Притесни се.

Най-сетне откри момиченцата, които си играеха с Девън. Бяха се върнали под масата и похапваха пържени картофки. Тя се наведе и ги попита:

– Виждали ли сте Девън?

– Избяга натам – посочи едно от момичетата към дясната страна на езерото. – В гората е.

– Кейт? – повика я Аби от съседната маса. – Какво има?

Кейт се изправи. Лизет и Джак седяха до Аби.

– Не мога да намеря Девън. Избяга в гората.

– Какво? – изправи се леля º. – Защо?

– Защото свекърва ми се появи изневиделица. Девън сигурно е помислила, че е дошла да я отведе в Атланта.

Уес, който от известно време наблюдаваше отстрани угрижените им лица, се приближи до тях.

– Какво става? – попита.

– Девън избяга. В гората – обясни му Аби.

– Кипарисовите корени? – обърна се той към Кейт.

Тя поклати глава. В устата º нямаше вкус на езерна вода, по кожата º не лепнеше тиня. Де-вън беше суха и на светло. Недоумяваше откъде знае, ала усещаше как това място някак си º го подсказва.

– Не, в другата посока.

– Да вървим – кимна той и тръгна към езерото.

Кейт го последва. Аби, Лизет и Джак поеха след тях.

– Кейт? Какво става? – дотича Крикет. – Какво правиш?

– Остани тук, Крикет. Девън избяга в гората, когато те видя.

– Тук не е подходящо за деца. Щом не можеш да я наглеждаш…

– Престани! – Кейт спря и я погледна. – Не смей да ми говориш така!

Обърна се и настигна Уес. След кратко колебание Крикет реши все пак да ги последва, защото за нищо на света не би признала, че греши.

Уес вървеше бързо и оглеждаше дърветата край пътеката.

– Да се разделим ли? – попита Кейт Аби. – Така ще я намерим по-лесно, нали?

– Разбира се – отговори Крикет. – Защо вярваш на този човек? Знае ли къде отива?

Аби погледна мимоходом Крикет, но очите º сякаш стигнаха до дълбините на душата º. По лицето º се изписа нещо странно, наподобяващо съжаление.

– Предците на Уес са живели сред мочурищата. Познават тези места. Всички хора в Съли са такива. Никога не се губят.

– Насам – посочи Уес и се шмугна в гъсталака през няколко изпочупени клонки.

Десет минути викаха Девън и вдигаха толкова шум сред шубраците, че би могла да ги чуе от цял километър. Плувнали в пот и изподраскани от жилавите клонки, шибащи кожата им като камшици, най-сетне спряха зад Уес.

– Ето я – посочи той долчинката, където крайчецът на балетната поличка на Девън се подаваше иззад ствола на дървото, зад което безуспешно се опитваше да се скрие.

Седеше на покритата с мъх земя, опряла гръб на дървото. Тук гората бе гъста и короните им хвърляха шарена сянка. Кейт си пое дълбоко дъх да преглътне паниката и гнева. Девън не се нуждаеше от гнева º. Нуждаеше се от някого, който я разбира, и този човек беше Кейт. Защото някога тя беше Девън.

Тръгна към нея. Другите зачакаха.

Девън бе свила колене пред гърдите си – тъжна и ядосана тюлена топка.

– Няма да се върна – заяви.

Майка º клекна пред нея.

– Не бива да оставаш в гората през нощта.

– Исках да кажа, че няма да се върна с нея.

Девън се изправи и се обърна към другите. Посочи Крикет.

– Девън! – скастри я Кейт.

– Не е правилно – намръщи се Девън на майка си. – Не бива да живеем в къщата º. Не бива да позволяваш хората да ти отнемат нещата. Трябва да се бориш за тях. Защо не се бориш? Това място е хубаво. То е правилното място. Защо никой не разбира? Направете нещо! – настоя детето на висок глас и ги изгледа обвинително.

Те мълчаха сконфузено.

– Направете нещо! – изкрещя отново.

Втренчи се в Лизет и тя отмести поглед. Джак я прегърна през рамо.

Девън погледна майка си – диво, крехко същество, с очила и в ярки цветове от главата до петите, застанало сред нищото, водещо битка, която не е негова.

– Оставяш я да те придума да правиш неща, които не искаш – каза Девън. – Защо?

Кейт поклати глава. В гърлото º бе заседнала буца.

– Бях тъжна, слънчице.

Девън се разплака и се обърна отчаяно към Крикет:

– Обичам те, бабо Крикет, но не искам да живея с теб. С мама ще успеем да се справим сами. Мама мислеше, че се нуждае от теб, но грешеше. Беше объркана.

Крикет сви устни, врътна се и се отдалечи. „Ненавиждаше да плача – бе казал веднъж Мат за майка си. – Крикет Ферис не умее да обича, ала още по-малко умее да скърби. Не знае как се продължава напред. Знае само как се обръща гръб.“

– Не плачи, Девън – промълви Кейт и прегърна дъщеря си.

– Няма да се връщаме, нали? – попита тя, обвила здраво врата º с ръце.

– Няма, слънчице – Кейт я залюля леко. – Ако ме беше попитала, вместо да бягаш, щях да ти кажа.

Крикет бе поела през гората. Уес обаче тръгна в друга посока и º подвикна:

– Насам!

Тя промени неохотно курса. Върнаха се бавно до езерото. Кейт пренесе Девън до края на пътеката.

Партито продължаваше с пълна сила – гореща смесица от музика, смях и дим от скарите. Само Ласло ги забеляза и тръгна към тях. Пресрещна ги досами кея. Адвокатът му подтичваше зад него, стиснал куфарчето си.

Отначало Кейт необяснимо защо си помисли, че той се е притеснил за тях. Ала предприемачът бързо опроверга предположението º с думите:

– Ето те и теб, Аби. Времето напредва. Да влезем на хладно в къщата и да подпишем документите. – Очите му се плъзнаха към Уес. – Е, синко, промени ли решението си?

Аби се обърна към него.

– Вчера казах на Ласло, че няма да инвестирам в проекта му. Искам да запазя земята си. – Уес погледна безизразно чичо си. – Не, не съм си променил решението.

Над рамото на Кейт Девън наблюдаваше втренчено момичетата на моравата, сякаш са сигнални светлинки.

– Да отида ли да си играя, мамо? – попита тя, което означаваше: „Писна ми да показвам на глупавите възрастни какво има пред очите им. Искам пак да съм дете.“

Тя я пусна на земята.

– Отиди, но не се отдалечавай.

Девън потупа Крикет по ръката.

– Чао, бабо. Скоро ще ти дойдем на гости.

Крикет се усмихна леко и всички проследиха с поглед Девън, устремена към момичетата. За миг на Кейт º стана тъжно, че не може да се върне с нея в детството си. Оставаше º само да наблюдава от разстояние и все повече да се отдалечава, докато накрая между тях се ширне океан.

Аби притисна с длан гърдите си и пръстите º обходиха деколтето на тениската º.

– Ласло, и аз си промених решението. „Изгубеното езеро“ не се продава.

– Хайде, Аби! – прекъсна я нетърпеливо той. – Нали се споразумяхме!

– Нищо не съм подписала.

– Стиснахме си ръцете. Договорихме се устно. Нямата жена е свидетел. – Той посочи Лизет, която затаи дъх. – Уес постъпи умно и не ми отговори категорично, но ти прие условията ми.

Аби изправи рамене.

– Имам право да размисля.

– Наистина ли предпочиташ трудния начин? – попита я Ласло. – Ще те съдя. Таксите по делото ще стопят и бездруго оскъдните ти спестявания, а накрая ще изгубиш езерото.

Адвокатът на Ласло пристъпи неловко от крак на крак, вперил очи в далечината, сякаш си представя, че е на прохладно място, където от клиента му няма и следа. Аби го гледаше смаяно. Лизет дишаше ядно на пресекулки. Джак се взираше загрижено в нея. Уес клатеше глава, все едно изобщо не е изненадан.

Най-сетне Крикет наруши мълчанието, протягайки ръка на Ласло:

– Крикет Ферис. Агенция за недвижими имоти „Ферис“, Атланта.

– Чувал съм за вас. – Той се ръкува учудено с нея.

Тя го възнагради с професионалния си смях. Какво я прихвана? Да обсъжда делови въпроси в такъв момент?

– Не сме се запознавали официално, но сме се виждали на събирания.

– Защо сте тук? – поинтересува се Ласло.

– Аби е пралеля на снаха ми… Сложно е – махна с ръка Крикет.

– Не ми трябва агент по недвижими имоти.

– Разбира се. Исках само да ви посъветвам нещо. А щом сте чували за мен, знаете, че не давам евтини съвети. Неслучайно работата ни е поверителна – напомни му. – Тук е пълно с хора, които ще усложнят процедурата, ако разберат за какво става дума. Доколкото схващам, дошли са тук да подкрепят нея, а не вас. – Тя се приведе към него и добави съзаклятнически, сякаш говори на единствения компетентен събеседник тук: – Предлагам ви да изчакате по-подходящ момент. Детето избяга и всички се уплашиха. Чувствата са малко в повечко сега.

Ласло я изгледа от главата до петите. Всички, излезли от гората, бяха изподраскани, с раздърпани дрехи и листа в косите. Всички с изключение на Крикет. Ризата º лепнеше от влага по гърдите, ала прическата и гримът º изглеждаха непокътнати. Веждите º и очната º линия приличаха на неизтриваема татуировка, а миглите º бяха удължени допълнително. След известно колебание Ласло кимна:

– Добре. Ще се върна утре. Давам ти последен шанс, Аби, Наистина последен. Хайде! – Махна припряно на адвоката си. – Ама че противна жега! Да се връщаме в хотела!

Щом се отдалечиха достатъчно, та да не ги чуват, Крикет се обърна към Аби и º каза:

– Намери си адвокат! Незабавно!

– Какво правиш? – удиви се Кейт.

– Приеми го като подарък на раздяла – отвърна Крикет и си сложи слънчевите очила. – Щом се върна, ще изпратя вещите ти на склад.

– Благодаря – кимна колебливо младата жена.

– Ще ми се да виждаше нещата като мен – добави Крикет и погледна към Девън.

Седнала до другите момичета, внучката º си свали герданите и им подари по един. Кейт разбираше вътрешната борба на свекърва си – искаше º се да надделее, да извае Девън според своите възгледи.

– Поне веднъж в живота си се откажи да контролираш хората, които обичаш, Крикет – каза º Кейт. – Обичай ги такива каквито са.

Крикет сви устни, подвоуми се и отговори:

– Не знаех как иначе да обичам Мат.

Кейт за пръв път долови истинска тъга в гласа º. За миг Крикет беше просто майка, изгубила сина си.

– Винаги ще ти позволявам да виждаш Девън, когато поискаш. Зависи от теб.

Свекърва º си пое дълбоко дъх и кимна. Тръгна към колата си и потегли за облекчение на шофьорите, опитващи се бавно да се измъкнат на заден ход, защото им бе препречила пътя в суматохата.

Погледите на Уес и Кейт се срещнаха. Лизет вдигна бележника си да напише нещо, но Аби разпери ръце.

– Още не сме приключили. Не искам никой да разбира, че съм си променила решението. Не бива да ги обнадеждаваме напразно. Особено Булахдин. По-късно ще º кажа. Сега просто ще се позабавляваме. Уес, Джак, ще изнесете ли тортата?

– Какво ще стане, Аби? – попита я Кейт, когато Уес и Джак се отдалечиха, а Лизет ги последва, поглеждайки въпросително приятелката си.

Аби º се усмихна окуражително, преди да отговори на племенницата си:

– Не знам, но ще измислим нещо… Това значи е свекърва ти?

– Да – въздъхна Кейт.

– Забележителна жена.

– Но очевидно неспособна да излезе наглава с Девън.

– Да. А и кой ли би могъл? – усмихна се леля º.

*

– Щом Аби няма да продава „Изгубеното езеро“, всичко ще остане постарому – отбеляза доволно Джак, докато с Лизет вървяха към къщата. – Летата пак ще са същите.

Пресегна се и махна клонче от косата º.

– Не се ли радваш, Лизет? – попита я, защото това му се струваше съвършеното решение. Проблемът се разреши, без да се налага никой да прави нещо.

Тя кимна.

– Ще се виждаме всяка година както винаги. Не е необходимо да се местиш.

Лизет вдигна бележника и написа: „Имам работа в кухнята.“

Влезе вътре и пусна резето.

Уес стоеше до бюфета, хванал едната страна на големия дървен поднос, върху който се крепеше тортата.

– Готов ли си, Джак?

Джак кимна разсеяно, сетил се внезапно за думите на момиченцето.

„Защо не се борите?“

*

Селма проследи с поглед как Ласло повежда съпругата и дъщерите си и заедно с адвоката потеглят с черния мерцедес. Въздъхна облекчено.Не º се занимаваше с него. Огледа се за някой друг, въздъхна отново и седна, разтворила ветрилото. Май беше време да се прибира в бунгалото си.

– Набелязваш чий съпруг да откраднеш?

Тя вдигна глава и видя момичето от „Фреш Март“. Дебелият слой грим се топеше по лицето му. Краищата на косата му цъфтяха, явно прекаляваше със сешоара. Младите определно не умееха да ценят младостта.

– Британи, радвам се да те видя.

Момичето седна срещу нея.

– Опасявам се, че се отнасям несправедливо към теб.

– Нима? – проточи Селма. – Как така?

– Не е зле човек да получава желаното. Искам да знам как го правиш. Старая се много да привличам момчетата. Уес например. Сключихме нещо като споразумение с него. После го видях да танцува с племенницата на Аби. Вярно, тя е слаба и прочее, но косата º… Все едно я е подстригвал смахнат. Защо той не ме гледа, както гледа нея? Кажи ми как да стана като теб.