Двете хлапета на дивана ни изгледаха за момент, после се върнаха към мача.

— Готова ли си?

— Само да си взема чантата — каза тя и отиде към кухнята. След малко се появи с чантата на рамо и ние тръгнахме. — И къде ще ме водиш?

Когато й казах, тя вдигна вежди.

— Ще ме водиш на вечеря на място, наречено „колиба“?

— Аз съм само един нископлатен войник и това е всичко, което мога да си позволя.

Тя се ухили насреща ми.

— Ето защо не излизам с непознати.



„Скаридената колиба“ се намира в центъра на Уилмингтън, в стария град до брега на Кейп Фиър. В единия край на района са туристическите обекти и магазините със сувенири, няколко антиквариата, няколко безумно скъпи ресторанти, кафе-бар, бутици и държавните учреждения. В другия край Уилмингтън показваше лицето си на голямо в миналото търговско пристанище: огромни складове, повечето празни, и няколко полунаселени офис-сгради. Съмнявах се, че туристите, които превземаха града през лятото, стигат дотук в разходките си. Аз подкарах точно в тази посока. Не след дълго тълпата започна да оредява, тротоарите постепенно опустяха, заредиха се стари разнебитени сгради.

— Къде е това място? — попита Савана.

— Малко по-нагоре — успокоих я аз. — На края на улицата.

— Нещо старо и забравено от бога, така ли?

— Предназначено е само за местни. Собственикът не се интересува от туристите, има си достатъчно клиенти.

След минута намалих скоростта и влязох в малкия паркинг, ограден от различни складови помещения. Пред „Скаридата“ имаше няколко коли. Те винаги бяха там. През изминалите три години мястото не се бе променило с нищо. Откакто се помня, винаги е изглеждало сякаш пред срутване, с разнебитена ограда на верандата, обелена боя и хлътнал покрив. Предполагам, че дори в далечната 1940 година е изглеждало така, въпреки че оттогава бе издържало не един и два урагана.

Отвътре помещението бе украсено с рибарски мрежи, куки, рибарски кепчета, една стара котва, гребла и няколко ръждясали вериги. Пред вратата имаше стара продънена лодка. Небето бе започнало постепенно да губи ярките си цветове и да потъмнява. Поведох я към входа и се зачудих дали да я хвана за ръка, но не направих нищо. Нямах никакъв опит с момичета, които наистина ми харесваха. И макар да бе минал само един ден, аз вече знаех, че газя в непозната територия.

Щом стъпихме на продънената веранда, Савана посочи към лодката.

— Може би е била на собственика, счупила се е и той затова е отворил ресторант.

— Може би. Но най-вероятно някой я е захвърлил тук, а него просто го мързи да я помръдне. Влизаме ли?

— Нали затова сме дошли? — отвърна тя и аз бутнах вратата.

Не знам какво бе очаквала, но ми се стори, че е доволна от гледката. Едната стена на помещението бе обходена от дълъг бар, прозорците гледаха към реката, а около масите имаше дървени пейки. Между тях сновяха две сервитьорки с дълги коси — те бяха част от декора и също като него не изглеждаше да са се променили — и разнасяха табли с храна. Въздухът миришеше на изгоряло дърво и цигарен дим, но миризмата подхождаше на обстановката. Повечето маси бяха заети, видях една празна до джубокса и я поведох натам. Звучеше кънтри, но не мога да ви кажа кой пееше. Аз съм фен на класическия рок.

Напредвахме бавно между масите. Повечето от клиентите бяха работници, които изкарваха прехраната си с тежък труд — строители, работници по поддръжката на парковете и плажа, шофьори. Не бях виждал толкова бейзболни шапки на „Наскар“ от… добре де, никога не бях виждал толкова много. Във взвода също имаше запалени по моторния бейзбол, но аз лично не обичах да гледам как група юнаци карат в кръг моторите си по цял ден или с часове мислят дали да изпратят статия за съответната спортна проява в автомобилната секция или в спортната. Най-сетне се добрахме до свободните места и седнахме един срещу друг.

— Харесвам такива места — огледа се тя. — Тук ли идваше, преди да влезеш в армията?

— Не, само при специални случаи. Обикновено висях в един бар, казва се „Лерой“, близо до Райтсвил Бийч.

Тя се пресегна за менюто, поставено в металния салфетник до шишетата с кетчуп и тексаски лютив сос.

— Хубаво е — повтори и се съсредоточи в менюто. — Кажи ми с какво е известна кухнята тук?

— Със скаридите.

— Майчице, вярно ли?

— Напълно. Тук предлагат всички възможни ястия със скариди. Нали помниш сцената във „Форест Гъмп“, когато Буба описва на Форест различни начини за приготвяне на скариди? Печени, на шиш, соте, с лимон, скариди по креолски, коктейл от скариди… Тук предлагат всичките видове.

— Ти как ги обичаш?

— Подлютени с коктейл от различни сосове. Или пържени.

Тя затвори менюто и го остави на масата.

— Тогава избери ти. Доверявам ти се напълно.

Върнах папката на мястото й в салфетника, без да погледна менюто.

— Какво ще бъде? — попита Савана.

— Подлютени в кофичка. Незабравим вкус.

Тя се наведе към мен през масата.

— И колко жени си водил тук, за да опитат незабравимия вкус?

— Освен теб? Чакай да помисля. — Забарабаних с пръсти по масата и събрах вежди. — Нито една.

— Поласкана съм.

— Идвахме тук с приятелите, когато искахме да хапнем, вместо да се напием. Няма по-добро място за хранене от това, особено ако си сърфирал цял ден.

— Скоро ще разберем.

Сервитьорката се появи и аз поръчах. Попита какво ще пием и този път посочих Савана.

— Студен чай — отвърна тя.

— Нека да са два — добавих.

Момичето ни остави и ние поведохме лек и приятен разговор. Не спряхме дори когато донесоха напитките. Отново говорихме за живота в армията в различните му проявления, Савана явно имаше интерес към военните. После ме разпита за детството ми. Казах й повече, отколкото възнамерявах, за годините в гимназията и прекалено много за трите години, преди да сложа каската.

Тя слушаше внимателно, от време навреме задаваше въпроси и аз открих, че от цяла вечност не съм бил на такава среща. Най-малкото от три години. Не и след Луси. След нея вече нямах желание за подобни преживявания, но щом срещнах Савана, преосмислих решението си. Харесваше ми да съм с нея, тя самата ми харесваше и исках да я опозная по-добре. Не само тази вечер, но и утре, и вдругиден. Всичко в нея — от начина, по който се смееше, през духовитите й забележки, до трогателната грижа за хората около нея — ми изглеждаше ново и прекрасно. И истинско. Времето, прекарано с нея ми помогна да осъзная колко самотен всъщност съм бил. Дотогава не си го признавах, но след тези два дни разбрах, че това е самата истина.

— Хайде да пуснем някаква музика — прекъсна мислите ми тя.

Станах, намерих из джобовете някакви монети и ги пуснах в джубокса. Тя хвана с две ръце чашата си и се наведе към таблото, за да прочете заглавията на песните. Избра няколко и натисна съответните копчета. Докато сядахме, първата вече започваше.

— Знаеш ли, току-що осъзнах, че цяла вечер говоря само аз — усмихнах се аз.

— Защото си бъбривец — заключи Савана.

— Сега знаеш всичко за мен, а аз за теб — нищо — подметнах, докато развивах приборите си от салфетката.

— Не е вярно. Знаеш на колко години съм, къде уча, какво ще специализирам, знаеш също, че не пия. Знаеш, че съм от Ленор, че живея в ранчо, обичам коне и през лятото строя къщи за „Дом за всеки“. Не е малко, нали?

Да, помислих си, наистина знам. Включително и други неща, за които не си споменавала.

— Не е достатъчно. Давай, твой ред е.

Тя се наведе към мен.

— Какво искаш да знаеш?

— Разкажи ми за родителите си.

— Добре — кимна тя и разви своята салфетка. — Женени са от двайсет и пет години. Все още са луди един по друг и щастливи. Срещнали са се в държавния колеж в Апалачите. Преди да ме роди, мама е работила в банка, после си останала вкъщи. Тя е от тези майки, които бяха насреща винаги и за всичко. Предлагаше помощ в училище, беше частен шофьор, треньор на футболния отбор в началното училище, председател на родителския комитет, изпълняваше всякакви длъжности. Сега, когато ме няма, е заета с други дейности на доброволни начала — библиотеката, църквата, училището. Татко е учител по история и тренира женския отбор по волейбол в училище. Миналата година стигнаха до финала, но останаха на второ място. Член е на църковното настоятелство и ръководи църковния хор. Искаш ли да видиш снимка?

— Разбира се.

Тя бръкна в чантата си и извади портфейла. Отвори го и го бутна към мен. При движението пръстите ни случайно се докоснаха и през мен премина електрически ток.

— Краищата им се разръфаха от водата, но лицата се виждат ясно.

Взех портфейла и се загледах в снимката. Савана приличаше повече на баща си. Най-малкото, бе наследила тъмния цвят на косата и очите от него.

— Изглеждат симпатични хора.

— Много ги обичам — каза, докато прибираше портфейла. — Те са родители-мечта.

— Защо живееш в ранчо, след като баща ти е учител?

— О, това не е действащо ранчо. Обработваше се, докато дядо беше жив. Но за да плати таксите и данъците, се наложи да продаде по-голямата част от земята. По времето, когато татко го наследи, бяха останали не повече от десетина акра заедно с къщата, конюшнята и оборите. Сега прилича повече на къща с голям двор, отколкото на ранчо. Ние го наричаме така, но всъщност създаваме грешна представа у хората.

— Каза ми, че си тренирала лека атлетика. А играла ли си волейбол в отбора на баща ти?

— Не — отвърна тя. — Той е добър треньор, но винаги ми е казвал, че трябва да се занимавам с неща, които ми харесват. Волейболът не е любимият ми спорт. Опитах и бях добра, но не ми харесваше.

— Предпочиташ конете.

— Още от малка. Мама ми подари една статуя на кон и с това започна всичко. Получих първия си истински кон на осем години като подарък за Коледа. Най-хубавият коледен подарък. Казваше се Слокъм — грациозна стара кобила — беше точно като за мен. Условието беше аз да се грижа за нея — да я храня, реша и да поддържам конюшнята чиста. Но наред с училището, атлетиката и грижата за другите животни ми дойде малко в повече.

— Другите животни?

— Докато растях, къщата ни приличаше на зоологическа градина. Беше пълна с кучета, котки, дори за известно време гледахме и една лама. Не можех да устоя на нито едно улично коте или кутре. Нашите вдигнаха ръце от мен, спряха да спорят и приемаха всичко, което мъкнех вкъщи. У нас по всяко време имаше четири-пет улични превъзходни. Понякога идваше някой собственик, загубил кучето си. Ако не можеше да го открие, си тръгваше с едно от нашите създания. Бяхме като пансион за домашни любимци.

— Родителите ти са доста търпеливи хора.

— Така си е — кимна тя. — Но те също не могат да подминат бездомно животинче. Въпреки че не го признава, мама е по-отчайващ случай и от мен.

Аз не откъсвах поглед от нея.

— Бас държа, че си отлична ученичка.

— Само шестици. Аз съм първа по успех в курса.

— Защо ли не ме учудва?

— Не знам. Защо?

Не отговорих. Вместо това попитах:

— Имала ли си някога сериозен приятел?

— О, сега пък ще се ровим в личните ми работи?

— Просто питах.

— Ти как мислиш, имала ли съм?

— Мисля… Нямам представа.

Тя се засмя.

— Тогава… нека да оставим този въпрос засега. Хубаво е да остане някоя неразкрита тайна, нали? Освен това съм сигурна, че с времето сам ще разбереш.

Сервитьорката дойде със скаридите и две пластмасови купички със сос, остави ги на масата и напълни отново празните чаши с чай. Имаше вид на жена, която прави това от прекалено дълго време. После, без да ни попита дали искаме още нещо, се завъртя на пети и изчезна.

— Това място е известно с гостоприемството си — измърморих аз.

— Просто има много работа — защити я Савана и придърпа чинията към себе си. — Освен това разбра, че ме печеш на шиш и побърза да ме остави в ръцете на инквизитора ми.

Тя разчупи една скарида, обели я, после я потопи в соса и я лапна. Аз прехвърлих няколко от тях в чинията си.

— Какво друго искаш да знаеш?

— Не знам. Всичко. Какво най-много ти харесва в университета?

Тя се замисли, докато пълнеше чинията си със скариди.

— Добрите учители — каза накрая. — Там можеш да избираш преподавателите си, да прилагаш гъвкавост, спрямо основната програма. Преди да вляза, татко ме посъветва да избирам дисциплините не заради самия предмет, а заради добрия преподавател. Знаеше, че ми трябва един основен курс, за да взема диплома, но смяташе, че добрият учител е безценен. Той те вдъхновява, забавлява те и без да се усетиш, научаваш всичко, дори и да не харесваш предмета.

— Защото се влюбваш в него.

— Точно така. Татко се оказа напълно прав. Посещавах лекции по предмети, за които не съм и мислила, че ще представляват интерес за мен, далече от основния набор лекции, както можеш да си представиш. Но, знаеш ли, все още помня всичко, сякаш съм ги слушала вчера.