Оли изглеждаше озадачен.

— Но ти си само на…

— Двайсет.

— И още не си завършила. Каква е тази сфера? Право? Преводач за Европейския съюз? Знам, че не може да е банково дело, след като си учила френски.

— Хм, не — отвърнах аз. — Нищо подобно — намръщих се. — Работата е наистина хубава.

— Да чуем тогава — подкани ме той.

— Рецензент — гордо заявих аз.

— Кино рецензент? Литературен рецензент? Театрален критик?

— Рецензент на игри. Компютърни игри.

Оли примигна.

— Какъв?

— На компютърни игри — повторих аз, малко разстроена. — „Куейк“. „Дуум“. Знаеш за какво говоря.

Лицето му просветна.

— О, като „Донки Конг“ ли?

— „Донки Конг“ — с пренебрежение подхвърлих аз. — Да, ако бяхме хиляда деветстотин осемдесет и трета.

— Съжалявам. Никога не съм си падал по компютърните игри — скромно отвърна той.

— Е, няма нищо. Хората са различни — уверих го аз. — Както и да е, аз ги обожавам и изпратих няколко свои рецензии. Останали са много впечатлени, особено защото съм момиче.

— Момичетата не играят ли компютърни игри?

— Не толкова, колкото може да се очаква. Не знам защо — никоя от по-големите ми сестри никога не се бе доближавала до компютърна зала за игри. — Тъкмо има повече работа за мен — весело добавих аз.

— И какво е това списание?

— „РС геймс юнивърс“.

— Изобщо не съм го чувал.

— Е, това е съвсем логично.

— Наистина.

Ако трябваше да съм честна, и аз не го четях. Не беше от големите издания. Но какво пък? Всеки трябваше да започне отнякъде.

— Това е работа мечта за мен — уверих го аз. — Представяш ли си? Другите стават счетоводители и брокери на недвижими имоти. Или адвокати. А на мен ще ми плащат, за да седя и да си играя на компютърни игри! И ще получавам всички игри безплатно.

— Звучи добре.

— А ти с какво се занимаваш? — попитах аз, почувствала се леко гузна. Оли едва ли имаше такава прекрасна работа като рецензент на игри, която да го чака у дома, нали?

— Ще стана адвокат.

— О! — изчервих се. — Много съжалявам.

— Не се притеснявай — намигна ми той. — Всъщност много искам да стана адвокат.

— Значи е чудесно — не бях много убедена аз.

После с него започнахме да се разбираме прекрасно. Както казах, обожавах ръгби, всички видове ръгби. Оли беше смаян. Никога по-рано не си бе говорил за „Бритиш лайънс“ с някоя жена. И макар че ми се струваше малко странен, след като не харесваше компютърни игри и искаше да прекара живота си приведен над юридически сборници, все пак смятах, че е страхотен. Дружелюбен и широко скроен. При това с много привлекателна външност.

Още преди края на екскурзията той ми предложи стая в апартамента си при много изгоден наем. Триста лири на месец. А жилището бе много прилично, в малка самостоятелна къща, макар че щях да съм щастлива да живея с него и в най-забутания квартал. Да си намериш свестен съквартирант е много важно. Как да се радваш на живота, ако се налага да го делиш с някой нещастник, който настоява да направите график за чистенето?

Много мило от негова страна, понеже моята работа мечта си имаше един недостатък. Всъщност не бе особено високоплатена. Вече от четири години работех в списанието, името ми бе изписано под заглавието му, имах си титла: „отговорен редактор“. Звучеше много солидно, нали? Имах си дори и визитки. „Луси Евънс, отговорен редактор, «РС геймс юнивърс»“. Беше страхотно, показах ги на татко и той толкова се гордееше с мен.

Но пък заплатата… бихте могли да я наречете „джобни пари“, но нямаше да е справедливо спрямо джобните. Да го кажем така: четири години давах най-доброто от себе си и в момента изкарвах дванайсет хиляди лири на година.

Отпих глътка от сладкото си кафе. Затова ли бях потисната? Че не мога да си позволя да ходя в ресторанти с вилици и ножове?

Потреперих и тръснах глава, за да прочистя мислите си. Едва ли, в крайна сметка парите никога не бяха ме притеснявали досега. Имаше и по-важни неща в живота от тях, нали? Благодарение на Оли живеех в чудесен апартамент. И излизахме да хапнем спагети в някой ресторант поне веднъж месечно. Пък и можех да готвя когато искам, просто обикновено нямах желание за това. Сандвичите бяха евтини и бяха любимото ми ядене. Тичането не ми струваше нищо, всичките си дискове купувах на старо. Игрите ми бяха безплатни, както и компютърът, всъщност всяка година ми даваха нов, за да съм в крак с последните разработки на „Майкрософт“.

Живеех си много добре. Имах си и касичка, в която спестявах за евтините обиколки из Европа. За какво друго да харча? За храна и пиене вероятно. Получавах нов чифт кубинки веднъж в годината, а имах и един чифт обувки с нисък ток, които никога не обувах и които отлежаваха в дъното на гардероба ми. Дрехите не ме вълнуваха. Фигурата ми не се бе променила от колежа и повечето ми дрехи бяха от онова време. Удобни. Все пак един рецензент на компютърни игри нямаше нужда от сако и вратовръзка, както напомнях на Виктория, когато тя погледнеше в стаята ми и започнеше да ми се присмива. И тогава разбрах.

Виктория. Досадната Виктория. Заради нея се чувствах потисната. Защо Оли я харесваше толкова много? Тя бе ужасна. Идваше в хубавия ни апартамент и разваляше всичко с оплакванията си: как си подреждам стаята, че си пазя колекцията от стари броеве на списание „Керанг!“…

Миналия месец предложи да ми „помогне“.

— Стига, Луси — подхвана тя с онази бляскава усмивка, която не мога да понасям. Обзалагам се, че е била лидер на момичешкия клуб и е припявала с цяло гърло любимата им песничка. — Не можеш да продължаваш така. Нали, Оли?

— Как? — попитах аз възмутено.

— Така — Виктория махна презрително към стаята ми с перфектния си маникюр. — Направо е нелепо.

— На мен ми харесва — уверих я аз, надявайки се тонът ми да е бил достатъчно твърд.

— О, така ли? — тя се засмя с онзи неин пренебрежителен смях. — Харесват ти тези филмови плакати?

— Филмовите плакати са класически декор.

— От „Умирай трудно“ и „Хищникът“ ли?

— Класика — отговорих твърдо.

— А какво, за бога, е това? — старателно поддържаните й нокти потропаха по оръфания лист бяла хартия, изписан с черен маркер, който гордо висеше над леглото ми.

— Програма. На „Оейзис“. Всъщност е от много ранните им години. Хиляда деветстотин деветдесет и пета. От „Астория“ — уверих я аз с — вярвам, че ще се съгласите — оправдана гордост.

— Каква програма?

— Не говориш сериозно — сега бе мой ред да я изгледам презрително. — Това е списък с песните, които групата ще свири. Феновете я закачат на сцената, за да не забравят реда.

Виктория сви тънките си устни. Не бе особено красива, ако питат мен, макар да притежаваше класа. Успяваше да подчертае максимално онова, което има, ако си падате по такива неща. Нали се сещате, слагаше си червило и подходящи сенки на очите, носеше къси розови роклички, комбинирани с къси жилетчици и обувки с каишки, които изглеждаха адски неудобни…

— И защо изобщо я пазиш? — попита тя.

— Това е от ранния период на „Оейзис“. Част от историята на рока.

— Историята на рока! — Виктория се засмя деликатно. — Я стига, Луси. Можем да оправим нещата. Скъсай тези глупости и мога да ти намеря прекрасни тапети на Лора Ашли с мънички цветчета в бургундско червено. Сръчна си и съм сигурна, че на двама ви с Оли ще ви е нужен само ден, за да ги залепите — не предложи сама да помогне. Разбира се. — И ще изхвърлим всички тези стари списания — вдигна един класически брой от осемдесет и седма година с Аксел Роуз на корицата, като го стисна с два пръста, сякаш е нещо заразно. — Боклукът — заяви тя — действа зле на душата. Трябват ти няколко красиви бежови килима и повече пространство тук. Нямаш си дори огледало!

В думите й имаше толкова несправедливост, че дори не знаех какво да й отговоря.

— За какво ми е огледало?

— За да се оглеждаш — заяви тя най-сериозно, сякаш съм идиотка.

Свих рамене.

— Знам как изглеждам, благодаря.

Оли направо щеше да се задуши от смях. Попиваше всяка думичка, предател такъв!

Виктория хапливо отбеляза:

— Съмнявам се.

Подръпнах косата си. Надявах се, че не е заприличала отново на разплетена кошница.

— Помогни ми, скъпи — обърна се глезено тя към Оли, с онзи задъхан тон на малко момиченце. Миглите й пърхаха като луди. — Накарай Луси да разбере, че трябва да направи нещо за тази… стая.

В устата й „стая“ прозвуча като „бърлога“.

— Не ме въвличай в това, скъпа — лениво отвърна както винаги Оли. — Стаята си е на Луси, може да прави каквото си иска с нея.

Вики се нацупи, но после ме остави на мира. Винаги оставяше на Оли последната дума и никога не му противоречеше.

Питах се дали именно затова той я харесва толкова много.

За миг се замислих какво ли щеше да е, ако аз оставях на Оли последната дума. Ако не го дразнех безмилостно седмици наред, след като Шотландия загуби от Италия в шампионата на шестте страни, макар че русокосият му негодник ми го бе върнал, когато ние загубихме от Франция.

Виктория никога не дразнеше Оли, освен с нещо от рода на: „Ооо, виж само какви бицепси“ или „Четох, че си спечелил ново дело, скъпи, скоро ще те направят съдия“.

Докато аз заявявах: „Как можеш да търпиш тази ужасно досадна работа?“. Истината е, че не ревнувах от Виктория. Или поне не в романтичен план. Когато се нанесох в жилището му, двамата с Оли си поговорихме напълно откровено. Казах му: „Виж какво, приятел, не се и опитвай, защото не излизам с приятелите си“. Което според него било съвсем кратко и ясно.

Това си беше мое правило. Да излизаш на срещи с приятели винаги е катастрофа. Много добре го знаех; бях излизала на срещи с момчета, които са ми приятели, и винаги всичко бе свършвало катастрофално.

Но пък ако той беше проявил някакъв интерес, все щеше да каже нещо. Всичките ми стари гаджета се бяха опитвали, макар че и на тях им бях изнасяла същата реч.

Признавам си, през първите шест месеца бях леко разочарована. Май очаквах някоя и друга целувка понякога, след като сме изпили бутилка вино заедно. Или нещо друго.

Но после започнах да разсъждавам по-трезво. Е, добре, не се интересуваше от мен. Не може да увесваш нос заради мъжете. А и за пръв път бях донякъде сериозна в думите си. Ако почнеш да излизаш на срещи с приятел и нищо не се получи — или по-точно, когато нищо не се получи, — какво губиш? Приятел. Откровено казано, човек винаги може да си намери нови. Но ако почнех да излизам с Оли и не се получеше, щях да съм оплескала нещо наистина хубаво. Защото той със сигурност беше най-добрият ми приятел, през целия ми живот. А почти също толкова важно бе, че щях да загубя и апартамента си в хубав квартал.

Апартаментът беше чудесен. Стаята ми имаше голям прозорец към улицата, точно под един огромен кестен, така че през пролетта и лятото се събуждах под сянката на широките му зелени листа. Имаше си дори и малка — добре де, миниатюрна — квадратна градинка, наистина беше много приятно да поседнеш навън, когато времето е хубаво, и да изядеш десертче с ягодов пълнеж или да изпиеш един студен шейк.

Пък и не бях от хората, които са все мрачни и унили — освен може би тази вечер. Знаех какви момичета харесва Оли и те съвсем не приличаха на мен. Преди Досадната Виктория беше Досадната Рианон и Досадната Фей. Бях сигурна, че си ги поръчва от едно и също място: със средно дълга коса, гладка и блестяща, кльощави, без мускули, обичаха да носят къси роклички и обувки на висок ток, винаги имаха перфектен маникюр и смятаха, че Оли е прекрасен.

Всъщност тази мисъл ме ободри. Доста време се бе задържал с Досадната Виктория, бих казала прекалено дълго. Оли беше доста предсказуем и сменяше приятелките си със сезона, ново момиче на всеки четири месеца. Вече бе краят на февруари. Скоро щеше да дойде пролетта. Значи не след дълго щеше да доведе вкъщи поредната досадна кукличка, но тя поне щеше да е малко по-добра от Виктория.

Усмихнах се. Да, точно така. Бях стигнала до края на търпението си с Виктория. Обаче тя скоро щеше да си тръгне и животът ми щеше да стане отново нормален.

Което, с голямо удоволствие можех да заявя, беше направо идеално.



— Луси…

— Не — излъгах аз. — Няма я.

— Луси — Оли нежно, но настойчиво разтърси рамото ми.

Неохотно отворих едва-едва едното си око. Държеше чаша чай, но това не ме умилостиви докрай. Предната вечер се бях поувлякла със старата версия на „Междузвездни войни“ и бях останала будна до два часа.

— Успала ли съм се? — измърморих аз. Очакваше се да съм в офиса горе-долу към десет.

— Не си — той ми се усмихна успокоително. — Едва седем и петнайсет е.

— Седем и петнайсет? — толкова се вбесих, че се изправих рязко в леглото. — Седем и петнайсет? Защо ме будиш посред нощ?

Оли много добре знаеше, че не ставам преди девет, нито минутка по-рано.