каквато и да е форма.

Оригинално заглавие En Enda Natt

Copyright © 2014 by Simona Ahrstedt

First Published by Forum Bokförlag, Sweden

Published by arrangement with Nordin Agency AB, Sweden

All rights reserved

Снимка на корицата © Shutterstock

Превод Гергана Дечева

Редактор Русанка Одринска

Коректор Нора Александрова

Издава „Егмонт България“ ЕАД

1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9

www.egmontbulgaria.com

Електронно издание, 2016

ISBN 978-954-27-1801-7

1

Сряда, 25 юни

Дейвид Хамар надникна през кръглия прозорец на хеликоптера. Летяха на

около половин километър височина над шведската провинция и имаха видимост

близо четиридесет километра напред. Той нагласи слушалките с микрофона и със

спокоен тон каза на останалите пътуващи в хеликоптера:

– Ето там! – После се обърна и погледна Майкъл Шамон, който бе седнал на

задната седалка и също гледаше през прозореца. Дейвид посочи към жълтия

замък „Гюлгарн“, който точно се появяваше на хоризонта.

Пилотът зададе курса.

– Колко ниско искате да се спуснем? – попита той, без да откъсва очи от

крайната дестинация.

– Не прекалено близо, Том. Само да го видим по-добре. – Дейвид не откъсваше

очи от сградата. – Не искам да привличаме никакво внимание.

Зелени поляни, блещукащи езера и гъсти гори се простираха под и пред тях

като пасторална идилична рисунка. Имението беше построено върху остров в

средата на необичайно широка река. Буйната вода се удряше в бреговете и

образуваше естествено дълбоко водно заграждение, което в далечни времена бе

осигурявало надеждна защита срещу врагове.

Том описа широка дъга с хеликоптера.

Коне и овце пасяха на поляните под тях. Криволичеща пътека преминаваше в

широк асфалтиран път, от двете страни на който се издигаха огромни столетни

дъбове. Овощните дървета и изумителните цветя, които обграждаха замъка, се

виждаха отдалеч и по всичко личеше, че за тях се полагат големи грижи.

Това е самият шибан рай.

– Посредникът, с когото разговарях, смята, че приблизителната стойност само

на сградата е над тридесет милиона шведски крони – каза Дейвид.

– Това са много пари – отбеляза Майкъл.

– И това като допълнение към цената на гората и пасищата. Плюс водните

канали. Тук има хиляди акра земя и вода. Само това място е над двеста –

продължаваше да изрежда Дейвид. – В гората има дивеч и безброй малки сгради,

които са част от имота. Да не забравяме и обзавеждането, разбира се – военните

трофеи от петнадесети век, красивите руски порцеланови сервизи и сребърни

прибори и колекция произведения на изкуството от последните триста години.

Всяка една аукционна къща в света би убила за тях.

Дейвид се отпусна на седалката. Майкъл изучаваше жълтия замък, над който

летяха.

– И това е собственост на компанията, а не на семейството? – попита с

недоверие той.

Дейвид кимна.

– Наистина, невероятно е, че са избрали именно този вариант – съгласи се той. –

Така става, когато хората се мислят за недосегаеми.

– Никой не е недосегаем.

– Така е.

Майкъл погледна през прозореца. Дейвид изчака търпеливо, докато тъмните

очи на приятеля му поглъщаха полетата под тях.

– Това е национално съкровище. Истински диамант. Ако го разделим и го

разпродадем на парчета – продължи Майкъл, – ще се вдигне врява.

– Не ако – поправи го Дейвид. – Когато.

Защото щяха да направят точно това. Сигурен беше. Щяха да „нарежат“ тези

плодородни земи и да ги дадат на онзи, който предложеше най-много пари.

Хората щяха да се оплакват, да недоволстват, но никой нямаше да вдигне шум

повече от настоящите собственици. Той вяло се усмихна при мисълта за тях и

погледна въпросително към Майкъл.

– Видя ли достатъчно?

Майкъл кимна и Дейвид каза на пилота:

– Ще ни върнеш ли обратно в града, Том? Приключихме тук.

Хеликоптерът направи елегантен завой и се издигна в небето. Оставиха

идилията на това прекрасно място зад гърба си и се отправиха към Стокхолм. Под

тях се редяха гори, магистрали и заводи.

Петнадесет минути по-късно влязоха в наблюдаваната въздушна зона на града и

пилотът се включи към контролната кула в Брома. Дейвид слушаше накъсания

стандартен разговор между него и диспечера в кулата.

– … 500 метра, искам разрешение за кацане. Трима души на борда… Разбрано…

Том Лексингтън беше добър пилот. Управляваше и маневрираше спокойно и

внимателно. Официално имаше частна охранителна компания, но с Дейвид се

познаваха от много време и когато последният сподели, че иска да огледа замъка

по-отблизо, Том предложи хеликоптера си, пилотските си умения и част от

времето си.

– Ценя услугата, Том – каза Дейвид.

Том не каза нищо, само кимна едва забележимо в знак, че е чул

благодарността.

Дейвид се обърна към Майкъл:

– Имаме много време преди срещата на борда – каза и пак погледна часовника

си. – Малин се обади. Всичко е готово. – Малин Теселиус беше техният завеждащ

„Връзки с обществеността и комуникации“.

Майкъл отпусна едрото си, мускулесто тяло на задната седалка. Беше облечен в

скъп костюм, а пръстените на ръката му проблясваха, докато почесваше

обръсната си глава.

– Ще те одерат жив – каза той, докато Стокхолм се разстилаше на по-малко от

километър под тях. – Знаеш го, нали?

– Ще ни одерат – поправи го Дейвид.

Майкъл се усмихна сухо:

– Не, теб. Ти си злият бизнесмен авантюрист. Аз съм само един беден ливански

имигрант, който изпълнява заповеди.

Майкъл беше най-умният мъж, когото Дейвид познаваше и основен партньор в

компанията му – „Хамар Капитъл“. Скоро двамата щяха изцяло да преначертаят

финансовата карта на Швеция. Но приятелят му беше прав. Дейвид, основателят

на компанията, имаше репутация на арогантен и суров човек и щеше да бъде

разкостен от финансовата преса. Щеше да стане мишена за всички обвинения и

честно казано очакваше с голямо нетърпение това да се случи.

Майкъл се прозя.

– Когато всичко приключи, ще си взема отпуск и ще спя поне една седмица.

Дейвид пак се обърна и погледна предградията, които оставаха в далечината

зад тях. Беше се готвил за тази битка през половината си живот и сега не искаше

почивка. Искаше война.

Тази сделка се беше в ход вече почти година. Беше най-голямата за „Хамар

Капитъл“ досега. Истинско завладяване и поглъщане на една огромна

корпорация.

Следващите

няколко

седмици

щяха

да

бъдат

изключително критични. Никой никога не бе правил подобно нещо.

– За какво си мислиш? – попита Дейвид. Познаваше Майкъл много добре и

знаеше, че мълчанието му винаги означава нещо. Бе наясно, че бързият му остър

ум работи на пълни обороти и обмисля някой финансов или юридически детайл.

– Мисля най-вече за това, че ще е много трудно такава тайна да се запази още

дълго време – започна той. – Движението на стоковата борса със сигурност

предизвиква любопитство. Няма да е далеч мигът, когато някой, вероятно борсов

агент, ще започне да подава по малко информация на пресата.

– Да – съгласи се Дейвид. Винаги нещо изтичаше. – Ще се опитаме да запазим

всичко в тайна възможно най-дълго. – Бяха водили този разговор толкова много

пъти преди. Изглаждаха споровете, търсеха пукнатини в логиката и похватите си,

ставаха все по-силни и по-хитри. – Ще продължим да купуваме – продължи той, –

но по малко. Много по-малко от преди. Ще говоря с контактите си.

– Цената на тези акции започва да се качва доста бързо.

– Видях – отговори Дейвид. Кривата на цените на акциите изглеждаше като

вълна. – Ще видим колко дълго ще издържим финансово.

Винаги беше въпрос на балансиране и бързина на действията. Колкото по-

агресивно се движеха акциите на дадена компания, толкова повече цените им се

качваха. Ако се разбереше, че „Хамар Капитъл“ извършва покупката, всичко

щеше да гръмне. До този момент бяха изключително внимателни и извършваха

трансакциите чрез фиктивни компании, на които можеше да се разчита, и то

само в малки количества – ден след ден, стъпка по стъпка. Трансакции с ниска

стойност, които представляваха едва забележими вълнички в огромния финансов

океан. И той, и Майкъл осъзнаваха, че достигат критичната точка.

– Разбира се, знаехме, че рано или късно трябва да излезем на светло – каза

Дейвид. – Малин от седмици работи върху анонса за пресата и как да поднесем

новината.

– Ще настане пълна лудница – съгласи се Майкъл.

– Знам – усмихна се Дейвид. – Можем само да се надяваме, че ще успеем да

летим извън радара поне още известно време.

Майкъл кимна. В крайна сметка, това правеше „Хамар Капитъл“. Техните

експерти търсеха компании, които не достигаха върха на възможностите си.

Дейвид и Майкъл откриваха причината за слабата им ефективност – в повечето

случаи проблемът беше некомпетентното ръководство – и пускаха акции без

покритие, за да направят холдинг с мажоритарно управление.

После навлизаха брутално, превземаха и раздробяваха компанията на парчета,

преструктурираха, продаваха и печелеха. Бяха по-добри от всички останали в

тези две неща – завладяване и усъвършенстване. Понякога нещата минаваха

леко. Хората съдействаха и „Хамар Капитъл“ можеше спокойно да прокара

политиката си. Понякога имаше борба.

– Все още ми се иска да имаме на наша страна някой от семейството, което

притежава компанията – каза Дейвид, когато южен Стокхолм се простря под тях.

Да имаш на своя стана някои от основните акционери, някой от големите

мениджъри на пенсионните фондове например, беше изключително важно за

успеха на начинание от такъв чудовищен калибър. Дейвид и Майкъл бяха

прекарали ужасно много време да убеждават управителите. Ходеха на безкрайни

срещи, прокарваха обиграните си с времето номера не един, а десетки пъти. Но

да спечелиш някого от семейството собственик, имаше няколко предимства и в

известен смисъл щеше да бъде престижна победа, особено над тази фирма.

„Инвестум“ беше една от най-старите и най-големите шведски компании. Освен

това един такъв съмишленик би привлякъл много други акционери на страната на

„Хамар Капитъл“. А това би било възможно само в случай, че Дейвид и Майкъл

имаха на своя страна някой от най-влиятелните членове на рода.

– Така би било много по-лесно – продължи Дейвид.

– Но кой?

– Има един човек, който е поел по свой собствен път и не се съобразява със

семейството – каза Дейвид. Летище Брома се появи на хоризонта.

Майкъл помълча малко и накрая попита:

– Имаш предвид дъщерята, нали?

– Да. Не е толкова популярна, но се говори, че е голям талант. Възможно е да

не е съвсем доволна от начина, по който се отнасят с нея мъжете.

„Инвестум“ не беше само стара компания с традиции. Това беше патриархално

семейство, пред което петдесетте години на миналия век биха изглеждали

модерни и дори разюздани времена.

– Наистина ли си въобразяваш, че можеш да спечелиш някого от тях на своя

страна? – попита колебливо Майкъл. – Не си от хората, които са им по сърце, и

едва ли питаят топли чувства към теб.

Дейвид почти се изсмя. Това беше твърде меко казано.

„Инвестум“ се контролираше от семейство Де ла Грип, което печелеше

милиарди крони на ден. Индиректно фирмата, или иначе казано Де ла Грип,