контролираха близо една десета от брутния вътрешен продукт на Швеция и

притежаваха най-голямата банка в страната. Членове на фамилията присъстваха

в борда на директорите на почти всяка една шведска компания. Де ла Грип бяха

от висшата класа, традиционалисти и много богати – почти със статут на кралско

семейство. Реално без да са монарси тяхната кръв беше доста по-синя от тази на

династията Бернадот – шведското кралско семейство. Изглеждаше непосилно за

Дейвид Хамар, славещ се като дързък бизнесмен и корпоративен палач, да

намери някой влиятелен член на фамилията, известна с лоялността си към

семейните ценности и богатство, когото да привлече на своя страна и по този

начин да придобие контролния пакет акции на фирмата.

Но Дейвид го беше правил и преди. Беше успявал да убеди и да обедини усилия

с някои от членовете на другите семейства, притежаващи компаниите, които той

се канеше да смаже и разпродаде. Това често водеше до разрушени семейни

отношения, оставящи дълга и трайна следа зад гърба му. Обикновено

съжаляваше за действията си, но в този случай това би било само бонус към

печалбата му.

– Ще се опитам – каза той.

– Това е надежда, граничеща с лудост – каза Майкъл, който не за първи път

произнасяше тези думи.

Дейвид кимна бързо.

– Вече се обадих да уговоря обяд с нея.

– Разбира се, че си се обадил – промърмори Майкъл, когато хеликоптерът

започна да се спуска надолу. Полетът бе продължил тридесет минути. – И тя

какво каза?

Дейвид си спомни за хладния глас, който чу по телефона. Не на асистентката, а

на самата Наталия де ла Грип. Прозвуча изненадано, но не попита нищо.

Всъщност говори доста кратко. Благодари му за поканата и после асистентката ù

потвърди срещата с имейл.

– Каза, че очаква с нетърпение да се запознае с мен.

– Наистина ли?

Дейвид се изсмя мрачно. Гласът ù бе толкова студен и далечен, че неизбежно

задейства дълбоко вкоренената му омраза към висшата класа. Наталия де ла

Грип беше една от около стотината жени в Швеция, родени с титлата графиня.

Елитът на елита. Едва ли имаше достатъчно думи да опише колко нищожни бяха

подобни хора за него.

– Не – отговори Дейвид. – Не каза нищо подобно.

Но пък той не бе очаквал друго.

2

Четвъртък, 26 юни

Наталия ровеше из купчината документи на бюрото си. Извади една таблица с

цифри.

– Аха – каза и размаха листа. Погледна триумфално към дребната

платиненоруса жена, седнала на стола за гости, който не пасваше на

обстановката в малкия офис. Приятелката на Наталия Аса Белке надникна в

листа, но без особен интерес, и продължи да оглежда лакираните си в телесен

цвят нокти. Наталия пак се зарови в хаоса на бюрото си. Мразеше безпорядъка,

но в това малко пространство беше невъзможно да подредиш каквото и да било.

– Как си всъщност? Но ми отговори честно – попита Аса. Отпи от кафето, което

си бе взела на път за офиса на Наталия, и се загледа в приятелката си, която

продължаваше да рови из купчините. – Питам само защото ми изглеждаш малко

разсеяна – продължи тя. – И макар че имаш доста странности, липсата на

концентрация не е една от тях. Никога не съм те виждала такава.

Наталия се намръщи. Беше изчезнал важен документ. Нямаше и следа от него.

Щеше да се наложи да помоли някоя от претоварените с работа асистентки да го

изготви наново.

– Джей О се обади от Дания – каза Наталия. Джей О беше шефът ù. – Искаше да

му подготвя един отчет, а не мога да го намеря.

Забеляза друг документ, издърпа го и зачете с уморени очи. Предишната нощ

не успя да се наспи. Отново работи до много късно. Голямата сделка

наближаваше и поглъщаше огромна част от времето ù. Отгоре на всичко много

рано сутринта се обади един клиент, за да се оплаче от нещо, което със

сигурност можеше да почака няколко часа. Тя вдигна поглед към Аса.

– Какво искаш да кажеш? Какви странности?

Аса отпи от чашата си и без да отговори на въпроса на Наталия, направо

попита:

– Какъв е проблемът?

– Проблемите. Множествено число. Работата ми. Баща ми. Майка ми. Всичко.

– А всички тези документи? Какво стана с решението ти за общество без

хартия?

Наталия огледа приятелката си. Аса изглеждаше в добро настроение и

отпочинала, добре облечена, с перфектен маникюр. Вълна на силно

раздразнение премина през тялото на Наталия.

– Виж, не ме разбирай погрешно, ценя неочакваната ти визита – каза тя не

съвсем откровено. – Но баща ми винаги се оплаква колко много пари плаща на

адвокатите си. Не трябва ли да си в „Инвестум“ и да заработваш заплатата си?

Искам да кажа… вместо да седиш в претъпкания ми офис, облечена в „Прада“, и

да ме тормозиш?

– О, аз заработвам високата си заплата – каза Аса и размаха безцеремонно

ръка. – Знаеш много добре, че баща ти няма да ме изгони. – Тук спря и погледна

Наталия многозначително. – Знаеш го.

Наталия кимна. Да, знаеше.

– Минавах наблизо и се чудех дали искаш да обядваш. Ако трябва още веднъж

да ям с някои от онези адвокати в „Инвестум“, ще се самоубия. Всъщност ако

знаех колко безумно скучни са тези хора, никога нямаше да уча право – каза Аса

и леко разроши русата си коса. – Може би от мен щеше да излезе добър водач на

култ.

– Не мога – отговори веднага Наталия. Малко по-бързо, отколкото ù се искаше,

но вече беше прекалено късно. – Заета съм. – Тя прочисти гърлото си и напълно

излишно добави: – Извинявай. Както казах вече, заета съм. – Погледна надолу и

започна да прелиства документите, които вече беше прегледала, само и само да

избегне проницателния поглед на Аса.

– Наистина ли?

– Да. Не е чак толкова странно.

Аса присви очи.

– Като се има предвид, че имаш мозък като суперкомпютър, мисля че е

необяснимо защо си толкова неубедителна лъжкиня. Вчера имаше време. Сама

го каза. И не е като да имаш някакви други приятели. Опитваш се да ме

отбегнеш ли?

– Не, заета съм. Наистина. Не бих си и помислила да те отбягвам. Ти си най-

добрата ми приятелка, макар че имам и други и ти го знаеш. Утре може би. Аз

черпя.

– Заета с какво по-точно, ако мога да попитам? – отвърна Аса, без да позволява

на предложението за обяд на следващия ден да я отклони от целта.

Наталия не каза нищо. Тя погледна отрупаното си бюро. Сега би бил

перфектният момент да звънне телефонът или да се задейства алармата за

пожар в сградата, помисли си тя. Очите на Аса се разшириха, сякаш бе

проумяла нещо голямо и вълнуващо.

– Аха! Кой е той?

– Не ставай глупава. Отивам само да обядвам.

Очите на Аса се превърнаха в две тюркоазени цепки.

– Държиш се прекалено странно дори за теб с цялата ти ексцентричност. С

кого?

Наталия стисна устни.

– Наталия, с кого?

– С един човек от, хм, „Хамар Капитъл“.

Аса сви вежди.

– С кого? – попита настоятелно като сърдито дете. Може би от нея наистина би

излязъл добър водач на секта, но със сигурност би била и страхотен детектив – от

тези които ти вадят ноктите, докато признаеш. Видът ù на русо празноглаво

момиче подлъгваше.

– Това е само бизнес обяд – подчерта Наталия, сякаш да се защити. – Нищо

друго. Познава Джей О – добави тя, сякаш фактът, че щеше да обядва с някой,

който познаваше шефа ù, обясняваше всичко.

– Кой е той?

Наталия капитулира.

– Дейвид Хамар.

Аса се наведе напред и се усмихна.

– Големият лош вълк, а? Самият господин Рисков предприемач? Най-лошото

момче в света на финансите? – Тя наклони глава. – Обещай ми, че непременно ще

спиш с него.

– Ти си напълно ненормална. Сексуална маниачка ли си, или какво? Всъщност

ми се иска да откажа. Наистина съм ужасно стресирана, но едно от нещата,

което не мога да намеря, е телефонът му. – Как можеш да загубиш телефон в

офис, по-малък от дванадесет квадратни метра?

– За бога, момиче! Защо не си наемеш асистентка?

– Имам асистентка, която за разлика от мен има личен живот. Децата ù са

болни и се прибра у дома. – Наталия погледна часовника на стената. – Вчера.

Тя въздъхна, отпусна се на стола зад бюрото и затвори очи. Нямаше сили дори

да гледа.

Беше тотално изтощена. Имаше чувството, че е работила векове наред. Без

прекъсване. Изоставаше с толкова много документация, имаше да пише отчет и

да се готви за пет суперважни срещи. Всъщност тя не…

– Наталия?

Гласът на Аса я накара да подскочи и разбра, че почти бе заспала на неудобния

стол.

– Какво?

Аса я погледна сериозно. Подигравателното ù изражение бе изчезнало.

– „Хамар Капитъл“ не са най-голямото зло, независимо какво мислят брат ти и

баща ти. Действат грубо, но Дейвид Хамар не е сатана. И е ужасно секси. Няма

защо да се срамуваш, ако си решила, че ще е забавно да се срещнеш с него.

– Не, не се срамувам – отговори Наталия, но от деня, в който този човек ù се бе

обадил, тя не спираше да се пита какво иска от нея легендарният изпълнителен

директор на „Хамар Капитъл“. Той може и да не беше сатана, но репутацията му

беше на грубиян дори по стандартите на безчувствения свят на финансите. –

Просто ще отида да обядвам и ще приключа с това задължение – заяви

категорично тя. – Ако ще върти бизнес с банката, ще трябва да се свърже с Джей

О, не с мен.

– Точно там е работата. Никога не знаеш какво да очакваш, когато си имаш

работа с него. – Аса грациозно се изправи. – Не се подценявай. Познаваш ли

някой по-умен от себе си? Не, нали? – Тя прокара ръка по дрехите си, по които

нямаше и една гънка. Макар че бе облякла строг бизнескостюм (Наталия знаеше,

че е шит по поръчка от „Прада“ специално за Аса), обикновена копринена блуза

и леки бежови обувки с висок ток, приятелката ù изглеждаше блестящо като

кино звезда.

– Знаеш много добре, че не трябва да ти пука какво мисли баща ти – каза

блондинката, привеждайки се над бюрото. Както винаги бе нацелила раната и

сега сипваше сол в нея. – Ти си страхотна жена и можеш да постигнеш много.

Дори да изградиш своя собствена кариера тук. – Аса обходи с поглед офиса,

който се намираше в сградата на една от най-богатите и влиятелни банки в

света – Лондонската. – Не си струва да работиш за компанията на семейството

си. Те имат най-изостаналите представи за правата на жените и ти го знаеш.

Няма надежда баща ти да се промени, брат ти е идиот, а останалата част от

борда са шовинистични прасета, които спокойно могат да получат златен медал

за дискриминация на жените. И аз го знам най-добре, защото работя с тях. Ти си

по-умна от всички тях взети заедно.

– Може би.

– Тогава защо не си в борда?

– Но ти работиш там и си доволна, нали? – попита Наталия, старателно

избягвайки въпроса защо не е в борда на „Инвестум“. За нея това беше

изключително чувствителна тема.

– Да, но съм там само заради квотата, която са отпуснали за жените – отговори

Аса. – Бях наета от мъж, който мрази да запълва квотите така, както мрази

имигрантите, феминистите и работническата класа. Сега може да ме посочи и да

каже, че е назначил жена.

– Татко не мрази… – започна Наталия, но веднага спря. Аса беше права.

– Освен това, баща ти изпитва някакво съжаление към мен, понеже съм сирак –

продължи Аса. – А и нямам никакви амбиции да завладявам това място и да