Това ме стресна. Не знаех, че Джордж може да реагира толкова бурно.

— Всички са за слаби хора — продължи той. — Била ли си някога в такъв курс?

— Ами да, на мен…

— Харесало ти е? Сигурно, с това тяло — каза той. — Цялата проклета индустрия обслужва единствено хората, които и бездруго са слаби и красиви. Като теб и Ем. А какво да правим ние, останалите? — оплака се Джордж. — Има ли някъде спортна зала, в която да не се срамуваме от телата си? Място, където да тренираме с тежести, без наоколо да се мотаят куп тийнейджъри с физиката на Арнолд Шварценегер, които да се подхилкват?

— Аз…

— Да подвикват: „Слизай от уреда, дебелако“ — горчиво добави той. — И да те питат дали не си изял и техния пай?

Прикрих усмивката си.

И тогава ме осени гениална идея.

— Джордж! — възкликнах аз. Скочих от стола си и го целунах по бузата. — Джордж, това е! Ти си направо гений!

Погледна ме озадачен.

— Няма да работя като обикновен инструктор — обясних аз. — Ще поема специални курсове. Само за хора с наднормено тегло. В много дружеска атмосфера, без никакво осъждане на другите. Ще я караме по-бавно и леко, за да е приятно на всички. И… можем да направим и курс за деца. Напоследък има толкова много дебели деца, на които връстниците в училище се подиграват… ами ако направя специален курс за тях? Забранен за кльощави хлапета!

— Страхотна идея — отрони Джордж. — Да ги откъснеш малко от компютърните игри, нали така?

— Компютърните игри ли… не! — плеснах се по челото. — Ще им позволявам да играят компютърни игри! Само най-новите версии, които родителите им не искат да им купят. Ще накарам някой да свърже няколко от колелетата за тренировки с най-страхотните игри и ще могат да играят само ако въртят педалите. Ако искат „Дуум 3“, ще трябва да тренират! Толкова ще се забавляват, че дори няма да забележат. Това ще бъде моят специалитет. „Тренировки, които дори не забелязваш“! — възкликнах възбудено. — Като на… батут! Децата обожават батута! Той е страхотен за физически упражнения. И ролери… — поспрях за миг. — Ако успея да намеря зала с пързалка… сигурно има такава все някъде! — не исках да се предавам. — Само си го представи!

— Луси! — обади се Джордж. Вече не изглеждаше толкова отегчен. По-скоро беше въодушевен. — Знаеш ли, смятам, че идеята е гениална. Прекалено е добра, за да я отстъпиш на някой друг.

— Но аз нямам пари, с които да направя собствена спортна зала — изтъкнах аз.

— Можеш да намериш — каза Джордж. — Да вземеш заем.

— Не познавам никого с излишни един милион лири. А ти?

— От банката, от банката! — възбудено поясни той. — Ще представиш бизнес план. Бива те в писането. Нали все пишеше онези рецензии. А аз мога да подготвя финансовата обосновка на идеята. Не съм само лицензиран земемер — с нотка на гордост обясни той. — Освен това съм и квалифициран счетоводител.

Никога не бях си представяла, че ще се въодушевя толкова от думите: „Освен това съм квалифициран счетоводител“. Но се трогнах дълбоко. Джордж май смяташе, че може да се получи нещо хубаво. А той… какъвто и да беше Джордж, все пак беше много консервативен по отношение на бизнеса. Щом той си мислеше, че начинанието ще има успех…

— Имаш предвид заем за започване на бизнеса.

— Ще купим някой промишлен обект — продължи той. — И ще го оборудваме като спортен комплекс. С нови машини и уреди с…

— … „Дуум 3“.

— Точно така. И батути. И останалото, което изреди. Забавни уреди — поспря за малко. — Знаеш ли, единственият път, когато наистина отслабнах малко, беше, когато карах ски. Защото много ми хареса!

— В това е разковничето. Ако направим така, че хората да не се срамуват от телата си…

— И да не им е скучно.

— В Америка имат най-различни забавни уреди — казах аз. — Например изкуствени скални стени, по които да се катериш. Разбира се, има меки дюшеци и въжета, така че да не се нараниш.

— Звучи прекрасно — нетърпеливо се обади Джордж.

— И може да направим и ледена пързалка!

— Едно по едно — отсече той. — Ледените пързалки са ужасно скъпи.

— Наистина ли смяташ, че ще се получи? — попитах аз.

— Бих се записал в такъв курс — простичко заяви той. — А ти?

Разбира се. Да играя „Дуум“, докато карам колело? Да скачам на батут? Да се катеря по скали? Звучеше много по-добре, отколкото някакъв си скучен курс по аеробика.

— Ще направя съблекалните много приятни — казах аз. — С приглушена светлина, без ярки лампи на тавана, които да подчертават целулита. И ще има плувен басейн с водни пързалки. И водовъртежи!

— Искаш ли партньор? — попита Джордж, като ме гледаше… трепетно. Гледаше ме нервно! Сякаш бях бизнес гений като Ричард Брансън9.

— Разбира се, Джордж — отвърнах. — Няма да се справя без теб. Ако говориш сериозно, разбира се.

— Напълно сериозно — заяви той. — Мислех си да почина една година от бизнеса и да обикаляме по света. Да посетим Тайланд. Да заведа Ем до пазарите на скъпоценни камъни в Бирма…

Погледнах го с възхищение. Какъв потаен човек!

— Но това е много по-забавно — продължи той. — Може дори да отслабна малко!

Баща ми влезе при нас с табла, на която имаше чай и кифлички. Малко недопечени отвътре, но бях свикнала да ги харесвам и такива.

— Как върви речта, Джордж? — бодро попита той, като ме погледна строго.

— Страхотно! — ентусиазирано извиках аз. — Джордж е истински гений, татко.

— Луси е гений — заяви Джордж.

— Двамата ще започнем общ бизнес, татко! — не се сдържах аз. — Ще станем предприемачи в сферата на фитнеса!

— Чудесно, скъпа — спокойно отвърна татко. — Вземи си кифличка, Джордж.

— Не бива — с копнеж в гласа отказа Джордж и потупа корема си.

— Вземи си кифличка, Джордж — настоях аз. — Добави си и сметана. След чая ще излезем на разходка с теб. Човек не може да отслабне, ако мисли за това като лишаване от всичко, което обича.

— Стройна фигура чрез забавления! — оживи се Джордж и си взе две.

— Точно така — подкрепих го.

И изведнъж, макар още нищо да не бе станало, макар да не бяхме провели нито една делова среща, нито пък съставили някакъв документ, разбрах, че всичко ще бъде наред. И не само това. Щеше да е страхотно. Защото идеята бе наистина чудесна. И щях да се занимавам с това, което най-много обичах.

Разбира се, най-големият гений беше баща ми. Целунах го по бузата. Вероятно човек може да бъде щастлив и без любов, без романтични чувства. Ако това, което изпитвах в момента, бе най-доброто, което ме очакваше… може би щеше да ми е достатъчно.

Петнадесета глава

— Хайде, Джоуди! — извиках силно. — Настигни го! Размажи го!

Джоуди натисна червения бутон. Врагът на монитора избухна в огромен облак от кръв и жлъчка.

— Ухааа! — извика тя.

Господи, изглеждаше ужасно. Толкова се гордеех с нея!

Цялата беше обляна в пот. Отпуснатият й гръден кош се повдигаше, бузите й бяха зачервени и горещи, а меката й косица бе залепнала за черепа. Но седеше с изправен гръб и изпънати рамене, а дебелите й крака въртяха педалите на велосипеда така, сякаш идваше краят на света. Вече половин час работеше на предела на аеробната си издръжливост и дори не беше го забелязала.

Наведох се към нея, натиснах няколко бутона и запазих нивото, до което бе стигнала в играта. После превключих скоростта и колелото забави значително.

— Отлично! Направо им срита задниците — казах аз. — Време е да намалиш темпото, нали?

Джоуди се ухили.

— Каза „задник“.

Повдигнах вежди.

— Така си е. Не казвай на майка си, иначе ще ме убие.

Момичето пак се изкикоти. С едно око следях монитора за сърдечната й дейност, забелязах как се забавя и усетих, че дишането й се успокоява. Тя имаше с доста наднормено тегло, затова трябваше да съм много внимателна.

Само след пет минути вече бе в нормалната си форма.

— Добре се справи — уверих я аз. — Направо си фантастична. Истински професионалист.

Момичето ме погледна с грейнало лице. Джоуди бе на тринайсет години и тежеше седемдесет килограма. Едва ли някога бе смятала себе си за „фантастична“ в каквото и да е отношение. Но откакто бе започнала да тренира при мен, вече бе отслабнала с десет килограма и при това много й харесваше. Май от всички деца в курсовете тя беше любимката ми.

Когато я видях за първи път, не бях съвсем уверена дали изобщо можем да направим нещо за нея. Бих искала да кажа, че над огромните бузи в очите й е имало скрит блясък или че съм забелязала потенциала й под цялата телесна маса. Но не беше така, видях само едно дебело и нещастно хлапе. Родителите й също бяха огромни като каци. Когато е така, детето обикновено няма голям шанс; ако мама и татко хапват пържени картофки с всичко на масата, децата си казват: „Защо да не го правя и аз?“.

Но въпреки всичко я взех в курса си. Започнах много бавно с нея. На първото занятие не правихме нищо друго, освен да се спускаме по водните пързалки. Тя беше най-дебелото хлапе в курса ми с най-дебелите деца, но поне никое от другите не й се подиграваше. Беше направо забележително; гледаха се едно друго как се поклащат из залата и човек можеше да види облекчението им; никой не можеше да си позволи да се подиграва на другия.

После ловко успявах да излъжа цялата група.

Нищо друго, освен забавления. През цялата първа седмица не правехме никакви физически тренировки. Спускахме се по водните пързалки. После отивахме на надуваемия замък, разположен в дъното на залата, където покриваше една грозна бетонна площадка. Качвах ги на колелата, които бяха настроени на автопилот, така че педалите се въртяха сами, а те играеха на игрите. Стараех се да ги науча да идват тук с удоволствие. Да свързват мястото единствено със забавленията.

През втората седмица започвахме с тренировките, но те не го забелязваха; играехме различни игри в басейна и пак се спускахме по пързалките. Изключвах автопилота на колелата и ги нагласях на най-ниската степен; по малко вече въртяха и педалите. Редувахме надуваемия замък с батута.

Бавно-бавно тлъстините започваха да се стопяват. И аз засилвах темпото.

Получаваше се, винаги се получаваше добре. Стига родителите да разбират, че се изисква време, можехме да преобразим всяко дете. И не само тялото му — децата ставаха по-уверени, започваха да изразяват мнението си. Давах им сили да се бунтуват срещу онези, които им се подиграват и ги тормозят.



И хората ни забелязаха. Залата беше препълнена. Най-тежката част от работата ни бе да отказваме на отчаяни родители, които се обаждаха и се молеха някак да прескочат дългия списък с желаещи, чакащи реда си. Бяха готови да ни подкупят, заплашваха ни, понякога плачеха. Джордж беше наел още треньори, но все пак мястото бе ограничено.

Наистина имахме нужда да купим още нещо.

Още не можех да осъзная добре случилото се. Джордж се оказа гениален. Много бях сбъркала в преценката си за него. От първия ден, когато написахме бизнес плана и го представихме пред банката, той беше направо великолепен. Аз успях да ги омая с ентусиазма и енергията си, а после се намеси Джордж със сметки и графики — и те ни подкрепиха! Събраха глави един до друг и казаха, че ще ни се обадят, и още същия ден одобриха ипотеката ни.

Още същия ден!

Направо изтръпвах при мисълта колко пари дължим. Още не бяхме излезли на печалба. Но Джордж обещаваше, че и това ще стане. Имахме толкова ангажименти, колкото можем да поемем. Но просто бяхме похарчили ужасно много пари наведнъж.

Джордж беше намерил и мястото. Порутен спортен център в краен квартал на града, с малък басейн и голяма, грозна тренировъчна зала, писта на закрито и ужасен запуснат двор. Беше договорил заеми, за да купим оборудване, после махнахме пистата, сложихме пързалки в басейна, купихме велосипеди и видеоигри и направихме лек козметичен ремонт. Успях да го убедя, че приглушеното осветление е много важно, а той успя да наложи мнението си, че все още не можем да си позволим машина, която да прави вълни в басейна. Но инсталирахме стена за скално катерене в единия край на залата с велосипедите, както и равна площадка за ролерите. Купих и няколко тротинетки за децата, които не успяваха да пазят равновесие на ролери.

Бяхме много заети. Работата беше тежка. Стоях в залата по цял ден. Поне вече никой не ме тормозеше със сватбени планове. Прибирах се около седем, мама готвеше нещо за вечеря, после си вземах вана и се озовавах в леглото.

Работата беше целият ми живот. Но това си беше моята работа и аз я обичах. Джордж казваше, че ще забогатеем. Не мислех за това, защото се чувствах прекалено уморена. Но и удовлетворена.

Джордж също изглеждаше много добре. Тренирах го, когато провеждах тренировки с инструкторите. Катереше се по изкуствената скална стена и обичаше да се промъква тайничко и да използва надуваемия замък, когато децата ги нямаше. Вдигаше тежести и постепенно развиваше коремните си мускули. Емили беше очарована, макар да се притесни, когато той се отказа от работата си на лицензиран земемер. А когато си сложи обеца на ухото, тя ме попита дали не съм го замесила в някакъв таен култ, където промиват мозъците на хората, но мисля, че тайничко й харесваше. Тя лично му изработи обеца, неин дизайн — мъничък квадратен рубин, обкован в злато и направен така, че да прилича на бурканче с конфитюр.