По времето, когато татко наследи колекцията, тя вече беше доста ценна. Когато инфлацията удари тавана и златото скочи до 850 долара за унция, тя струваше малко състояние — достатъчно, за да може моят пестелив баща да се пенсионира и да изкара спокойно старините си. Двайсет години по-късно му даваха умопомрачителна за мен сума, но нито дядо, нито татко колекционираха за пари; правеха го заради ловната тръпка и заради близостта, която създаваше колекцията помежду им. И наистина, имаше нещо вълнуващо в дългото и мъчително издирване на точно определена монета, да не говорим за онзи сладък пазарлък с търговците, когато я откриеш, за да я вземеш все пак на прилична цена. Понякога купуваха, понякога не можеха да си го позволят, но всяка нова покупка беше истински празник. Татко се надяваше да сподели с мен страстта, която го сближаваше с баща му, да сподели с мен и съответната саможертва, която изискваше тази страст. Трябваше да спя с едно одеяло зиме и лете и да нося един чифт обувки през цялата година; никога нямаше пари за дрехи, обличах се изцяло благодарение на благотворителната организация „Армията на спасението“. Нямахме нито един фотоапарат. Единствената снимка беше тази, която си направихме на изложението на монети в Атланта. Търговецът ни щракна, докато стояхме пред щанда му и по-късно ни я изпрати. Татко я постави в рамка и тя стоеше дълги години на бюрото му. На нея той бе поставил ръка върху раменете ми и двамата се усмихвахме. Аз държах в ръка една петцентова монета от 1926 с глава на бик върху нея, между другото — в отлично състояние. Татко току-що я бе купил. Беше най-рядката монета от този вид и ние я отгладувахме, като цял месец ядохме боб и кренвирши, защото струваше повече от очакванията ни.

Бях готов на такива жертви, поне в началото. Когато татко говореше с мен за монети — по това време сигурно съм бил първи или втори клас — се държеше с мен като с равен. Да бъдеш признат за равен от възрастен, особено от баща си, е много важно за едно дете и аз се радвах на вниманието му и поглъщах всяка информация. Навремето можех да кажа точно колко монети с двуглав орел са изсечени през 1927, да ги сравня с тези през 1924 и да обясня защо десетцентовите монети, сечени в Ню Орлинс през 1895, са десет пъти по-скъпи от тези, сечени през същата година във Филаделфия. И все още мога. Само че, за разлика от татко, с годините колекционерската ми страст започна да изстива. Изглежда, това беше всичко, за което той можеше да говори и след шест или седем години ходене по изложения и взиране в каталозите, вместо да прекарвам уикендите с приятели, аз си казах: „Стига!“ Започнах да се интересувам от други неща, както повечето момчета на моята възраст — спорт, момичета, коли, музика — и на четиринайсет гледах да съм далеч от къщи при всеки удобен случай. Наред с новите ми интереси в мен започна да се надига и негодуванието. Стана малко по малко. Отначало започна да ми прави впечатление разликата между нашия начин на живот и този на приятелите ми. Те имаха пари да излязат следобед, да отидат на кино и да си купят чифт готини слънчеви очила, а аз трябваше да дебна с часове около бюрото на татко, за да отмъкна няколко пенса за сандвич от „Макдоналдс“. За шестнайсетия си рожден ден повечето от съучениците ми получиха коли, а татко ми подари сребърна монета от 1883, сечена в Карсън Сити. Протритият диван в хола беше покрит с износено одеяло и бяхме единствени в града без кабелна телевизия и микровълнова печка. Когато хладилникът ни отказа, той купи от втора употреба един в жабешко зелено, който не пасваше на нищо друго в кухнята. В такава обстановка ми беше неудобно да каня момчетата у нас и обвинявах татко за това. Знам, че не беше честно — ако толкова са ми трябвали пари, можех да се хвана да кося ливади или да си намеря почасова работа — но положението си остана непроменено. Бях сляп като охлюв и глух като камила, но дори и да си призная, че съжалявам за липсата на зрялост, няма да поправя миналото.

Татко усети, че нещо се е променило, но нямаше представа как да оправи нещата. Всъщност, опита по единствения познат му начин, единствения, познат и на неговия баща. Говореше за монети — само този разговор му се удаваше с лекота — и продължаваше да ми прави закуски и вечери, но въпреки усилията му отчуждението между нас растеше. В същото време аз се отдръпнах от старите си приятели. Те се разделиха на групи според това кой какъв филм беше гледал или щеше да гледа и кой каква модерна блузка си е купил, а аз останах да гледам отстрани. И в един момент си казах: майната им! В гимназията имаше място за всички и аз неусетно се озовах в групата на лошите момчета, на тези, на които не им пукаше за нищо. Това ми даваше възможност и на мен да не ми пука за нищо. Започнах да бягам от часове, да пуша и бях временно отстранен от училище заради три случая на побой.

Зарязах и спорта. До втори курс бях в отборите по футбол, баскетбол и лека атлетика. Понякога татко ме питаше как върви спортът, но навлезех ли в подробности, започваше да се поти и беше ясно, че не разбира нищо от тая работа. Никога в живота си не бе спортувал и докато все още играех, се яви на един-единствен баскетболен мач. Седна на скамейките — странен плешив човечец с износено спортно яке и грозни ярки чорапи. Въпреки че не беше дебел, панталоните пристягаха талията му така, че изглеждаше бременен в третия месец и аз усетих, че не искам да имам нищо общо с него.

Засрамих се от вида му и след мача се скатах, за да не ни видят заедно. Не се гордея с постъпката си, но това е самата истина.

С времето нещата ставаха все по-лоши. През последната година в гимназията моят бунт достигна връхната си точка. Успехът ми спадна рязко, повече заради мързела и липсата на интерес, отколкото от тъпоумие (така ми се ще да мисля), и татко неведнъж ме засичаше да се шляя из улиците в пиянска компания. Веднъж, след един купон, където алкохолът и наркотиците се лееха като вода, ме прибраха вкъщи с полиция и когато татко ме смъмри, аз му креснах да си гледа работата и се изнесох за две седмици при един приятел. Не каза нищо, когато се върнах. На сутринта бърканите яйца, беконът и филийките бяха на масата както обикновено. Едва успях да се дипломирам и подозирам, че учителите ми позволиха да завърша само защото не искаха повече да им се мотая пред очите. Знам, че татко се безпокоеше и на няколко пъти по своя си срамежлив начин засегна темата за колежа, но аз не исках и да чуя. Исках работа, исках кола, исках всички материални блага, от които бях лишен в продължение на цели осемнайсет години.

Но не си направих труд да го информирам за решението си до края на лятото, когато той най-сетне разбра, че не съм подал документи никъде, дори и за професионално училище. Затвори се в бърлогата си и на сутринта ядохме яйцата и бекона в пълно мълчание. По-късно вечерта в опит да запълни празнината между нас, се опита да ме въвлече в поредния разговор за монети.

— Помниш ли, когато бяхме в Атланта и ти намери онази монета с бика? — започна той. — Онази, дето я имаме на снимка? Никога няма да забравя колко развълнуван беше тогава. Напомни ми за мен самия, когато обикалях с татко.

Поклатих глава, споменът изкара на повърхността цялото ми негодувание от живота, който водехме.

— Писна ми да слушам за тъпите ти монети! — озъбих му се аз. — Защо не вземеш да продадеш шибаната колекция и да се захванеш с нещо друго? Каквото и да е?

Татко не отговори, но и до сега не мога да забравя болката, която се изписа на лицето му. Но се окопити, обърна ми гръб и се затътри към кабинета си. Бях го наранил и макар да си повтарях, че не съм го искал, дълбоко в себе си знаех, че лъжа. Оттогава той престана да говори за монети. Аз също. Колекцията стана причина за пълния разрив помежду ни. Без нея не остана нищо, за което да си говорим. След няколко дни забелязах, че единствената ни снимка бе изчезнала от бюрото му, може би си мислеше, че и най-малкият намек за монетите ме обижда. И наистина — беше прав. И въобще не се разстроих от липсата й.

Като ученик никога не съм имал намерение да влизам в армията. Независимо, че източната част на Северна Каролина е един от най-военизираните райони в Щатите — на разстояние от два часа път с кола от града ни се намират седем военни бази — винаги съм си мислел, че военният живот е за загубеняците. Кой иска да прекара живота си в изпълняване на безсмислени заповеди от изкукуригали офицери? Аз поне — в никакъв случай, и като изключим онези момчета от офицерската школа, почти никой. Добрите ученици плъзнаха по колежите и университетите на Северна Каролина, а другите останаха да се мотаят из града, скачаха от една гадна работа на друга, пиеха кашони с бира и избягваха всичко, което би могло да ги натовари с някаква отговорност.

Аз бях от втората категория. След дипломирането за две години минах през каква ли не работа: бях сервитьор в едно ресторантче до града, късах билети в местния киносалон, товарех и разтоварвах кашони в големия супермаркет, правих палачинки във „Вафлената къща“ и продавах билети в няколко туристически обекти, които предлагаха боклуци на нещастните курортисти. Изхарчвах всеки спечелен петак, губех всяка надежда да спестя нещо и някога да заработя за себе си и в крайна сметка зарязвах всяка работа. Но тогава не ми пукаше. Живеех си живота. Спях до обяд, после отивах на плажа и сърфирах до тъмно. Понеже все още живеех у дома, не давах никакви пари за храна, наем и застраховки, камо ли да заделям за бъдещето. И никой от момчетата не го правеше. Не помня да съм се чувствал нещастен, но след известно време взе да ми омръзва. Писна ми не от сърфа — през 1996 ураганите Берта и Фран минаха през нашия плаж и това бяха най-добрите вълни от много години насам — а от висенето в бара на Лерой. Започнах да осъзнавам, че вечерите ми са едни и същи. Отивах там, пиех бира, засичах някой бивш съученик, той ме разпитваше какво правя, аз му отговарях, после той ми разказваше за себе си и не беше нужно да си гений, за да схванеш, че и двамата сме хванали влака за никъде.

Дори и да си имаше собствена квартира, никога не вярвах, че му харесва да копае канали, например, или да мие коли на автомивката. Знаех много добре, че никой от нас не си е мечтал за това в училище. Бях мързелив ученик, но не и тъпак.

Тогава излизах с много момичета. В „Лерой“ ги имаше с лопата да ги ринеш. Повечето от връзките ми бяха мимолетни. Използвах жените и им позволявах да ме използват, но пазех чувствата за себе си. Само с една, на име Луси, се задържах повече от два месеца и през малкото време, прекарано с нея, си мислех, че съм влюбен. Беше една година по-голяма от мен, учеше в колежа в Уилмингтън и искаше да замине за Ню Йорк, когато завърши.

— Харесвам те — каза ми последната вечер, — но ние сме много различни. Можеш да направиш толкова много неща с живота си, но по някаква необяснима за мен причина си губиш времето тук и това те задоволява. Поколеба се за миг, после продължи: — Но има и нещо друго. Не разбирам какво наистина чувстваш към мен и дали въобще имаш някакви чувства.

Знаех, че е права. Няколко седмици след разговора ни тя се качи на самолета и замина, без да си вземе довиждане с мен. След една година взех телефонния й номер в Ню Йорк от родителите й, обадих й се и си поговорихме двайсетина минути. Беше сгодена за някакъв адвокат и сватбата щеше да е следващия юни.

Разговорът ме засегна неочаквано силно. Същият ден ме бяха уволнили от работа — отново — и аз, както винаги, отидох да си ближа раните в „Лерой“. Щом влязох, ме посрещна същата тълпа от неудачници и изведнъж осъзнах, че не искам да прекарам още една безсмислена вечер и да се преструвам, че всичко в живота ми е наред. Купих си един стек бира и отидох на плажа. Тогава за пръв път се замислих какво наистина ще правя оттук нататък, дори се запитах дали не е най-добре да послушам татко и да се запиша в колеж. Но бях приключил с училището толкова отдавна, че идеята ми се стори чужда и дори нелепа. Наречете го късмет или зла участ, но точно в този момент край мен минаха двама моряци, които правеха вечерния си джогинг. Млади и в отлична форма, те излъчваха самоувереност и спокойствие. Ако те могат, помислих си, защо да не мога и аз?

Обмислях идеята няколко дни, накрая реших окончателно и поставих татко пред свършен факт. Всъщност въобще не го попитах — тогава двамата не си говорехме. Но една нощ се прибрах и на път за кухнята го мярнах да седи зад бюрото си както обикновено. Този път се спрях и го загледах. Плешивината на темето му се бе уголемила и малкото останала коса около ушите беше съвсем бяла. А му оставаха още няколко години до пенсия. И неочаквано ме ужили мисълта, че след всичко, което бе направил за мен, просто нямам право да постъпвам така с него.

И се записах в армията. Първото ми желание беше да постъпя във флота, защото познавах много моряци. Райтсвил Бийч гъмжеше от моряци от Кемп Леджин и Чери Пойнт, но когато работата опря до документите, се записах в армията. Прецених, че и в двата случая ще държа пушка, но това, което изигра решаващо действие, беше, че наборната комисия за флота бе излязла в обедна почивка и трябваше да вися там, докато се наобядват, а армейският офицер, чийто офис беше срещу този за флота, си беше на линия. Взех решението спонтанно и след двайсетина минути неочаквано и за мен се оказах с подписан договор за четири години. Офицерът ме потупа по рамото, поздрави ме с избора и аз си тръгнах, потресен от това, което бях направил преди малко. Беше 1997 година и аз бях на двайсет.