Луиз Бегшоу - Родена във вторник

— Гоооол! — изкрещях аз. — Гоооол! Дааа! Ха-ха-ха! Точно в горния ляв ъгъл. Уха! — затичах по игрището като луда и направих едно бързо циганско колело.

— На ти, Рикардо! — извиках с цяло гърло.

Пол дойде до мен и ме прегърна. Да! Онези момчета от „Кучето и патицата“ се мислеха за много печени, след като бяха успели да привлекат в отбора си истински италианец, който играе от петгодишен. Но аз отбелязах гола! О, да!

Моите съотборници от „Куин Шарлът“ направо се търкаляха по тревата от смях.

— Ха-ха-ха — превиваше се Лео. — Размаза ви едно момиче. Ха-ха-ха!

— Едно момиче — обади се и Пол, в случай че не са разбрали.

Марк Стебинс погледна накриво Рикардо, който бе почервенял като домат. Това сигурно бе най-неловкото положение, в което бе изпадал. Посочи ме с показалец.

— Va fancoul! — викна той. — Non е ragazza!

Не ми трябваше превод: „Това не е момиче“. Често ми го казваха. Свих рамене и му изпратих въздушна целувка. Той ядно ритна тревата пред голлинията.

— Какво става? — чух познат глас.

Завъртях се възторжено на пети. Съквартирантът ми Оли Маклауд. А също и мой най-добър приятел. Спокоен, забавен и при това красавец. Рус и строен, приличащ на викинг.

— Луси вкара гол — отговори Пол. — Направо ги смаза — и пак се заля в смях.

Рикардо изстреля нещо неразбираемо на италиански и с гневни крачки се отдалечи от вратата. В груб превод сигурно звучеше като: „Вървете по дяволите, отивам да пийна нещо“.

Погледнах часовника си. Струваше две лири и деветдесет и девет пенса на една разпродажба в забутано магазинче преди пет години, а още работеше. Което бе много хубаво, понеже трябваше да пестя всяко пени. Наближаваше дванайсет.

— Какво правиш тук? — попитах Оли.

Той вдигна рамене и се усмихна.

— Реших, че може да искаш да те прибера.

Погледнах към момчетата.

— Отивам си у дома — каза Пол. — Жена ми се връща след малко.

Другите вече бяха тръгнали към бара. Обикновено се присъединявах към тайфата за разбора на играта над халба сайдер, но не и щом Оли ми предлагаше да ме откара. А и честно казано, предпочитах да си прекарвам времето с него.

— Добре тогава, ще се видим другата седмица — казах аз. И с щастлива усмивка тръгнах с Оли към неговото BMW.

— Приятелката ти къде е? — подхвърлих небрежно.

— Работи — отвърна той.

Отлично. Беше много по-забавен, когато нея я нямаше.

— Мислех да си поръчаме къри за вкъщи — обади се Оли. — Да гледаме заедно мача, тя ще дойде чак след седем. Имам и малко вино.

Чувствах се на седмото небе. Ръгби мач между Англия и Южна Африка, вкусно къри и малко червено вино с Оли на дивана. А после щях да поиграя на „Междузвездни войни“ и така нямаше да обръщам много внимание на досадната Виктория, когато дойдеше.

— Звучи чудесно — съгласих се аз. Животът ми наистина изглеждаше прекрасен. Голяма късметлийка бях.

Оли ми отвори вратата на BMW-то си. Никога не ми правеше забележка за калните маратонки или за каквото и да е.

— Ще си прекараме добре — усмихна ми се той, очевидно доволен от перспективата.

И как нямаше да е доволен. Горкият Оли. В понеделник сутрин пак трябваше да се върне към кариерата си на адвокат, докато аз имах за задача да рецензирам, тоест да играя компютърни игри, за „РС геймс юнивърс“. Оли ставаше в седем, аз се излежавах до десет. И какво получаваше в замяна — пари, което не е кой знае каква награда, ако питат мен.

Все едно. Щяхме да си изкараме супер. Двамата бяхме най-добри приятели и щеше да е забавно, какъвто бе изобщо целият ми живот през повечето време. Настаних се удобно на кожената седалка в колата му, далеч по-добра от задушния стар автобус, който обикновено се налагаше да използвам, и се включихме в движението.

— Добре ли си? — попита той.

Кимнах.

— Добре съм.

И наистина беше така.

— По дяволите! — възкликнах аз.

— Какво има? — кротко попита Оли.

Гледах с отвращение екрана.

— Скапани ловци на глави. Искат само да избиват джедаи. Това е четвъртата ми смърт за седмицата и току-що изгубих цяло ковчеже с умения! Беше „Цялостна регенерация П“, която ми струваше двеста хиляди точки.

— О, боже — ухили се Оли.

Досадната Виктория ме погледна така, сякаш говорех на суахили.

— Трябваха ми седмици, докато се добера дотук — въздъхнах аз. — Безкрайно ровене из гнезда от ужасни гурки и гигантски паяци…

— Наистина, Луси — с ледено презрение отрони тя. — Колко впечатляващо. Не си ли малко голяма за видеоигри?

— На двадесет и четири съм. По дяволите! — изругах отново с много чувство.

— Какъв език! — тя набръчка чипото си носле.

— Както и да е, видеоигрите са моята работа — защитих се аз. — Забрави ли?

— Ако може да се нарече работа — Виктория сви рамене. — Пишеш рецензии за глупави детински игри в някакво тъпо списание без никакви читатели…

— Виктория… — предупредително се обади Оли.

— Добре, съжалявам — тя се нацупи. — Но това едва ли е работа за една млада дама.

Вторачих се в нея, предизвиквайки я да го изрече. Фразата: „Но пък и Луси едва ли е млада дама“ остана да виси във въздуха.

— Как върви работата? — попитах аз. Стараех се да се държа любезно. Оли не ми беше само приятел, а и мой хазяин, а Виктория му беше гадже. Трябваше да съм мила, макар най-искреното ми желание да бе тя да се изпари в облаче от любимия й парфюм „Анаис Анаис“.

— Чудесно — Виктория отметна дългата си кестенява коса с онзи жест, който момичетата от частните училища така добре владееха. Тя имаше високоплатена работа в „Стайлиш“, водещото списание в света на модата във Великобритания, или поне те твърдяха така, пренебрегвайки с лека ръка „Вог“, „Ел“ и „Ин Стайл“. Виктория бе на двайсет и осем, изискана и много амбициозна млада дама. Непрекъснато получаваше премии и все се появяваше при Оли с някоя нова, безбожно скъпа къса рокля, която бе забърсала от стелажа с мострените екземпляри, или с някоя много сладурска момичешка чантичка.

И изобщо не одобряваше моите спортни обувки „Док Мартин“ и тениските ми на „Металика“.

— Централната тема в списанието ни следващия месец ще пожъне голям успех — самодоволно заяви тя. — Аз лично предложих идеята.

— И каква е тя? — попитах заинтригувано. Погледнах крадешком към Оли. Надявах се, че оценява цялото ми старание. Все ми повтаряше, че трябва да съм малко по-мила с Виктория.

— „Какво е женствеността?“ — отвърна ми тя, описвайки голям кръг във въздуха с дългите си, перфектно поддържани нокти. — Ще изследваме в дълбочина въпроса в какво се крие истинската женственост. Дали в класиката? Чантата „Бъркин“, роклята в пастелно бежово? Флоралните мотиви? Рокля, изпъстрена с малки цветчета, сандали с тънки каишки? Или пък в модерния стил — обувки „Л. К. Бенет“, „Алегзандър Маккуин“, аксесоари „Кейт Спейд“?

— Ммм… — измърморих аз, преструвайки се на заинтригувана. „Джинси и удобна тениска“ едва ли се нареждаше сред възможните варианти.

— Ще включим и коментарни рубрики. „Не са ли изгубили днешните жени представа за това какво е да си женствена?“ — добави Вики и ме погледна многозначително.

— Добре — подхвърлих аз. — Сега да се връщам към играта си. Героят ми е затънал в гнездо на коралови змии. А онзи ловец на глави непременно трябва да умре!

— Хайде, скъпа — обърна се Оли към Виктория. — Имаме резервация.

— На някое хубаво място ли отивате? — любезно попитах аз.

Искаше ми се да излязат, защото не можех да се съсредоточа, докато Виктория седеше тук. Погледът й, подсилен от козметичните контактни лещи, направо пробиваше дупка в гърба ми и ме разсейваше. Знаех, че го прави, дори и без да я гледам.

— О, на теб не би ти харесало — отвърна Виктория. — На едно от онези места, в които се използват вилици и ножове — тя погледна с укор към празната хартиена торба от „Макдоналдс“ на пода до компютъра ми.

— Ще почистя — опитах да се защитя аз. — Веднага щом свърша — брр! Не можех да понасям. Виктория. — Приятна вечер на вас двамата! — добавих с най-широката си усмивка.

— Не се тревожи — Виктория плъзна тънката си китка под мускулестата ръка на Оли и го погледна изпод сведени мигли в стил „принцеса Даяна“. — Ще си прекараме чудесно. Ще бъде една много специална вечер.

— Чао, приятел — каза Оли.

Тръгнаха. Изчаках вратата да се затвори и после издишах с огромно облекчение. Върнах се към „Междузвездни войни — Галактики“ и размахах светлинния си меч на ученик тъмен джедай.

Но някак си цялото удоволствие се бе изпарило.

Проклетата Виктория Кобхъм!

„Свършват ми запасите — излъгах моя ученик Кса-Ту от Австралия, който играеше повече на тази игра дори и от мен. — Ще прекъсна за малко. До утре“.

„Няма проблем — отвърна ми той. — Ти си върхът!“

„Върхът!“ Ами да, в „Междузвездни войни“ бях доста добра. Всъщност не само че бях ученик тъмен джедай, който стремително се изкачваше по стълбицата към ранга на тъмен джедай рицар, а бях и богата. Разполагах с над четири милиона кредита. Можех да си купя каквото си поискам…

За съжаление не бе същото в реалния живот. Всъщност бях доста бедна. Но пък щастлива.

През повечето време.

Изключих компютъра и избутах стола си назад. Хм! Незнайно защо, изведнъж се натъжих малко. Аз никога не бях тъжна. А и кой ли би могъл да е, ако има такъв живот?

Отидох в кухнята и си направих чаша разтворимо кафе, като му добавих истинска сметана и три лъжички захар. Виктория не би го одобрила. Затова ми беше още по-вкусно. Тя не можеше да разбере как така се тъпча до пръсване с нездравословна храна и все пак поддържам тегло от петдесет и три килограма, макар да й бях обяснявала хиляди пъти. Обичах да спортувам. Играех футбол на малки вратички с момчетата почти всяка неделя, тичах всяка сутрин, дори и сега, през зимата. Февруари не бе най-приятният месец от годината, но тичането ме зареждаше с енергия. И ако нямаше никого наоколо, танцувах. Обичах да танцувам. Най-страхотното преживяване на света. Разбира се, знаех със сигурност, че изглеждам малко тъпо в тежките си обувки и размъкнати панталони, но какво от това. Никой не ме гледаше.

Изваждах дисковете си на ABBA и Мадона от тайното скривалище зад по-готините ми албуми — колекцията ми от хевиметъл от осемдесетте и рок от седемдесетте — и скачах из стаята като Тигър, приятеля на Мечо Пух.

Оли все казваше, че имам прекалено много енергия.

Той бе с няколко години по-голям от мен. Бяхме се срещнали на една екскурзия из Европа — от онези евтини пътувания, при които двама спите в тясна като килия стая, ходите навсякъде с автобус и обикаляте континента за две седмици — страхотно преживяване. Опитвах се да го правя всяка година, но обикновено не успявах да събера пари навреме. Но поне на всеки две години ходя, без да пропускам. Обичах да пътувам. Както и да е, той беше завършил Лондонския икономически колеж, а аз бях напуснала колежа „Дърам“. Там учех френски, но се отегчих. Много по-привлекателно ми се стори истинско пътуване до Франция, а после и до Германия, Италия, Испания и Португалия.

— Значи, когато се върнеш, ще се прехвърлиш в друга специалност, така ли? — попита ме той на втората вечер.

Оли бе шотландец, с руса коса като на викинг, малко лунички и с тяло, както му бях казала, на централен нападател. Каза ми, че не бил нападател, а крило. Значи играеше ръгби! Супер. Обожавах ръгби.

— Не — отметнах леко занемарената си руса коса с небрежен жест. — Няма да се връщам.

— Но защо? Полудя ли?

— Не съм. Технически погледнато. Просто не искам да се затварям на едно място — въздъхнах. — Представи си да седиш в някаква проклета учебна зала и да слушаш професорите цели три години. Стигаше ми училището.

— Не ти ли харесваше в училище?

Зяпнах го.

— Че на кого му харесва?

— На мен — кротко отвърна Оли. — Както и да е, едва ли си се представила толкова зле, щом са те приели в „Дърам“, нали?

— О, не съм глупава — бързо го уверих аз.

— Сигурен съм.

— И трябваше да се съобразявам с мама и татко. Те искаха да уча, да се представя добре на финалните изпити.

— Близки ли сте?

Усмихнах се.

— О, да. Много.

Имах най-добрите родители на света. И най-прекрасните сестри.

— А няма ли да ги разочароваш, като напуснеш колежа? — безпогрешно определи единствения ми проблем той.

— О! — тържествуващо отвърнах аз. — Няма да им казвам. Или поне не съвсем. Разбираш, ли — гордо продължих аз, — вече съм си намерила работа.

— Така ли?

— О, да. Страхотна работа. Ще им кажа, че са дошли да ме вземат направо от колежа — небрежно махнах с ръка. — Развиваща се сфера, великолепни перспективи… нали разбираш. Така няма да се притесняват за мен.