се провалил. – Сложи ръка на масата, там където доскоро бе лежала нейната. –

Искам да се извиня. За всичко, което ти причиних, за това, че не ти казах, за

нещата, които казах и направих на теб и на семейството ти.

– Благодаря – каза тя, но от тази единствена дума той не можеше да разбере

какво изпитва.

– Не мога да върна нищо от изреченото и стореното назад – продължи, – а това,

което преживяхме заедно, не бих върнал за нищо на света. Времето, което

прекарах с теб, Наталия... – Тук се наложи да спре, за да си поеме дъх.

Тя вдигна поглед.

– Когато се видяхме за първи път… Не мога да го обясня, но никога не се бях

чувствал така с никого. Знам, че се държах лошо. Знам го. Но трябва да ми

повярваш, че никога не съм искал да те нараня. И това, което започна между

нас, не беше част от някакъв план. Точно обратното. Това беше най-истинското,

най-естественото и красиво нещо, което някога съм изживял.

Миглите ù пак помръднаха леко.

– Не зная какво да мисля – каза тя. – Имаш доста опасна репутация.

– Знам и някои от нещата са верни. Но никога не съм наранявал някого с

умисъл. Като цяло е било просто бизнес.

– Всичко?

– Да. Дори „Инвестум“. В крайна сметка това си беше просто бизнес.

– А другите хора?

– Да, издирих ги и си отмъстих за това, което причиниха на моето семейство, но

не с жестокост и унижение, а като ги побеждавах в бизнессделка. Както казах,

не мога да върна нищо назад, но поемам отговорност за всяка своя постъпка.

– Баща ми казваше, че си спал с жената на един от тях, а аз четох, че си

съборил къщата на друг. Звучи ми доста лично, а не точно като бизнес сделка.

– Съгласен съм, но също ще кажа, че не е вярно. Спах с разведена жена. А

къщата, която бутнах, беше проядена до основи и никога нямаше да се отърват от

дървеници, червеи и мухъл. Не съм светец, но не съм и някакъв полудял от

жажда за мъст демон.

– Искаш да кажеш, че вече не си.

– Никога не съм бил – поклати той глава. Да, беше действал с твърда ръка, на

границата на жестокостта, но никога не я беше прекосявал. И сега бе безкрайно

благодарен за проявения навремето разум. Никога нямаше да лъже Наталия –

беше си го обещал.

– Не знам какво изпитваш ти към мен, но искам да знаеш нещо. Трябва да го

кажа.

Тя вдигна глава.

– Какво?

– Обичам те.

Тя преглътна и прошепна:

– Наистина?

– Да – отговори простичко той. Ръцете ù не помръднаха, но поне все още не

беше избягала.

– Но ти мразиш семейството ми.

Дейвид усети триумфа в гърдите си.

Наталия му поставяше препятствия. Това беше добре. Тук Дейвид беше

истински експерт.

– Уморих се да мразя. Ти беше права през цялото време. Омразата те

вкаменява, а аз не искам да съм вкаменелост. Обичам те. – Нямаше ни най-малко

съмнение, че ù казва самата истина.

– Но това никога няма да се получи – каза тя. – Ще искам да се виждам с майка

си, с братята си. Как си го представяш?

– Никога не бих си помислил да те спирам да се виждаш със семейството си. Ще

те водя при тях, ще седя, ще се усмихвам и ще бъда вежлив. Или мога да чакам в

колата. Ще направя всичко, което искаш.

Той вдигна ръка и я сложи върху нейната. Останаха така известно време, докато

тя внимателно обърна дланта си към неговата. Той я стисна лекичко, опита се

чрез този допир да ù покаже колко много означава за него, колко големи усилия

ще положи никога повече да не я нарани.

– Знам колко е важно семейството за теб – каза накрая той.

– Не знам... – отвърна колебливо. Имаше съмнения, но поне не беше отказала.

Той се наведе напред, хвана другата ù ръка и придърпа и двете към себе си.

– Какво не знаеш? Кажи ми и ми дай шанс да спечеля доверието ти.

Тя го погледна право в очите. Беше толкова близо, че Дейвид виждаше златните

петънца в ирисите ù. Тя също се наведе към него, но с… милиметри. Можеше да я

целуне.

– Бременна съм – каза със спокоен глас, без да трепне.

Дейвид затаи дъх.

Това не го беше предвидил.

– Моля? – попита тихо той.

Наталия издърпа ръцете си и пак ги сложи на коленете си.

– Бременна съм – каза пак спокойно и уточни, сякаш имаше възможност за

някакво объркване: – С твоето дете.

Дейвид премигна и му се зави свят.

– В кой месец си? – попита, след като започна да го осъзнава. Нямаше никаква

представа от седмици и графики на бременността, но въпросът му се стори

удачен.

– В осмата седмица. И възнамерявам да задържа детето – заяви ясно и

отчетливо тя.

Нещо се отприщи в гърдите му и той знаеше, че това е само началото.

Това, точно това бе видял в нея. Тази сила. Наталия щеше да бъде прекрасна

майка.

– Но ти каза, че не можеш да забременееш – напомни ù той.

– Да – отвърна много бавно тя. – Но очевидно на природата не може да се

разчита, не и в това отношение. – Тя наклони леко глава. – Какво мислиш? Много

ли си ядосан?

Ядосан? Дейвид не знаеше дори как да опише чувството, което започваше да се

надига в него, но то нямаше нищо общо с ядосване.

– Трябваше да ми кажеш по-рано. Трябваше да знам. Не биваше да си сама през

цялото това време.

Тя се усмихна уморено.

И той разбра. За тях имаше настояще. Щеше да има и бъдеще. А това

означаваше, че за нея Дейвид би повдигнал планини.

Нещо се разля в тялото му.

Нещо, което Дейвид мислеше, че не може да изпитва.

Щастие.

– Искам да имам деца – каза Наталия, сякаш за да отхвърли всякакво съмнение

по въпроса какво иска от живота. Но Дейвид вече знаеше.

Той се усмихна широко:

– Очевидно този проблем вече е решен. – Взе ръката ù в своята и когато я

стисна, този път също тя стисна неговата.

– Много искам това дете – каза той.

– Добре. – Гласът ù звучеше леко унесено, сякаш съзнанието ù едва догонваше

събитията. И той реши да се възползва от ситуацията.

– Има ли нещо друго? – попита.

– Моля? – попита замаяно тя. Беше объркана. Стискаше ръката му. Очите ù бяха

огромни.

– Има ли нещо друго, което да ни спира?

– Да ни спира?

– Което да ни пречи да бъдем двойка? – поясни той.

Тя го погледна с онзи поглед, който винаги се забиваше право в него и спираше

дъха му.

Наталия не каза нищо. Веждите ù се събраха.

– Наталия?

– Да?

– Обичаш ли ме?

Тя обърна очи към него.

– Да, обичам те – каза простичко тя.

И чак тогава Дейвид издиша въздуха, който бе задържал толкова дълго. Усети

как цялото му тяло се разтапя в усмивка, огромна усмивка, която буквално щеше

да разцепи лицето му на две и имаше много голяма вероятност никога да не си

отиде оттам.

Наталия го обичаше, слава богу. Той стисна ръката ù и реши, че никога нямаше

да пусне.

Тя подсмъркна леко.

– Сега мисля, че ще започна да плача. Преди почти не плачех, но сега не мога

да спра. Хормони, знаеш.

– Добре – отвърна той с леко треперещ глас.

– Да, добре – отвърна тя и гласът ù почти не трепна.

Дейвид вдигна ръката ù, целуна пръстите ù. Наталия сложи длан на бузата му и

той вдъхна аромата ù. Край тях нямаше никой, светът изчезна. Бяха само

двамата. Той се наведе напред и устните им се срещнаха. Това беше една нова

целувка. Една честна целувка. Целувка, която обещаваше бъдеще.

И всичко беше прекрасно.

65

Сряда, 10 септември

– Здравей, извинявай, че те накарах да чакаш, но вече сме на твое

разположение.

Наталия стана, нагласи чантата на рамото си и последва асистентката в ярко

боядисания офис. Никога не беше идвала тук, но разпозна помещението от

няколкото списания, където имаше публикувани снимки. Собственикът често

позираше за медиите.

Мег Сандберг имаше яркочервена коса, беше облечена в пурпурно сако и се

усмихваше топло. Подаде ръка за поздрав и каза:

– Радвам се, че успя да дойдеш днес. Обмисли ли?

Наталия кимна.

– И?

– Бях много поласкана от офертата, вярвам във възможностите си, но това,

което определи решението ми, е възможността да имам ментор като теб. Винаги

съм ти се възхищавала – усмихна се Наталия.

– Така се радвам. Трябва да знаеш, че ти беше първият ми избор за тази

позиция.

– Така разбрах и аз.

– Когато ми подшушнаха, че се интересуваш, вече исках само теб и никой друг.

– Да, знам, че получих предложението доста бързо.

– При мен е съвсем различно от работата при Джей О или при Густав.

– И това знам.

– В такъв случай – добре дошла на борда.

И ето, че беше решено. Наталия си намери нова работа.

Тя беше новият изпълнителен директор на отдел „Счетоводство“ на

„Нордбанк“ – една от двете най-големи банки в Швеция. Без да търси съвет от

никого, без да се колебае, без да се чувства поласкана или изплашена от

предизвикателствата, тя бе приела тази изключително престижна и много

задължаваща позиция. Защото, докато Мег стискаше ръката ù и се усмихваше с

яркочервените си устни, Наталия знаеше, че това беше едно съвсем ново и

различно ниво. Изключително важна стъпка нагоре, особено като се има

предвид, че все още беше много млада. Да не говорим, че щеше да бъде част от

управителния екип на банката, отговорна за почти една пета от приходите и

петнадесет хиляди души трябваше да се отчитат пред нея. А тя трябваше да се

отчита директно пред фантастичния си нов шеф Мег Сандберг. Като цяло, много

хора биха убили за такава позиция.

– Очаквам с нетърпение нашето вдъхновяващо сътрудничество – каза Мег.

– Аз също.

– Тогава ще се видим след две седмици. Какво ще правиш дотогава?

Наталия се усмихна.

– Ще се женя. – Погледна часовника си и добави: – След няколко часа всъщност.

По-късно Наталия излезе от душа, изсуши се, намаза се с лосион и сложи

новото си френско бельо. След това внимателно махна памучната материя, която

фризьорката беше завързала около косата ù, за да не се развали красивата

прическа. После извика Аса:

– Искаш ли да я видиш?

Аса се беше разположила във фотьойла и пиеше шампанско. Тя вече беше

готова и изглеждаше абсолютно умопомрачително в дългата до коленете рокля

на Ели Сааб. Ливанските неща ù отиваха много повече, отколкото осъзнаваше.

Бяха посветили последните часове да направят косата на Наталия, после грима и

се бяха върнали в апартамента, който Дейвид беше запазил специално за нея –

360-градусова гледка от „Гранд Хотел“ към цял Стокхолм, шампанско и джакузи.

Наталия внимателно извади сватбената си рокля от калъфа и я вдигна, така че

Аса да може да се наслади на това произведение на изкуството. Истински

шедьовър.

– Изумителна! – възкликна задъхано Аса. Без грам сарказъм.

– Като мечта – съгласи се Наталия.

Кройката бе чиста като безвремието. Хората от студиото бяха работили

неуморно цели четири седмици, за да я направят навреме.

– Всяка принцеса на света би копняла да облече тази рокля – каза Аса. – И да

обуе тези обувки. – Очите ù с неприкрит копнеж оглеждаха красивите обувки. –

Милостиви боже, те са точно мой размер, ако отрежа няколко пръста. Умирам от

завист – стенеше тя и се възхищаваше на шедьовъра с висок ток.

Наталия закачи роклята на закачалката. Аса си напълни още една чаша, а

Наталия започна да нанася малко гланц за устни.

Изведнъж и двете млъкнаха.

– Постъпвам правилно, нали? – Не беше планирала да казва нищо, но думите