си готова най-после да видиш себе си? Какво лежи на дъното? Великият корен?

– Готова съм – едва го казах и се появи. Блестяща и сияйна, на дъното на моето езеро. Златни лъчи се стрелкаха от нея, рубини потрепваха и ключалките блестяха.

Шинсар Дъб.

Бях тук през цялото време. От преди да се родиш.

– Победих те. В кабинета. Видях игрите ти два пъти. Измъкнах се от изкушението.

Не можеш да се лишиш от същността си.

Вече не плувах. Бях подгизнала и лежах на пода на черна пещера. Изправих се на крака. Ботушите ми едва докосваха пода. Огледах се, чудейки се къде съм. В тъмната нощ на собствената ми суша? Шинсар Дъб стоеше отворена върху царствен черен пиедестал пред мен. Златните страници трепкаха. Тя чакаше.

Беше красива, толкова красива...

Вътре в мен през цялото това време. Във всички тези нощи, които я бях търсила, тя е била под носа ми. Или всъщност, зад него. Точно като Крус, аз бях Шинсар Дъб, но за разлика от Крус, никога нямаше да я отворя. Никога нямаше да я приветствам или да я прочета. Точно затова никога не разбирах руните, които ми даваше. Никога не погледнах вътре. Само вземах това, което предлагаше, за да го използвам, както тя ми беше препоръчала.

Ако някога се бях гмурнала до дъното на моето гладко езеро и бях отворила Книгата, щях да имам цялото мрачно знание на краля на мое разположение. Всяко заклинание и руна, рецептата за всеки експеримент, включително как да бъдат създадени Сенките, Сивия мъж и дори Крус! Нищо чудно, че Ънсийли кралят ме беше гледал с бащина гордост. Аз притежавах толкова много от спомените му, толкова много от неговата магия. Предполагах, че аз бях толкова близо до негова дъщеря колкото беше възможно. Той беше изплюл част от себе си и сега тя беше в мен. Сперма, същност – няма разлика за Фае. Той можеше да види себе си в мен, а Фае обичаха това.

Нищо чудно, също така, че К’Врук се беше протегнал умствено към мен и ме беше познал. Беше намерил някаква част от краля в мен, а за него кралят си беше крал. Беше му липсвал другарят в пътешествията. Същото беше и със Сребрата. Те бяха разпознали същността на краля у мен и докато повечето се съпротивляваха и ме изплюваха навън ентусиазирано (благодарение на нескопосаното проклятие на Крус, което всъщност изобщо не беше негово), най-старото и първо Сребро, което свързваше будоара на краля и наложницата и не беше засегнато от проклятието, ми беше осигурило преминаване по същата причина. Аз носех „Есенцията на краля“. Дори Адам беше усетил нещо в мен, а знаех, че и Крус сигурно го беше усетил. Просто не бяха разбрали точно какво. После момчето със замечтаните очи беше казало на фар дорка да погледне по-дълбоко и ужасът в раиран костюм се беше оттеглил.

Отворена съм на заклинанието, което искаш. Трябва само да дойдеш по-близо и да ме прочетеш, МакКайла. Толкова е лесно. Ще бъдем съединени отново. И ти можеш да дадеш покой на момчето.

– Надявам се, че имаш много добра причина да унищожиш моята табела – Джерико се появи до мен. – Трябваше да боядисам скапаното нещо лично – каза той ядосано. – В града не е останал нито един майстор на табели. Имам по-добри неща за правене, отколкото да боядисвам.

Ахнах. Джерико Баронс стоеше до мен.

Вътре в главата ми.

Разтърсих я, почти очаквайки да го избутам и да се запремята наоколо.

Той остана прав, изискан и неумолим както винаги.

– Това не е възможно – казах му. – Не можеш да си тук. Това е моята глава.

– Ти влизаш в моята. Аз просто проектирах представата с напъхването, за да ти дам нещо да гледаш – той ми се усмихна леко. – Не беше лесно да вляза. Ти придаваш изцяло нов смисъл на израза „твърдоглав“.

Засмях се. Не можех да се спра. Той нахлуваше в мислите ми и ми пробутваше глупости дори тук.

– Намерих те да стоиш на улицата и да зяпаш знака над книжарницата. Опитах се да говоря с теб, но ти не отговори. Мислех, че по-добре да огледам. Какво правиш, Мак? – каза той меко. Баронс в най-опасния си и буден вид.

Смехът ми умря и в очите ми се появиха сълзи. Той беше в главата ми. Не виждах смисъл да крия нещо. Той можеше да огледа добре и сам да види истината.

– Не взех заклинанието – гласът ми се пречупи. Бях го провалила. Мразех се за това. Той никога не ме беше провалял.

– Знам.

Погледът ми пробяга по лицето му. Бях объркана.

– Ти... си знаел?

– Знаех, че е лъжа, още щом го каза.

Потърсих очите му.

– Но ти изглеждаше щастлив. Усмихна се. Видях радостта в очите ти.

– Аз бях щастлив. Знаех защо излъга – тъмният му взор беше древен, нечовешки и нехарактерно нежен. – Защото ме обичаш.

Поех си дъх накъсано.

– Да се махаме от тук, Мак! Тук долу няма нищо.

– Заклинанието! То е тук. Мога да го взема. Да го използвам. Да му дадем покой.

– Но тогава вече няма да си ти. Не можеш да вземеш само едно заклинание от това нещо. Всичко или нищо. Ще намерим друг начин.

Шинсар Дъб отрови момента.

Той лъже. Той те мрази за това, че си го предала.

– Накарай я да млъкне, Мак! Заледи езерото!

Загледах се в Книгата, блестяща в цялата си прелест. Сила, чиста и проста. Можех да създам светове.

Заледи неговия задник! Той просто се притеснява, че ще станеш по-могъща от него.

Баронс ми подаде ръка.

– Не ме оставяй, Момиче-дъга!

Момиче-дъга. Това ли бях аз?

– Помниш ли полата, която носех у Малуш, когато ми каза да се облека готик?

– Горе в гардероба ти е. Не я изхвърлих. Ти изглеждаше като мокър сън в нея.

Поех ръката му.

И просто ей така стояхме на улицата пред „Книги и дреболии Баронс“.

Дълбоко в мен Книгата се затръшна.

Когато се отправихме към входа, чух изстрели и погледнахме нагоре. Два крилати дракона се носеха покрай луната.

Джейни отново стреляше по Ловци.

Ловци.

Очите ми се разшириха.

К’Врук!

Можеше ли да е толкова просто?

– О, Боже! Това е! – прошепнах.

Баронс държеше вратата отворена за мен.

– Какво?

Чувствах се заляна от вълнение и неотложност. Стиснах ръката му.

– Можеш ли да ми уредиш Ловец?

– Разбира се.

– Тогава побързай! Мисля, че знам какво да направя за сина ти!

Джерико Баронс погреба сина си в гробище в покрайнините на Дъблин след пет дни бдение до безжизненото тяло, очаквайки да изчезне и да се прероди там, където се прераждаха те.

Синът му не изчезна и не се прероди.

Беше мъртъв. Наистина мъртъв.

Аз бдях на вратата на кабинета му и гледах как се взира в красивото момче през дългите дни и нощи.

Решението се оказа невероятно просто, след като веднъж бях помислила за него.

Беше минало малко време, докато го намеря над града, но най-накрая беше полетял до мен, по-черен от мрака с неговото Нощенвятърлетясвободееен и със забележките за неговия стар приятел. Беше спокоен и ведър, и разбиваше нощния въздух на малки замразени вълма. Вятърът вдигаше пара като сух лед в крилата му.

Бях поискала услуга. Тя беше най-добрата за един Ловец. Беше му допаднала.

Бяха нужни Баронс и петима от мъжете му, за да изведат звяра изпод гаража до покрива на близката сграда и да го завържат безопасно.

След като се бяха отдалечили достатъчно, те ми се обадиха по радиото и аз бях пратила моя нов „стар приятел“ да направи това, което прави най-добре.

Смъртта изобщо не е толкова крайна, колкото едно добро К’Врукване.

Когато беше сключил огромните си черни кожести крила около звяра и беше вдишал дълго и дълбоко, звярът се беше превърнал в момче.

И момчето умря.

Сякаш К’Врук просто беше вдишал жизнената му същност.

След като беше страдало Бог знае колко хиляди години, детето най-после беше намерило покой. Както и Баронс.

Риодан и мъжете му бяха седели с Баронс до трупа на детето през нощите и дните на бдението му в очакване и почуда дали е възможно някой от тях наистина да бъде убит. Те изглеждаха толкова обидени, колкото и облекчени. Кастео беше седял в стаята и ме беше зяпал без да мигне с часове. Риодан и другите трябваше да го извлекат навън. Чудех се какво му бяха сторили преди хиляда години. Знаех как изглежда скръбта, щом я видех.

А когато си тръгнаха, въпреки че от тях към мен се изливаше враждебност, разбрах, че съм спечелила отлагане на екзекуцията.

Те нямаше да ме убият. Засега. Не знаех колко дълго можеше да се чувстват благосклонни към мен, но щях да приема, каквото можех.

И ако някой ден решаха, че искат война между нас, щяха да имат война.

Някой ме беше направил боец. С него до мен нямаше нищо, което да не мога да направя.

– Хей, бебче, горе ли си? – баритонът на татко се понесе от улицата.

Надзърнах от ръба на покрива и се усмихнах. Мама, татко и инспектор Джейни стояха долу пред книжарницата. Татко носеше бутилка вино. Джейни държеше бележник и молив и знаех, че планира да ме пече за методите за екзекутиране на Фае и да се опита отново да пипне копието ми.

Радвах се, че родителите ми бяха решили да останат в Дъблин. Бяха избрали къща в града и можехме да ги посещаваме. Някой ден щях да дам на мама повечето от нещата на Алина. Щяхме да седнем и да поговорим, да посетим апартамента ù. Щях да заведа мама до колежа, където Алина беше прекарала щастливи дни. Щяхме да си я спомним и да празнуваме това, което бяхме имали с нея. Мама вече беше различна жена, по-силна и по-жива отвсякога.

Татко щеше да бъде нещо като създател на закони и да работи с Джейни и екипа му за поддържането на реда в Нов Дъблин. Той искаше да се бие, но мама не беше зарадвана от идеята.

Тя оглавяваше група, наречена ОНД – Озеленяване на Нов Дъблин, която се беше посветила да направи града отново зелен – да наторява почвата, да пълни сандъчетата, да залага чимове и накрая да върне към живот парковете и градинките. Това беше идеалната работа за нея. Тя беше истински домошар, а Дъблин имаше силна нужда от някой, който да го превърне в дом.

– Отворено е, качвайте се! – извиках. Мама носеше две керамични саксии и виждах зелените върхове на луковици. Всички мои кутии и сандъчета бяха още празни. Не бях имала време да отида до манастира и да изровя няколко стръка. Надявах се това да е подарък за новия дом.

Обърнах се и проверих масата. Питиетата бяха охладени, чиниите подредени, салфетките сгънати. Това беше моето първо градинско парти.