Не се правело нищо ново. Били изгубени някои стари сили, а през еоните древната магия била забравяна, докато един ден настоящата кралица вече не била способна да поддържа отслабващите стени между световете и да задържа контрола върху смъртоносните Ънсийли.

Даррок изследвал тази слабост и съборил стените между световете. Сега Фае и хора се съревновават за контрол над планета, която е твърде малка и твърде крехка за двете раси.

И всичко това заради една смъртна – плочката, която започнала да бута всички останали.

Следвам жената, за която подозирам, че е тази смъртна (и която е пред мен по начин, по който изглежда, че не е съвсем там) по мастиления коридор.

Ако тя е наложницата, не мога да призова никакъв гняв към нея, а може би би трябвало да опитам.

На тяхната безсмъртна шахматна дъска тя също е била пионка.

Жената е осветена отвътре. Кожата ù блещука с прозрачна светлина, която осветява стените на тунела. Коридорът става по-тъмен, по-черен, по-странен с всяка наша стъпка. В контраст тя е свята, божествена – ангел, който се плъзга към ада.

Тя е топлота, подслон и прошка. Тя е майка, любовница, дъщеря, истина. Тя е всичко.

Жената ускорява крачка и тича по тунела, минава беззвучно през обсидианени подове и се смее радостно.

Познавам този звук. Обичам този звук. Той означава, че любовникът ù е близо.

Той идва. Тя усеща приближаването му.

Той е толкова могъщ!

Това е първото, което я е привлякло към него. Никога не е срещала някой като него.

Тя е изпаднала в благоговение, че е избрал нея.

Благоговее всеки ден, че продължава да избира нея.

Материал от него експлоадира от Двора на сенките, казва ù, че той идва, изпълва дома ù (затвор), в който тя живее приказен живот (присъда, която не е избрала тя), заобиколена от всичко, което иска (но това са илюзии, нейният свят ù липсва, той е толкова далеч, а всички са умрели отдавна), и тя го очаква с надежда (растящо отчаяние).

Той ще я отнесе в леглото си и ще прави с нея неща, докато черните му крила не се отворят широко, толкова широко, че да засенчат света, а когато той е в нея, нищо друго няма да има значение, освен моментът, тяхната мрачна, наситена похот, безкрайната страст, която споделят.

Независимо какво друго е той, той е неин.

Каквото има между тях е безукорно.

В любовта няма правилно или грешно.

Любовта е. Просто е.

Тя (аз) тича по мрачния, топъл, подканващ коридор, бърза към неговото (моето) легло. Ние се нуждаем от нашия любовник. Минало е толкова време.

В покоите ù аз наблюдавам двойствеността, от която съм издялана.

Половината от будоара на наложницата е заслепяващо бял, ярко осветен. Другата половина е наситена, прелъстителна, подканваща чернота. Разделен е по равно на средата.

Светлина и липса на светлина.

Наслаждавам се и на двете. Нито една от тях не ме безпокои. Не страдам от конфликт за неща, върху които един по-прост ум би бил принуден да постави етикети като Добро и Зло или да прегърне лудостта.

На една заскрежена кристална стена в бялата половина на стаята има огромно кръгло легло на пиедестал, покрито с коприни и снежнобели хермелинови завивки. Алабастрови венчелистчета са пръснати навсякъде и парфюмират въздуха. Подът е постлан с плюшени бели кожи. Бели цепеници, от които подскачат и пращят сребристобели пламъци, горят в огромна алабастрова камина. Малки диаманти се носят лениво във въздуха и блещукат.

Жената бърза към леглото. Дрехите ù се стопяват и тя (аз) е гола.

Но не! Това не е неговото удоволствие, не този път. Нуждите му са различни. Те са по-дълбоки и по-изискващи тази нощ.

Тя се завърта и ние се взираме с разтворени устни към черната половина на стаята.

Драпирано с черно кадифе и кожи, покрито с меки абаносови венчелистчета, които миришат на него и които се мачкат толкова меко под кожата ни, цялото пространство е легло.

От стена до стена.

Той се нуждае от цялото. (Крилата се разгръщат, никой смъртен не може да види отвъд тях!)

Той идва. Той е близо.

Аз съм гола, дива, готова. Нуждая се. Нуждая се. Затова живея.

Тя и аз стоим, взираме се в леглото.

После той е там и я обгръща, но аз не мога да го видя. Усещам огромни крила да се сключват около нас.

Знам, че той е там, тя е обвита в енергия, в мрак, влажна и топла по начина, по който е влажен и топъл сексът, и аз вдишвам похот. Аз съм похот. И се напрягам да го видя, напрягам се да го усетя, когато внезапно...

Аз съм прост звяр върху кървавочервени чаршафи, а Баронс е вътре в мен. Изкрещявам, защото дори тук, в този будоар на двойственост и илюзия знам, че изживяването не е истинско. Знам, че съм го изгубила. Него го няма, завинаги.

Не съм се върнала в онова мазе с него, във времето, когато все още съм При-я, но вече съм изплувала достатъчно, за да знам, че току-що ме е попитал какво съм носила на абитуриентския си бал. Не изключвам всичко, забързана от реалността обратно в моята лудост, за да не трябва да се изправям пред това, което се случи с мен, или да се справям с това, което започвам да подозирам, че трябва да направя.

Не стоя там няколко дни по-късно, не гледам към леглото с обшитите с кожа белезници и не размишлявам дали да не се покатеря обратно в него и да се престоря, че не съм се възстановила, за да продължа да правя всяко грубо, животинско нещо, което сме правили в сексуално нестабилното ми състояние, но този път с пълната яснота какво правя и с кого го правя.

„Мъртъв. Мъртъв. Изгубих толкова много!“

Само да знаех тогава това, което знам сега...

Кралят повдига наложницата си. Виждам я да се плъзга надолу по тяло, което не мога да различа в мрака и (аз възсядам Баронс и го вкарвам в мен; Боже, толкова е хубаво!) наложницата се напряга, извива врат и издава звук, който не идва от нашия свят (аз се смея, докато свършвам, аз съм жива, толкова жива) и когато огромните му крила се разтварят, когато изпълват мрака на будоара му и преминават отвъд, той познава повече радост в този момент, отколкото някога е познавал през цялото си съществуване, а кучката кралица му отказва това? (И аз изпитвам повече радост в този момент, отколкото някога съм познавала, защото няма правилно, няма грешно, а само настоящият момент.)

Но чакай! Баронс изчезва!

Отдалечава се от мен, стопява се в мрака. Няма да го изгубя отново!

Скачам на крака, оплитам се за момент в чаршафите, после бързам да го настигна.

Става по-студено, дъхът ми замръзва във въздуха.

Напред виждам само черно, синьо и бяло, което е останало от цялата светлина.

Тичам към чернотата толкова бързо, колкото ме носят краката ми.

Но ръце на раменете ми ме обръщат, принуждават ме да се отдалеча, борят се с мен.

Те са толкова силни! Влачат ме обратно по черен коридор и аз бия тялото, което се осмелява да ни прекъсне.

Други не са допуснати тук!

Това е нашето място. Натрапникът ще умре! Дори само за това, че ни е зяпал.

Жестоки ръце ме дърпат, запращат ме в стена. Ушите ми звънят от удара. Аз съм влачена, блъскана отново и отново.

Отскачам от стена след стена, докато най-накрая това спира.

Потрепервам и започвам да плача.

Ръце около мен ме държат здраво. Притискам лице в топлината на здрави, мускулести гърди.

Аз съм твърде малък съд, за да оцелея в море от такива емоции. Стискам яката му и държа здраво. Опитвам се да дишам. Аз съм отворена рана, боли ме от желание и съм празна, толкова празна.

Изгубих всичко и за какво?

Не мога да спра да треперя.

– Коя част от „ако видиш черен коридор, се обърни веднага“ не разбра? – ръмжи Даррок. – По дяволите, ти отиде право в най-черния от всички! Какво ти става?

Вдигам глава от гърдите му, но едва. За миг мога само да зяпам надолу. Подът е бледорозов. Той ме е извлякъл чак до едно от крилата с тематика на зора. Пипам за копието ми. Отново го няма.

Съзнанието се завръща бавно.

Избутвам Даррок.

– Предупредих те – казва той студено, обиден от яда ми.

Е, много добре! Аз също съм обидена от него.

– Ти не ми каза достатъчно, само каза да стоя настрана! Трябваше да ми кажеш повече.

– Не разкривам тайни на Фае пред хора. Но след като очевидно няма да се подчиняваш по друг начин, ще ù кажа, че крилата, в които подовете са черни, са неговите крила. Никога не влизай в тях! Не си достатъчно силна, за да оцелееш там. Остатъкът от всичко онова, което някога се е случвало, все още върви из онези крила. Може да те впримчи. Ти ме принуди да дойда след теб, изложи и двама ни на риск.

Взираме се един в друг, дишаме тежко. Въпреки че той е напомпан с Ънсийли плът и е много по-силен от мен заради това, аз съм му дала адски отпор. Не е било лесно да ме измъкне от там.

– Какво правеше, МакКайла? – пита той накрая меко.

– Как ме намери там? – парирам.

– Дамгата ми. Ти беше изключително нещастна – малките златни точици в очите му проблясват. – Беше също така изключително възбудена.

– Можеш да усещаш чувствата ми през дамгата си? – вбесена съм. Той ме подлага на едно осквернение след друго.

– Само наситените. Принцовете посочиха точното ти местоположение. Радвай се, че го направиха! Намерих те точно навреме. Ти тичаше към черната половина от будоара.

– И?

– Линията, която разделя двете половини на стаята, не е линия. Сребро е. Най-голямото, правено някога от краля. То също така е първото и най-древното от тях, за разлика от другите. Когато е имало нужда, е било използвано за наказание, за екзекуция. Ти тичаше към Среброто, което води право към спалнята на Ънсийли краля в крепостта от черен лед, дълбоко в затвора на Ънсийли. За няколко от човешките ти секунди щеше да си мъртва.

– Мъртва? – задавям се. – Защо?

– Само двама, съществували някога, могат да пътуват през това Сребро – Ънсийли кралят и неговата наложница. Всеки друг, който го докосне, бива убит моментално. Дори Фае.


Шест


Ежедневникът на Дани – 102 дни ССС...

Взирам се в листа хартия, но освен заглавието на вестника ми и датата, нищо не ми хрумва. Нищо не излиза за цял шебан час!

Ето ме – седя в трапезарията на манастира, насред безмозъчното шебано стадо от шийте-овце, които са толкова лесни за водене, че трябва да носят шебани въжета и да поклащат пухкави овчи задници, а думите не излизат. А трябва. Трябва да поема нещата, докато Мак се върне. Тъпите овце отново се подчиняват на Ро и тя отново ги е вкарала в ред и ги държи заети да чистят шебаните Сенки от манастира.

Новина, пичове! Продължавам да ви казвам, че те се възпроизвеждат. Те ядат, растат, делят се. Като шебани амеби. Следя ги. Наблюдавам ги толкова много, че мога вече да ги различавам. Понякога си играя с тях, играя си със светлината, за да видя колко близо всъщност могат да дойдат до мен. Така съм научила толкова много за тях, но никой не ме слуша. Чуват ме единствено, когато четат вестника ми. Не говорят за това, но вече всички използват Сенкотрепачите. Някой да каза „благодаря“?

Не. Не получих нито едно „Добра работа, Мега!“, нито дори най-дребното признание, че аз съм ги изобретила.

Трябва ми Мак. Мина почти месец и започвам да се боя, че тя е... Не, няма да тръгвам в тази посока.

Но къде е тя, мамка му? Не съм я виждала, откакто нахлухме в Забранените библиотеки заедно. Отново ли е във Фае? Тя не знае, но четох дневника ù, когато беше заключена в онази килия като При-я и никой не обръщаше внимание на нещата ù, освен Ро. Тя също го чете. Но аз го взех обратно. Трябваше да знам какво знае Ро и да разбера накъде отива, преди да е стигнала там. Ако мога да направя това, пич, мога да ръководя това място!

Знам, че времето, прекарано във Фае, не се движи по същия начин, като времето в истинския свят, затова не съм толкова разтревожена за Мак. В’лане също го няма, затова смятам, че тя е с него.

Странното е, че непрекъснато се отбивам до КДБ. Изглежда, Баронс също го няма.

Опитах се да се вмъкна в „Честър“ снощи и да питам за него, но тъпите шебани шебаняци ме натириха на входа.

Мен! Мега!

Мръщя се и се напервам в стола си.

Нужни бяха шестима от тях! Шестима от шантавите шебаняци на Баронс трябваше да си напънат задниците, за да ме държат навън и това продължи повече от час.

Нямаше изобщо да се откажа, но от движението на стоп-кадър огладнявам, а нямах достатъчно десертчета, натъпкани по джобовете. Огладнях. Трябваше да ям. Казах си майната му и се махнах. Един ме последва до края на Дъблин, сякаш мислеше, че изхвърля мен от града... да бе! Ще опитам пак скоро.