предостатъчно за няколко живота.

Застана пред таблото с излитащите самолети и усети някого зад гърба си. Беше

застанал на точното разстояние, така че да не навлиза в територията ù и да не се

натрапва, но в същото време сякаш искаше да бъде забелязан.

– Какво съвпадение. И ти ли летиш за Ню Йорк? – попита той.

Изабел изпита раздразнение. Още преди да се обърне, вече знаеше кой е.

Онзи арогантен Александър де ла Грип, момчето от висшето общество.

– Бях на сватбата на сестра ми – продължи той, сякаш не забелязваше пълното ù

безразличие. Помисли си, че е най-добре да се отдалечи от него и да го остави да

си приказва сам. Изобщо не ù беше до любезности. Но беше харесала сестра му –

неочаквано забременялата Наталия. Освен това беше уморена от ходене и имаше

време за убиване.

– Любов – продължи той в нещо, което сега можеше да се опише като монолог.

Изрече тази дума с толкова силна омраза, че Изабел неволно се усмихна. –

Любовта кара хората да правят най-ужасните неща. В това отношения е по-лоша

и от религията.

Изабел не можеше да възрази. Любовта, религията, фанатизмът – всички си

приличаха по особено депресиращ начин, така че реши да се съгласи с него.

Странно. Никога не бе предполагала, че може да има обща тема за разговор с

този излъскан богат принц.

В предишния самолет беше разгледала няколко списания. Поне в две от тях

имаше негови снимки. Винаги наобиколен от жени. Очите му, грейнали от

алкохола, а може би и от нещо друго. Трябва да внимава, помисли си тя. Беше

виждала как умират хора с чернодробна недостатъчност и гледката не беше

приятна.

Но пък смъртта никога не беше приятна гледка. Беше отвратителна, тъжна,

несправедлива, каквото и да казваха някои хора.

Александър беше спрял да говори, но Изабел все още усещаше, че стои зад

гърба ù. Предположи, че е с нейния полет до Ню Йорк. Тръгваше точно след

шестдесет и четири минути. Със сигурност щеше да седи в първа класа с

охладеното си шампанско, изпрани и изгладени скъпи дрехи и всички стюардеси

щяха да се въртят около него. Как ненавиждаше такива хора! Но трябваше да

признае, че той беше един от най-красивите мъже, които бе виждала в живота

си. Толкова красив, че привличаше и жени, и мъже. С изключение на очите.

Беше ги забелязала още в Бастад. Опита се да си спомни къде беше виждала

такива очи.

– Любовта наистина може да ти обърка живота – продължи той. – Знаеш ли, че

това е съвременно изобретение? Любовта имам предвид.

Това ù звучеше познато, но не каза нищо. Не страдаше от неговата потребност

да се слуша как говори непрекъснато.

– Значи заминаваш за Ню Йорк? – попита, напълно незасегнат от грубостта ù. –

Можем да си правим компания. Може ли да ти купя нещо за пиене? Тук имат

хубаво вино.

Изабел поклати глава.

Защото сега си спомни къде беше виждала очи като неговите. Всъщност ги

виждаше през цялото време. Тя се обърна бързо и леко се задъха пред цялата

тази красота.

– Не заминавам за Ню Йорк – каза кратко тя. Погледна в тези големи сини очи.

Очи, които в никакъв случай не бяха ангелски. – Заминавам за Африка. – Обърна

се и тръгна. През цялото време усещаше погледа му върху гърба си. Забърза се.

Изабел беше срещала много хора в работата си – хора, оцелели след война и

изтезания, хора, които бяха виждали ужаси, които никой друг не бе виждал. И

макар че раните външно заздравяваха, ако знаеш как да погледнеш, винаги ги

виждаш в очите им.

Тя забърза още повече, почти тичаше. Това беше видяла в очите на Александър

де ла Грип.

Хората, които са слизали до дъното на ада, обикновено имат един и същи поглед

в очите.

Document Outline

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

19

20

21

22

23

24

25

26

27

28

29

30

31

32

33

34

35

36

37

38

39

40

41

42

43

44

45

46

47

48

49

50

51

52

53

54

55

56

57

58

59

60

61

62

63

64

65

Епилог