Лагерът за новобранци във Форт Бенинг беше толкова отвратителен, колкото си го представях. Всичко бе организирано сякаш нарочно да ти смачка достойнството и да ти промие мозъка, за да се научиш да изпълняваш безпрекословно всяка заповед, без значение колко глупава е тя. За разлика от останалите, аз се приспособих бързо. Реших да избера пехотата. През следващите месеци минахме обща подготовка и симулирахме различни военни ситуации в Луизиана и добрия стар Форт Браг. Основно учехме как да убиваме хора и да разрушаваме създаденото от тях. Не след дълго моят взвод, като част от Първа пехотна дивизия, бе изпратен в Германия. Не знаех грам немски, но това се оказа без значение, защото тези, с които общувах, знаеха английски. Отначало беше лесно. Военният живот е подреден и няма какво толкова да му мисли човек. После прекарах седем отвратителни месеца на Балканите — първо в Македония, през 1999, после в Косово, където останах до пролетта на 2000 година. Войнишката служба не е много добре платена, но предвид, че не даваш пари за наем, нито за храна и няма къде да харчиш, успях да сложа нещичко в банката.

Първия си отпуск прекарах у дома и се отегчих до смърт. За втория отидох до Лас Вегас. Един приятел беше оттам, покани ни с още един тип на гости. Настанихме се в къщата на родителите му и се впуснахме по казината. Там профуках всичко, спестено до този момент. Третият отпуск беше веднага след Косово и аз имах нужда от сериозна почивка, затова реших да си отида вкъщи с надеждата, че скуката ще успокои настръхналите ми нерви. Заради голямото разстояние с татко се чувахме рядко по телефона, но той ми пишеше най-редовно, на всяко първо число на месеца. Писмата му нямаха нищо общо с тези, които другите получаваха от майките, сестрите или гаджетата си. В тях нямаше нищо лично, нищо сантиментално и нито дума дали му липсвам или не. Но и за монетите не споменаваше нищо. Пишеше за промените в квартала и основно за времето. Когато му опишех някой от сблъсъците, в които участвах на Балканите, той отвърна, че се радва, че съм оцелял, но нищо повече. По начина на изказване разбрах, че не иска да чува за опасностите, на които съм подложен. Явно фактът, че живеех в риск, го плашеше и аз престанах да пиша за страшните неща, съпътстващи живота на войника. Пишех колко досадна работа е да си на пост и как, понеже няма какво друго да правя, броя цигарите на другия приятел на пост, за да не заспя. Всяко негово писмо завършваше с обещанието, че ще пише отново и никога не ме разочароваше. Бях започнал да осъзнавам, че в много отношения той е далеч по-добър от мен.

През тези три години пораснах и помъдрях. Знам, знам, че е клише — влизаш в казармата момче, излизаш мъж — но в армията наистина се налага да пораснеш бързо, особено ако си в пехотата. Поверяват ти екипировка, която струва цяло състояние, другарите ти разчитат на теб и ако се издъниш, последиците са много по-сериозни от това да си легнеш без вечеря. Наистина, има прекалено много бумащина и скука, всички пушат, не могат да скалъпят и едно изречение без псувня и държат под леглата си кашони с порносписания. Освен това трябва да отговаряш точно и ясно на ония репи от офицерската школа, които си мислят, че такъв като теб не може да има коефициент на интелигентност, по-голям от този на неандерталец. Но в крайна сметка тук научаваш най-важния урок в живота си — че трябва да поемеш своята част от отговорността и е най-добре да го направиш както трябва. Не можеш да кажеш „не“, когато има заповед. И няма да е пресилено, ако кажа, че живота на всеки зависи от другия. Едно грешно решение и другарят ти може да умре. Ето в това е силата на армията. Някои хора си мислят, че войниците излагат всеки ден живота си на опасност и се бият заради някаква идея… това са пълни глупости. Работил съм с какви ли не войници, с всякакви политически разбирания, срещал съм такива, които мразят армията, и други, които се борят за кариера, срещал съм гении и идиоти, но когато застанем рамо до рамо с пушките, правим каквото трябва, за да се предпазим един друг. Заради приятелството. Не заради родината, не от патриотични подбуди, не и защото си машина за убиване, а заради човека до теб. Биеш се заради приятеля си, за да запазиш живота му, и всичко в армията е подчинено на този простичък факт.

Та, както казах, аз се промених. Влязох в армията като заклет пушач и в лагера за новобранци кашлях като туберкулозен, но за разлика от повечето от моя взвод отказах цигарите и не съм запалвал вече две години. Намалих рязко и пиенето, една-две бири ми бяха предостатъчни за седмицата, но можех да изкарам и месец, без да близна. Досието ми бе безупречно. Бях повишен в ефрейтор и шест месеца по-късно ме произведоха сержант. Разбрах, че ме бива за лидер. Моят отряд се справяше отлично и ни избраха да участвахме в залавянето на един от най-големите военни престъпници на Балканите. Моят главнокомандващ ме препоръча за офицерската школа. Доста мислих по въпроса да ставам ли офицер или не, но офицерската работа е свързана с много писане и седене на бюро, а аз не си падах по това. Последната година, преди да вляза в армията, не бях спортувал изобщо, без да броим сърфа, а когато излязох за трети път в отпуск, вече бях натрупал пет кила мускули и от тлъстините по корема нямаше и следа. През по-голямата част от свободното време тичах, тренирах бокс, вдигах тежести с Тони — як като бик нюйоркчанин, който викаше, вместо да говори, кълнеше се, че текилата е афродизиак, и беше най-добрият ми приятел в частта. Той ме нави да си направя татуировка и на другата ръка и с всеки ден споменът за това кой бях някога избледняваше все повече.

Много тренирах, но и много четях. Там имаш много време за четене, хората купуват и препродават книги, заменят си ги или взимат от библиотеката, докато кориците им се разпаднат. Не казвам, че съм станал читанка, не. Въобще не си падах по Чосър, Пруст, Достоевски или въобще по някой от тези мъртви пичове. Четях главно трилъри и кримки. Стивън Кинг например и особено Карл Хиасен, защото беше леко четиво и винаги ме разсмиваше. Мисля си, че ако в час по английска литература изучавахме такива книги, читателите в света щяха да бъдат много повече.

За разлика от колегите избягвах да се забърквам с жени. Малко странно, нали? Младост, работа, изпълваща тялото с тестостерон — има ли нещо по-естествено от това да потърсиш облекчение в женска компания? Но тая работа не беше за мен. Знаех, че приятелите ми излизат с местните момичета, имаше и такива, които се ожениха, докато бяхме в базата във Вурсбург, но съм чувал достатъчно истории, за да си направя извода, че такива бракове рядко оцеляват. В лагера непрекъснато се обсъждаше нечий развод или нечия семейна драма, ето защо се убедих, че войнишкият живот не е подходящ за сериозно обвързване с жена. Колкото до една приятна вечер, нямах нищо против, просто не ми се случваше, Тони все се чудеше.

— Ела поне веднъж с мен! — молеше ме той. — Никога не искаш.

— Не съм в настроение.

— Как може да нямаш настроение за това? Сабина се кълне, че приятелката й е супер. Била висока, руса и обичала текила.

— Вземи Дон. Сигурен съм, че ще дойде.

— Кастело ли? Няма начин. Сабина не може да го понася.

Не отговорих.

— Просто ще се позабавляваме, какво толкова?

Поклатих глава. Предпочитах да прекарам вечерта сам, отколкото да се превърна отново в предишното лайно. Но от друга страна, взех да се замислям дали и аз не съм роден за монах като татко.

Тони знаеше, че не може да ме разубеди, и не си направи труда да скрие недоволството си.

— Понякога въобще не мога да те разбера — каза вече на вратата той.



Татко ме посрещна на летището и не можа да ме познае. Едва не подскочи, когато го потупах по рамото. Изглеждаше по-дребен, отколкото го помнех. Вместо да ме прегърне, ми подаде ръка, попита ме добре ли съм пътувал, но по-нататък никой от нас не знаеше как да продължи, така че се насочихме делово към изхода. Беше странно и объркващо да се върна отново у дома. Бях нервен, точно както бях и по време на първия си отпуск.

Хвърлих сака си в багажника на древния форд „Ескорт“ и се загледах в един стикер, залепен на задното стъкло, който приканваше хората да подпомогнат нашите войски. Не схванах защо го беше залепил, но ми стана приятно.

Щом пристигнахме, разопаковах багажа и го подредих в бившата си стая. Всичко си беше, както го помнех — от прашните трофеи по рафтовете до полупразната бутилка „Уайлд Търки“ в чекмеджето за бельото. Нищо не беше побутнато дори и с пръст, нито в стаята, нито в останалата част на къщата. Диванът все още бе покрит с протритото одеяло, зеленият хладилник ревеше с цяло гърло, че не му е мястото в тази кухня, а телевизорът все още предлагаше само четири канала. Татко направи спагети; петъкът от край време беше ден за спагети. На вечеря се опитахме да поговорим.

— Хубаво е да се върне човек — започнах аз.

— Да — отвърна той и пусна една усмивка.

Наля две чаши с мляко, вечер винаги пиехме мляко, и се съсредоточи в храната.

— Помниш ли Тони? — не се предавах аз. — Мисля, че съм го споменавал в писмата. Както и да е, слушай: май че е влюбен в една жена на име Сабина с шестгодишна дъщеря. Казвам му, че не е за него, но той не иска и да чуе.

Татко поръси порцията си с пармезан, като внимаваше да покрие всяко местенце.

— Хм — измърмори накрая. — Добре.

Захванах се със спагетите и вечерята продължи в пълно мълчание. Пих мляко, сипах си още спагети. Стенният часовник отмерваше всяка секунда.

— Бас държа, че нямаш търпение да се пенсионираш — казах. — Само си помисли, най-после свободен, можеш да отидеш, където си поискаш.

Помислих си, че може да ме посети в Германия, но не го казах. Знаех, че няма да го направи, и реших да не го поставям в неудобно положение. Двамата продължихме да навиваме в синхрон спагетите около вилиците, докато той обмисляше отговора.

— Не знам — каза накрая.

Отказах се да поддържам разговора и единственият звук в кухнята остана тракането на вилиците по чиниите ни. Щом приключихме, всеки пое към стаята си. Изтощен от пътуването, аз заспах веднага и се будих на всеки час, както правех и в базата. Когато станах на сутринта, татко вече бе тръгнал на работа. Хапнах, прочетох вестника, опитах се да се свържа с някой от старите приятели, но безуспешно, грабнах сърфа от гаража и тръгнах към плажа. Вълните бяха малки, но нямаше значение. Не се бях качвал на сърф цели три години и отначало бях малко скован, но, и най-малката вълничка ме караше да съжалявам, че базата ни не е близо до морето.

Беше началото на юни 2000, но вече беше горещо и водата ми подейства освежаващо. От сърфа виждах хората от къщите между дюните да влизат и да излизат, да се суетят около колите си. Вече споменах, че Райтсвил Бийч беше окупиран цяло лято от семейства, дошли на почивка за седмица или две, но понякога идваха и студенти от Чапъл Хил и Рейли. Те бяха по-интересни за мен и аз се загледах в една група ученички по бански, налягали по кърпите си на задната тераса на една от къщите близо до кея. Огледах ги подробно, оцених по достойнство гледката, после хванах една вълна и прекарах остатъка от деня потънал в собствения си свят.

Обмислях да намина към „Лерой“, да видя какво става, но реших, че там нищо и никой не се е променил с изключение на мен. Взех си бира от магазина на ъгъла и седнах на кея да погледам залеза. Рибарите вече се разотиваха, бяха останали само най-запалените, но и те вече прибираха въдиците. Постепенно океанът започна да сменя цвета си от металносиво към оранжево, после пожълтя. В плитчините зад кея се разхождаха рибари с торби, пълни с дребна риба. Тази вечер щеше да е пълнолуние, животът на бойното поле ме бе научил да усещам инстинктивно тия неща. Не мислех за нищо конкретно, просто оставих съзнанието ми да се рее без посока.

Въобще не съм се надявал, че ще се запозная с момиче, повярвайте.

И тогава я видях да идва към кея. Бяха две. Едната беше висока и руса, другата — симпатична брюнетка. Колежанки или по-вероятно студентки. И двете бяха с панталонки и къси блузки, а брюнетката носеше една от онези големи плетени чанти, които обикновено ползваха семействата, когато идваха на плаж с децата си. Те тръгнаха към мен, говореха си и се смееха безгрижно.

— Здрасти — извиках, когато бяха достатъчно близо. Не го изрекох силно, защото не очаквах отговор.

Русата ми хвърли преценяващ поглед. После видя сърфа и бирата и завъртя очи в другата посока. Но брюнетката ме изненада.

— Здрасти — отвърна с усмивка тя и кимна към сърфа. — Обзалагам се, че днес вълните са били страхотни.

Закачката й ме свари неподготвен. Гласът й беше неочаквано топъл и дружелюбен. Двете приятелки продължиха до края на кея и аз, без да искам ги проследих с поглед, докато спряха и се надвесиха над перилата. Зачудих се дали да отида и да се представя, но се отказах. Не бяха мой тип, по-точно аз не бях техен тип. Отпих дълга глътка от бирата и се постарах да не им обръщам внимание.