— Съжалявам.

— Така и трябва. И някаква си чаша чай изобщо не е достатъчно извинение — сърдито отбелязах аз.

— Да си я взема ли тогава? — попита Оли, заплашвайки да измъкне чашата изпод носа ми.

— Категорично не — ядосах се и я дръпнах рязко от ръката му.

— Просто днес трябва да съм в офиса по-рано. Имам важно дело.

— Моите съболезнования — отвърнах аз. — Но това, че си адвокат, си е само твоя грешка, както съм ти казвала и друг път.

— Така си е.

— И наистина нямаше нужда да ме будиш, за да ми кажеш чао.

— Не е за това — Оли побутна настрани няколко броя на „Керанг!“ и се настани на разчистеното място на килима ми. — Имам да ти казвам нещо.

Отпих глътка от чая.

— Добра новина ли?

— Да — внимателно отвърна той. — Много добра. Но има и малък недостатък.

Усмихнах му се смело.

— Ами да я чуем тогава.

Оли изглеждаше смутен, но успя да се усмихне широко.

— Ще се женя! — заяви той.

Не изтървах чая, за което мислено си присъдих десет милиона точки за умения и незабавно се провъзгласих за Учител тъмен джедай.

— Това е чудесно! — излъгах аз. — За… Виктория ли?

— Разбира се, че за Виктория — отвърна той. — Ти какво, да не мислиш, че водя някакъв двойствен живот като Джеймс Бонд?

— Така ли е? — попитах заинтригувано аз.

— Не — отвърна той.

— О! Ами страхотно. Значи си й предложил, така ли?

„И не си ми казал нито думичка! — но това не го казах на глас. — Все пак много благодаря, че ми показа пръстена и така нататък“.

— Всъщност тя ми предложи — Оли се усмихна скромно.

— Тя ти е предложила?

За миг се шокирах толкова, че забравих за нещастието си. Това изобщо не бе в стила на Виктория. Тя никога не би направила нещо толкова нетрадиционно и дръзко.

— Да — отвърна той. — Вчера беше двадесет и девети февруари. Годината е високосна, забрави ли?

О, да. Вярно. Супер!

— Както и да е, тя ми предложи, падна на колене и всичко останало.

— И ти каза „да“.

— Така е — потвърди той тъжната истина.

— Поздравления — оставих чая настрани и го прегърнах тромаво. — Много се радвам за двама ви — опитах се да докарам приятелска усмивка в стил Тони Блеър. — Вики при нас ли ще се пренесе?

Лицето на Оли потъмня.

— Това е лошата новина — каза той.

— О, значи няма да дойде засега, така ли? Е, много жалко — бодро заявих аз.

— Не, не. Ще се пренесе. След като ще се женим и всичко останало, това ще бъде домът ни — стисна рамото ми. — Много съжалявам, приятел, наистина. Но ще трябва да те помоля да се изнесеш.



Веднага щом Оли излезе, си облякох долнището на анцуга и анорака и излязох да тичам. Не можех да измисля какво друго да направя. Избрах си много тежка, размазваща музика. „Слейър“. Нещо наистина много потискащо. Подхождаше на сивото небе, а и съвсем неслучайно — на настроението ми.

Да се изнеса!

Да се изнеса!

Тичах нагоре по хълма към станцията на метрото, опитвайки се да се абстрахирам от всичко с огромни физически усилия. След това щях да продължа да се изкачвам по друг хълм, нагоре към Хампстед. Много тежък маршрут. Който не ти оставя сили да мислиш.

Разбира се, въпреки това си мислех за всичко. Нямаше как, дори и когато Кери Кинг извиваше поредното бясно соло в ухото ми, а дробовете ми сякаш изгаряха и във всеки мускул се бе натрупала млечна киселина.

Защо Виктория? Трябваше да я зареже, а не да се жени за нея. Аз не можех и пет минути да я издържа, а Оли искаше да прекара с нея целия си живот?

Да, добре. Вярно, не бях господар на приятелите си. Трябваше да го запомня. Хората са най-различни, както казват. Просто бях толкова разочарована, защото си мислех, че той е различен. Явно не беше така. Оли искаше да се ожени за момиче, което е изключително женствено и маха с ръка, като използва само връхчетата на пръстите си.

Бррр! Досадната Виктория и предвзетото й махане.

Спрях и се наведох, мъчейки се да си поема въздух, и тогава зърнах отражението си във витрината на едно кафене. О, боже! Цялата бях зачервена и потна, косата ми беше залепнала за главата. Виктория никога нямаше да се докара така, нали?

— Хайде, Вики — бях й предложила преди няколко месеца, когато тъкмо се бе появила на сцената и аз си мислех, че може да иска да се сприятелим. — Имам още един пропуск за часа по кикбокс. Искаш ли да се поизпотим?

— Аз не се потя — отвърна тя с престорена усмивка. — Нали знаеш старата поговорка, Луси: конете се потят, джентълмените се оросяват, а кожата на дамите просто блести.

Сега като се замислех, май именно тогава разбрах, че ще я намразя.

А сега тя щеше „просто да блести“, докато смъква от стените любимите ми плакати и облепва цялата ми стая с тапети на бургундскочервени цветчета от Лора Ашли.

Дигиталният ми часовник показваше девет. Беше време да се връщам и да си взема душ. Днес май не биваше да закъснявам за работа, нали?

Парите ми трябваха.

Втора глава

„РС геймс юнивърс“ не разполагаше с офиси, които да отговарят на името. По-скоро „РС геймс — три стаи и обща тоалетна“. Една от многото причини да не се оплаквам от жълтите стотинки, които получавах — е, освен факта, че много обичах работата, — бе, че очевидно парите не стигаха за никого. Бяхме независимо малко списание, което много разчиташе на феновете си и оцеляваше благодарение на абонатите си и чудодейното благоволение на У. Х. Смит.

На теория това означаваше, че бяхме независимите царе на игрите. Бил Гейтс и „Електроник артс“ не можеха да ни уплашат!

На практика означаваше, че сме наели така наречения „апартамент“ от три стаи в „Оувъл“, Южен Лондон, над забутан бар със стари и отчаяни постоянни клиенти и в съседство с мизерен шивашки цех, където още по-отчаяни жени по цял ден се превиваха над машините си и не приказваха с нас. Боята се лющеше, в тоалетната нямаше прозорец и беше доста тясно.

Собственикът Кен имаше постоянно измъчен вид и си гризеше ноктите по-зле и от мен. Прекалено много му съчувствах, за да го притеснявам с искания за увеличение на заплатата. Все пак човекът не обядваше през ден в „Куаглино“ с Рупърт Мърдок. Непрекъснато висеше на телефона, мъчейки се да намери нови рекламодатели или да накара снабдителите ни да изчакат с плащанията. Беше ми мъчно за него. Вярно, че името му стоеше под заглавието на корицата, но той съвсем не се забавляваше като нас. Нямаше никакво време да пише рецензии за интересни нови игри или забавни прегледи за предстоящите големи премиери.

Но тази сутрин се налагаше да го направя. Да го тормозя за увеличение на заплатата, имам предвид. В крайна сметка бяха минали четири години, а и всички харесваха най-много моите рецензии. Бях си направила сметката, докато пътувах, притисната в консервената кутия, на която приличаше Северната линия на метрото в пиковите часове; не бих могла да живея никъде в Лондон с това, което ми плащаше, дори и ако си делях апартамента с друг!

Горкият Кен. Изпробвах мислено различни начини да го помоля. Но щях да му се отплатя, щях да работя двойно повече. Дори можех да му предложа да му помагам и за рекламите. Или нещо друго.

Съвсем разумно, нали?

Слязох от метрото на спирка „Кенингтън“ и се озовах под сивото, облачно утринно небе. Времето бе влажно, но меко. Бях взела назаем чадъра на Оли и носех един от най-елегантните си тоалети — най-новите си джинси и стара тениска с дълги ръкави на „Бон Джоуви“ от осемдесет и шеста година с надпис „Хлъзгав, когато е мокро“, което си беше класика. Излъсках туристическите си обувки с мазилото за моментален блясък и дори бях подбрала най-хубавия си черен ластик за коса, за да вържа косата си на конска опашка. Беше от кадифе. Едва ли можех да се издокарам повече, нали?

Бях сигурна, че изглеждам делова като за човек от света на медиите.

Ето че пристигнах. Тясната уличка покрай Колоната на адмирал Нелсън изглеждаше особено мръсна днес. Поизпънах рамене и натиснах звънеца.

— Кой е? — обади се бодро Кен.

— Луси е.

Не каза нищо, само ми отвори да се кача. Но ми звучеше необичайно весел. Може би все пак нямаше да е толкова трудно.

Изкачих се нагоре, покрай шивашкия цех, който жужеше от обичайната си окаяна заетост, и влязох в тесните ни офиси. Кен седеше на стола си до мръсния и напукан прозорец. Беше с изцапана тениска и ухилен до уши.

Озърнах се. Нямаше никой друг. Идеално!

— Здрасти — обърнах се аз с най-дружелюбния си тон.

— Как си, Луси? — озари ме с усмивката си той. — Прекрасен ден, нали?

Погледнах неуверено към ситния дъждец, който бе започнал да се сипе в уличката навън, и към надвисналите облаци в небето.

— Хм… да!

— Наистина прекрасен, чудесен ден.

— Само дето е малко влажно — не се сдържах аз. — И е някак мрачно.

— Влажно! Мрачно! — Кен размаха ръце, сякаш да отблъсне подобни дребни неприятности. — Така е през март, нали? Такъв е сезонът. Човек трябва да обича сезоните.

Зяпнах, го. Какво ставаше? Кен обикновено бе потиснат и мрачен като магаренцето Йори, приятеля на Мечо Пух, в някой особено лош ден.

— О, Луси, радвам се да те видя — стана, тръгна към мен и преди да се усетя, се озовах в прегръдките му.

Хм. Това вече бе прекалено. Моята фея кръстница явно се беше събудила от дългия си сън и сега беше в настроение да изпълнява желания.

Реших да използвам момента.

— Кен, питах се дали не можем да си поговорим за бъдещето?

Много се гордеех със себе си. Стараех се да избягвам конфронтацията. Леко загатвах за темата.

— Бъдещето! — радостно извика той. — О, да, можем да поговорим за бъдещето. Всъщност ти ще си първата, която ще научи!

— Какво да науча?

Кен седна и направо засия насреща ми.

— Аз — бавно започна той — продадох списанието.

— Какво? — възкликнах аз.

— Продадох списанието.

Строполих се тежко на най-близкия стол.

— Продал си „РС геймс юнивърс“?

— Съвсем вярно. На „Асошиейтид мегазинс“.

— Но ние нямаме никакъв тираж.

— Явно сме имали достатъчно, че да ги притесним — злорадо се обади Кен. — Достатъчно, че да искат да ни няма. Искат да наложат своето име.

— „РС геймс галакси“.

— Точно така.

Ние мразехме „РС геймс галакси“ и всичко, което то символизираше. Беше рупор на корпоративната компютърна журналистика и никога не критикуваше игри от големите компании.

— Но ние мразим…

Кен вдигна ръка.

— Знам какво се каниш да кажеш, Луси. Но човек не може да мисли по този начин, когато трябва да ръководи собствен бизнес. „Асошиейтид“…

— Те са врагът, нали така?

— „Асошиейтид“ ми направиха щедро предложение — отвърна Кен. — Само за да прекратя дейността. Не можехме да продължаваме вечно така, Луси.

— Но…

— Време е да пораснем — заяви той доста строго. — Да бъдем зрели хора. Да се държим разумно.

Погледнах многозначително към тениската му, на която имаше надпис „Кой се изпусна“ с огромни червени букви.

После се сетих за нещо.

— Какво имаш предвид с това за прекратяването на дейността? Не им ли продаде списанието, за да стане… — не бях сигурна — сливане или нещо такова?

— О! — лицето му леко помръкна. — Не точно.

— Не точно ли?

— По-скоро става дума за… елиминиране.

Огледах се наоколо.

— Но…

— Явно вече си имат всичко необходимо като съдържание в „РС геймс галакси“.

— Ами нашите рубрики…

— Не ги харесват.

— Нашата графика…

Той поклати глава. Връхлетя ме и друга лоша мисъл.

— Ами моите рецензии?

— Опитах се, приятел — извинително измърмори Кен. — Дори им изпратих изрезки. Виж.

Подаде ми тънка сива папка, която наистина бе пълна с изрезки на някои от най-добрите ми работи.

Някой ги бе задраскал със син маркер. Рецензията ми за „Империя Земя“ падна от папката на земята. Върху нея бе написано „Боклук“ със същия син маркер.

— Не се засягай — каза той. — Не те оценяват като мен.

Но аз се засегнах, и то много!

— Виж, не се отчайвай, Луси — продължи Кен. — Написал съм ти две чудесни препоръки.

— Две ли? — почувствах се напълно вцепенена.

Той ми подаде два плика.

— В тази се казва какъв страхотен рецензент си и как винаги предаваш работата си навреме.

— Добре — разбирах го.

— А тази… — Кен леко се изчерви. — Тази те описва като отлична секретарка, споменава за уменията ти в печатането и компютърните програми, както и за приятния ти и… — леко колебание. — … много женствен характер.

— По дяволите! — избухнах аз. — Аз не съм секретарка, Кен! Никога не съм била такава!

— Да, но реших, че може да се замислиш за това.

— Какво си решил?

— Луси, поразпитах наоколо — искрено заяви той. — Имам контакти. Нали разбираш. Казаха ми, че повечето списания за компютърни игри си имат сътрудници, че даже са им в повече. Използват журналисти на свободна практика и им плащат съвсем символично, а и повечето в момента уволняват хора, а не наемат нови — усмихна ми се измъчено. — Реших, че ще имаш по-голям шанс да си намериш работа като секретарка. Съчинил съм нещо наистина хубаво — Кен кимна към плика, който стисках с палец и показалец, сякаш е нещо заразно. — Написал съм страхотни неща за теб.