Сълзите продължаваха да се стичат по лицето й.

Аз също усетих влага в моите. Наведох се и я целунах нежно по устните, после я прегърнах и я притиснах силно до сърцето си.

— Обичам те, Савана, и винаги ще те обичам — прошепнах в ухото й. — Ти си най-хубавото нещо, които ми се е случвало някога. Ти си най-добрата ми приятелка и моя единствена любима и никога няма да съжалявам за това, което се случи между нас. Ти осмисли живота ми и най-важното, даде ми баща. Никога няма да го забравя. Ще останеш завинаги в най-добрата част от мен. Много ми е мъчно, че нещата се развиха така, но трябва да тръгвам, а ти трябва да отидеш при съпруга си.

Говорех и говорех, а тялото й се тресеше от ридания. Продължих да я държа в прегръдките си дълго след като бях казал всичко. Когато накрая се разделихме, някакво шесто чувство ми подсказа, че я прегръщам за последен път.

Отстъпих, без да откъсвам поглед от нея.

— Аз също те обичам, Джон — каза тихо тя.

— Сбогом, Савана! — вдигнах ръка.

Тя изтри очите си и тръгна към болницата.



Да кажа сбогом е най-трудното нещо, което някога съм правил. Част от мен беше готова веднага да обърне колата да я причака пред болницата, за да й каже, че винаги ще бъда до нея, и да й сподели казаните от Тим неща. Но не го направих.

Напуснах града по най-бързия начин и спрях чак на една бензиностанция. Напълних резервоара с бензин и купих бутилка минерална вода. Отидох да платя и на касата видях буркан за събиране на пари за Тим. Останах загледан в него. Беше пълен с дребни монети и книжни долари. Един надпис върху стъклото сочеше банкова сметка в местната банка. Помолих собственика да ми върне в монети за телефон и той напълни шепата ми с монети по двайсет и пет цента.

Отидох до колата и прерових документите в папката на татко. Намерих, каквото търсех, взех химикалка и тръгнах към телефона пред магазина. Колите преминаваха с грохот по магистралата и когато набрах „информация“, трябваше да притисна телефона до ухото си, за да чуя казаните от механичния глас на компютъра цифри на търсения от мен телефон. Надрасках номера на гърба на папката, после затворих. Пуснах още няколко монети и набрах номера. Чух друг механичен глас, който ми поиска още пари. Пуснах всичките монети и най-накрая се свързах.

Представих се на мъжа от другата страна и попитах дали ме помни.

— Разбира се, Джон. Как си?

— Добре, благодаря. Татко почина.

Оттам последва кратка пауза.

— Много съжалявам, Джон. Добре ли си?

— Не знам — отвърнах.

— Има ли нещо, което мога да направя за теб?

Затворих очи. Помислих за Савана и Тим и помолих татко да ми прости за това, което мислех да направя.

— Да, има — казах след малко. — Искам да продам колекцията на татко и да получа парите възможно най-бързо.

Епилог

Ленор, 2006

Какво означава да обичаш истински?

Мисля върху отговора, докато седя на хълма и наблюдавам Савана и конете. Спомням си за онази вечер, преди една година, когато се появих в ранчото… но сега тя ми прилича повече на сън.

Продадох монетите много под реалната им цена и на части. Знаех, че колекцията ще премине в ръцете на хора, които никога няма да се грижат за нея така, както татко се грижеше, но въпреки това запазих единствено онзи петак с бика, просто не можех да се разделя с него. Заедно със снимката той беше единственото, останало ми от него, и винаги ги носех със себе си. Стана ми нещо като талисман. Понякога го вадя от джоба и го гледам. Прокарвам пръсти по найлоновото пликче и изведнъж виждам татко да чете Сивия каталог в кабинета си и подушвам миризмата на запържен бекон от кухнята. Това ме кара да се усмихвам и за момент вече не се чувствам толкова самотен.

Но всъщност съм сам и част от мен знае, че винаги ще бъда. Мисля за това, докато наблюдавам Савана и Тим да се връщат в къщата, хванати за ръце. Сплетените им пръсти, погледите им — всичко говори за любовта им един към друг. Трябва да призная, че са хубава двойка. Тим вика Алън и тримата влизат вътре. Чудя се за какво си говорят, докато се прибират у дома, защото съм любопитен за всяка подробност от живота им. Осъзнавам напълно, че не ми влиза в работа, но искам да знам. Бях чул, че Тим е приключил с лечението и хората от града очакваха скоро да се възстанови напълно.

Научих го от местния адвокат, когото посетих при предишното си идване в Ленор. Отидох при него с тлъстия чек и го помолих да го депозира в сметката на Тим. Знаех всичко за адвокатската тайна и бях сигурен, че няма да каже на никого в града. За мен беше много важно Савана да не разбере какво съм направил. Във всеки брак има място само за двама.

Помолих адвоката да ме държи в течение и през изтеклата година говорих с него няколко пъти. От него разбрах, че когато съобщил на Савана, че клиентът му иска да остане анонимен и съобщил сумата, тя се разплакала. Каза ми, че само след седмица завела Тим в Медицинския център „Андерсън“ и той се оказал идеалният кандидат за новата лечебна програма с ваксината, която щяла да стартира същия ноември. Преди да влезе в програмата, преминал курс на лечение с биохимиотерапия и терапия с имуностимулатори. Докторите още тогава били оптимистично настроени относно крайните резултати от лечението. Според тях имало реална възможност да се справят с раковите клетки в белия дроб. Два месеца по-късно той ме намери по телефона в Германия и ми каза, че лечението се оказало по-успешно от очакваното и на практика сега Тим бил в ремисия.

Никой не гарантираше, че ще живее до дълбока старост, но имаше шанс, а това беше всичко, на което се надявах. Исках да бъдат щастливи, исках тя да бъде щастлива. И от това, което виждах днес, желанието ми се бе сбъднало. Трябваше да дойда, трябваше да се уверя, че съм взел правилното решение, като продадох монетите за лечението на Тим, че съм постъпил правилно, като не й се обадих повече. Сега знаех, че е така.

Продадох колекцията, защото накрая разбрах какво значи да обичаш истински. Тим ми каза — и ми показа — че любовта означава да мислиш за щастието на другия повече отколкото за себе си, без значение колко болезнени могат да бъдат решенията. Тогава си бях тръгнал, твърдо убеден в правотата на думите му. Но да постъпваш правилно не е толкова лесно. Сега живея с чувството, че нещо в живота ми липсва, че дните ми не са пълноценни. Знам, че чувствата ми към Савана няма никога да се променят, и винаги ще се питам дали съм постъпил правилно.

И понякога, без да искам, си мисля, че и Савана чувства същото. И това обяснява защо дойдох отново в Ленор.



Взирам се в ранчото, а слънцето вече напуска хоризонта. Тази вечер е първата от пълнолунието, това означава, че спомените отново ще ме завладеят. Винаги идват. Притаявам дъх. Луната изплува бавно от хоризонта и около нея затрептява мека млечна светлина. Тя мята сребърен ореол върху короните на дърветата. Сладко-горчивите спомени нахлуват в съзнанието ми, но аз не свалям очи от ранчото.

Дълго време чакам напразно. Луната продължава да изкачва невидимата дъга по небосклона и скоро светлините на къщата започват да гаснат една по една. Продължавам да се взирам тревожно във вратата на къщата и се моля за невъзможното. Знам, че няма да се появи, но не мога да си наложа да стана и да си тръгна. Дишам бавно и дълбоко, опитвам се да я измъкна от дома със силата на мисълта.

Когато най-сетне я виждам да излиза, чувствам странен гъдел по гърлото си. Никога не съм се чувствал така. Тя спира на стълбите и обръща поглед в моята посока. Замръзвам, въпреки че няма начин да ме види оттам. Тя затваря тихо вратата зад себе си. Бавно слиза по стълбите и застава в центъра на двора.

Спира и се оглежда, за да е сигурна, че никой не я следва. Най-сетне като че ли се отпуска. И после, сякаш свидетел на някакво чудо, виждам как вдига лице към луната. Поглъщам я с очи, мога да видя потока от спомени, преминаващи през ума й, и искам само едно — да побягна, за да не разбере, че съм там. Но стоя като закован на мястото си и също вдигам взор към луната. И за миг ми се струва, че отново сме заедно.