Том сведе очи към масата, още усещаше последиците от сутрешната паническа атака. Това беше един от най-ужасните му дни. Не разбираше как може да варират така, без никаква логика. Никога не знаеше кога ще го обхване ужас, кога някой най-обикновен звук ще го накара да се вцепени. На всичкото отгоре сега хлапетиите непрекъснато пускаха пиратки. Имаше повече от седмица до Нова година, пиратките бяха забранени и въпреки това постоянно се гърмеше.

Онзи ден се метна в една пряспа, съвсем инстинктивно, понеже зад гърба му се чу експлозия. Сърцето бумтеше, зрението стана тунелно и едва след като дойде на себе си, той осъзна, че се е хвърлил върху някакво дете, за да го предпази с тялото си, и сега то лежеше под него, а майката истерично го удряше по гърба. Детето ревеше, майката пищеше, а той успя само да измънка едно „извинете“ и избяга.

Журналистката се изправи. Говореше по телефона, протегна се, разтри си врата, разкърши рамене. Направи гримаса, сякаш от движението я заболя. Краката й бяха дълги, но иначе от тялото й не се виждаше нищо под всички тези дрехи. Не че го интересуваше. Просто забеляза. През цялото време, докато говореше, гледаше екрана като ястреб.

И после всичко се промени.

Том забрави журналистката, забрави всичко.

Защото тя влезе в ресторанта и дъхът му секна.

Елинор.

Господи, наистина беше тя!

Дали беше дошъл тук, понеже знаеше, че всички по някое време идват в ресторанта, така че би трябвало и Елинор да се появи? Честно казано, вече не беше сигурен. Мозъкът му не работеше като едно време. Понякога се питаше дали не полудява. Но той беше в Кируна заради Елинор, надяваше се, че въпреки всичко случило се помежду им тя още се нуждае от него, че й липсва колкото тя на него.

Следеше движенията й при касата. Светлокоса, с изправен гръб. Здрава и весела, спортна натура, която обичаше да кара ски и да плува, обожаваше деца и животни… всъщност обичаше целия свят, всичко, освен него, Том Лексингтън.

Тя поръча и после се огледа из ресторанта. Погледът й се плъзна по лицата на клиентите.

Том седеше напълно неподвижно.

И тогава тя го видя.

Замръзна насред движението. Том отвърна на погледа й. Елинор не отместваше очи. Всички други звуци заглъхнаха. Сякаш между тях се образува коридор. Том затаи дъх, не смееше да помръдне. Моля те, не си отивай — това беше единствената му мисъл.

Беше допуснал толкова грешки във връзката си с Елинор.

Ако остане, ще го приема за знак. Моля те, не си отивай.

Дай ми още една възможност.

Тя се колебаеше.

Той все още не си поемаше дъх, а спомените го заливаха.

Срещна Елинор Бергман в Кируна, когато беше на двайсет и една. Елинор беше на осемнайсет, с бухнала руса коса и почти винаги усмихната уста. Запознаха се в един бар. Тя седеше на маса с приятели, той на друга, също с компания.

— Тук ли живееш? — попита я, когато се озоваха едновременно на бара.

— Да. А ти?

— Уча за офицер, тук съм за практическо обучение в стария си батальон.

— Пехотинец? — усмихна се тя.

Том кимна. Навярно беше очаквал да я впечатли. Повечето момичета си падаха по пехотинци и офицери.

— Баща ми е военен — обясни тя.

— А ти с какво се занимаваш?

— Уча в гимназията. Днес навършвам осемнайсет. В момента празнуваме.

— Тогава може би трябва да те черпя едно? — предложи Том и се почувства безкрайно ловък в тези неща.

Тя прие.

Приказваха цяла вечер. Елинор се напи здравата и взе да флиртува, а Том се мъчеше да отговаря интересно, макар никога да не е бил голям флиртаджия.

Онази вечер не спаха заедно. От първия миг той знаеше, че Елинор е нещо повече от случайна свалка, затова реши да действа бавно. Освен това тя още живееше с родителите си. През следващите седмици я ухажваше. Канеше я на кино и вечеря. Скоро се влюби. Нямаше нищо странно, с Елинор се общуваше лесно. Весела и позитивна, жизнерадостна и с приятен характер. Мило и непринудено момиче. Пък и хубаво.

За първи път правиха секс в дома й, една вечер, когато родителите й ги нямаше. Той не беше девствен, нито пък тя. Беше много хубаво и той разбра, че тя е Единствената. С Елинор нищо не беше трудно. Когато той имаше да учи, тя с разбиране го оставяше на спокойствие. Имаше си много приятели, безброй занимания и кипеше от енергия. Покрай обучението той пътуваше из цялата страна, но идваше в Кируна възможно най-често, за да бъде при нея.

— Не искам да остана в Кируна до края на живота си — заяви Елинор, когато завърши гимназията.

Той я целуна по върха на носа.

— А къде искаш да идеш?

— В Стокхолм. С теб.

И така, когато произведоха Том в капитан, двамата се преместиха в Стокхолм. Купиха апартамент и се почувстваха пораснали. Елинор учеше в университета и понякога работеше. Том се скъсваше от бачкане. Случваше се да минават седмици, без почти да се видят.

Разбира се, имаха си разногласия, но коя двойка няма? След четири години заедно купиха годежни пръстени.

— Струва ми се толкова правилно, Том — каза тя, когато той сложи пръстена на ръката й.

За него нямаше съмнение, че ще бъдат заедно завинаги.

Животът си течеше. Елинор започна работа като учителка в едно централно стокхолмско училище, посещаваше различни курсове за допълнителна квалификация, намери си и друга работа. Той работеше все така здраво. Годините минаваха и макар той да прекарваше много време в чужбина на секретни операции, бяха като всяка друга стабилна градска двойка. Поне така си мислеше.

Един юнски ден миналата година Елинор облегна глава на рамката на вратата в кухнята, която току-що бяха ремонтирали. Погледна го и въздъхна.

— Том, трябва да говоря с теб.

В първия момент той не обърна внимание на странния й тон, мислеше за нещо друго. Вдигна очи от вестника и попита:

— Може ли по-късно? Чака ме много работа.

Тя скръсти ръце.

— Винаги имаш много работа. Искам да говорим. Сега. — Тя сякаш се подготвяше за нещо и той усети надвисналата катастрофа. — Бях с друг мъж.

Шокът беше като физически удар.

— С кого? — попита той, докато се бореше с чувството за нереалност.

— Няма значение.

— За мен има огромно значение. Сериозно ли е?

— Че спах с друг? Да, доста е сериозно.

И после тя заплака. Том се чувстваше странно изолиран. Наистина имаше много работа. Неговата фирма „Лоудстар Секюрити Груп“ се разрастваше с рекордно темпо, поемаха сложни операции, а един от клиентите им в Багдад току-що бе загубил служители при самоубийствена атака.

— He знам какво да кажа — промълви той безсилно.

— Не си ли ядосан? Нищо ли не изпитваш? Нищичко?

— Обичам те, Елинор. Какво повече да кажа?

Тя поклати глава.

— Ами тогава не казвай нищо. В това си най-добър. Искам да сложа край, Том, вече не се получава.

— Кое не се получава? Обясни ми. Моля те! Ще направя каквото поискаш.

— Само че вече няма значение.

Той не разбираше какво става. За него действително беше като гръм от ясно небе. Все още най-силното усещане беше за нереалност.

— Знам, че работя прекалено много.

— Не е само това. Решила съм.

— Моля те, Елинор. Не можеш ли да почакаш, не може ли да поговорим?

— Не знам дали има смисъл.

Телефонът му иззвъня. Обаждаха се от Ирак.

— Трябва да вдигна — каза той автоматично.

Тя го изгледа, но замълча, остави го.

През следващите два дни той работеше като машина. Елинор му изпрати есемес, че ще отиде при родителите си да помисли. Майка й и баща й го харесваха, Том също ги харесваше, затова сметна, че идеята е добра, може би щяха да я разубедят. В действителност обаче това беше последният път, в който се чуха за месеци напред. Дали би действал другояче, ако знаеше какво ще стане?

На следващия ден Том получи телефонно обаждане от приятеля си Дейвид, което доведе до заминаването му в Чад, въоръжена операция, катастрофа с хеликоптер в пустинята и плен. У дома го мислеха за мъртъв. Пътуването, което трябваше да отнеме само няколко дни и би трябвало да му отклони вниманието от кризата помежду им, промени всичко. Той се прибра в Швеция след четири месеца, чак през октомври. По това време Елинор вече беше дала под наем апартамента им, беше се върнала в Кируна и бе продължила напред.

Ама че тъп израз!

Продължила напред.

Не се бяха виждали от онзи ден в кухнята през юни, осъзна сега той, докато двамата се гледаха в ресторанта на хотела.

Обади й се в мига, в който се освободи и се прибра в Швеция. Тя се зарадва, че е жив. Но той не искаше да го посещава в болницата и след това тя така и не дойде в Стокхолм, каза, че е по-добре да не се виждат.

Сега Елинор взе чашата си чай от тезгяха и бавно, почти колебливо, тръгна към него. Том не смееше да си поеме дъх. Търсеше на лицето й признаци на… нещо. Тя изглеждаше както винаги. Поведението й би трябвало да означава нещо — че вървеше към масата му, че най-сетне се виждаха.

Ако просто му дадеше още един шанс, той щеше да поправи онова, което беше развалил, щеше да се превърне в мъжа, когото тя искаше, в мъжа, когото заслужаваше. Да я види отново… Едва дишаше.

Тя стигна до масата му, наклони глава, погледна гърдите му и възкликна:

— Какво си облякъл, Том! Не го очаквах от теб.

Тя вдигна вежди и в първия момент Том не схвана. След това разбра и сведе поглед. Оказа се, че носи карирана риза, нямаше спомен да я е обличал. А под ризата имаше черна фланелка, която беше навлякъл, без да поглежда. Прочете наопаки белия текст върху — както си мислеше — една от обикновените му черни фланелки. FBI с големи букви. Female Body Inspector отдолу.

Аха! Да, това обясняваше всичко. И смаяния поглед на Елинор, и реакцията на намусената журналистка преди малко. Той хвърли бърз поглед към нейната маса, но тя изглеждаше дълбоко потънала в работата си на компютъра.

— Не е моя — оправда се той пред Елинор, макар че сега едва ли беше моментът да обсъждат дрехи. — Жената, която чисти и мие у нас, има един малоумен син. Трябва да е негова. Сигурно ги е прала заедно.

Елинор го огледа.

— Изглеждаш уморен — промълви накрая.

Още стоеше права. Искаше му се да седне, да си изпие чая с него както едно време и да му каже, че е размислила, че изобщо не е продължила напред.

Само че тя остана права, продължи да го оглежда.

— И си отслабнал — добави.

Том прокара ръка по челото си.

— Нищо ми няма — излъга.

— Пиеш много — продължи Елинор.

Изгледа я въпросително. Откъде знаеше?

Тя пак се усмихна, мека усмивка, която Том си представяше, докато тъмничарите му причиняваха неописуеми неща.

— Тук не можеш да имаш тайни. — Тя вдигна рамене извинително. — Едно от момичетата в магазина за алкохол членува в моя читателски клуб. Виждал си я. Каза, че си купил много бутилки, няколко пъти. Никога не си имал проблем с алкохола досега, нали?

— Не — кимна той.

Но това, разбира се, беше преди да го измъчват ежедневно хора, които мразеха него и всичко, което той символизираше. Когато се прибра у дома, му изписаха най-различни хапчета, но той отказа да престъпи тази граница — на психо фармацевтичните средства. Вместо това се самолекуваше с алкохол. Много умно.

— Трябва да престанеш да ми звъниш така — прошепна тя.

Ама че отвратително — беше се превърнал в някой, който пиянски тормози бившата си. Но точно там беше проблемът. За него тя не беше бивша.

— Какво намери у него? — Думите излязоха сами от устата му и той съжали незабавно.

Раменете й се отпуснаха.

— Том…

— Извинявай. Не можеш ли да поседнеш за малко?

Тя се огледа, след това се плъзна на стола и остави чашата си на масата.

— Толкова съжалявам, знам, че аз съм виновна, че се чувстваш така.

— Не си виновна ти.

Поне не само.

— Знаеш какво имам предвид. — Тя задуха горещия чай.

— Ти скъса с мен, преди да замина. Нямаше как да знаеш какво ще стане.

— Мислех те за мъртъв. Така ми казаха.

— Затова си се върнала тук.

— Да.

— От колко време беше с онзи, преди да ми кажеш?

Дни? Седмици? Месеци? Той нямаше представа. Изобщо искаше ли да знае? Тя беше сложила край, той беше заминал и докато гниеше в Чад, тя беше изградила новия си живот.

Елинор поглади с пръст ръба на чашата.

— Какво значение има?

— Може би няма.

— Съжалявам. Не исках да те нараня. И беше ужасно да мисля, че си мъртъв. Особено след… — Тя замълча и прикова очи в чая си.

— След като ми разби сърцето? — Том се помъчи да прозвучи шеговито, но подозираше, че никак не му се е получило.

Елинор доби измъчен вид.

— Извинявай — повтори. — Не съм го искала. Но нещата между нас не вървяха от дълго време. Знаеш го.