Дъхът º секна. Джак щеше да остане? Беше толкова близо, че усещаше аромата на сапуна му – нещо наситено и южняшко, остро и с привкус на бор. Харесваше това ухание. Харесваше гъстата му прошарена коса и бръчките по лицето му. Люк бе зад него сега и очите на Лизет се насочиха към младия мъж. Едва сега º хрумна, че колкото повече опознава Джак, толкова повече Люк заприличва на него. Наскоро забеляза бенка до ухото му, която не беше виждала преди. Джак имаше същата.
– Дойдох да ти кажа, че не те напускам. Ще се боря за теб, Лизет. Срещу него, ако е необходимо – кимна към стола Джак. – Никога не съм срещал човек, с когото мога да мълча и същевременно да му казвам толкова много. Нямаш представа какво означава това за човек като мен. Просто да знам, че те има, ми даваше сили да продължа. А летата тук сигурно ми спасиха живота. Разбираш ли? – прошепна той. – Ти ме спаси.
Лизет протегна ръка. Пръстите º почти докоснаха косата му, ала спряха. Наистина ли го бе спасила? Наистина ли бе направила за него това, което не бе успяла да направи за Люк?
Той се усмихна и улови протегнатата º ръка.
– Не е необходимо да го казвам, нали? Аби ми се обади и настоя да дойда и да го кажа, сякаш ти вече не знаеш. Но ти знаеш, нали?
Лизет кимна, а после се обърна отчаяно към Люк с очи, пълни със сълзи. Знаеше, че Джак я обича. Знаеше го от самото начало. Прочете го по лицето му още през първото лято. И тя го обичаше. Но чувството бе заседнало в гърдите º и не искаше да се излее. Не заслужаваше любовта на Люк, когато беше на шестнайсет. Наистина ли заслужаваше любовта на Джак сега?
Люк º се усмихна и º махна с ръка да върви.
Тя обаче не тръгна след Джак, а към него, падна на колене и зарови лице в скута му, за да не вижда какво получава в замяна на всичко изгубено.
Люк я погали по косата и тя вдигна глава.
Не се налагаше да пише, за да му говори. Той разбираше мислите º. „Не искам да те изгубя.“
Той посочи натам, накъдето бе тръгнал Джак.
„Ако отида с него, ще бъдеш ли тук, когато се върна?“
Той кимна.
„Няма да отида, ако не ми обещаеш винаги да си с мен.“
Люк я докосна по бузата. Устните му изрекоха безмълвно думата toujours. Винаги.
После той бавно изчезна.
Лизет простена. Заплака и заудря стола, после заудря себе си. Строполи се на пода. Мразеше раздялата. Толкова дълго се бори да опази всичко, което има, такова каквото е – като течност, отмерена в чаша с точност до последната капка. Не, не искаше да се чувства така отново.
Не си спомняше ясно следващия час. Помнеше как се свести, как отвори очи и първо видя малък паяк да пълзи по пода до шкафовете.
Последния път, когато усети такава празнота, отиде на Моста на неверните и скочи. Онова момиче обаче вече º се струваше непознато. Изправи се. Изминалите петдесет години я бяха променили. Аби я преобрази – с добротата, жизнерадостта и безстрашието си. Видя как приятелката º преминава през най-ужасното време в живота си – след смъртта на Джордж – и как оздравява. Видя я как се изправя през възможността да се раздели с „Изгубеното езеро“, но продължава напред.
Благодарение на Аби сега знаеше нещо, което тогава не разбираше.
Лизет си пое дълбоко дъх и стана.
Когато чашате е празна, не скърбиш по изгубеното.
Защото иначе ще пропуснеш възможността да я напълниш отново.
15.
Селма влезе във фоайето на хотел „Воден парк“. Огледа се и забели очи. Имало е толкова хубав хотел наблизо, а тя е прекарвала всяко лято през последните трийсет години в „Изгубеното езеро“! Хотелът се намираше в съседство с аквапарка, чиято най-забавна атракция очевидно бяха пързалките и големият басейн с вълни, та децата да карат сърф. Увеселителният парк бе за децата, а хотелът – за възрастните. „Умен ход“ – помисли си тя. Ласло не беше идиот. Това поне бе сигурно.
Разноцветните крушки шареха мраморния под. Цялата стена в дъното приличаше на водопад – тънка водна пелена се стичаше по високи скали и създаваше усещането, че прекосиш ли я, ще се озовеш в друг свят. Табели сочеха към СПА центъра, няколко магазина за сувенири, бар и два ресторанта – единият семеен, вторият по-елегантен.
„Няма да е толкова зле“ – повтаряше си Селма. Навярно щеше да се сдобие с нова кола и апартамент. И с бижута. Не за това обаче възнамеряваше да използва последния си амулет. Последният трябваше да º осигури всичко желано.
Застана пред рецепцията. Зад бюрото седеше млад мъж, ала очите му направиха същото както очите на всички мъже, когато носеше тази рокля – плъзнаха се към дълбокото º деколте и се заковаха безпомощно там.
– Ще позвъните ли, моля, на господин Ласло Патерсън. Предайте му, че съм дошла за срещата ни в четири часа – усмихна му се леко Селма.
– Разбира се, мадам. – Момчето едва откъсна очите от нея. Можеше да му бъде баба. Почуди се дали го осъзнава. Вероятно не. Никой не забелязва възрастта ти, ако си достатъчно дързък. Той промърмори нещо в телефонната слушалка, замълча и погледна към Селма: – Мадам, той твърди, че няма уговорена среща за четири часа.
– Колко глупаво, че е забравил – възмути се Селма. – Кажете му, че съм Селма от „Изгубеното езеро“.
Момчето предаде съобщението º и затвори телефона.
– Каза, че слиза веднага.
Тя се обърна, прекоси фоайето и застана пред бара, изнасяйки спектакъл за момчето. Седна и поръча чист скоч.
Въздъхна и поклати смаяно глава, че наистина го прави. Бе съблазнявала много мъже, но към никого не бе изпитвала толкова дълбоко отвращение.
Бръкна в дамската си чанта. Откри амулета по топлината му. Стисна го и усети как пърха леко като уловена пеперуда. За миг я обзе тъга. Не искаше да се разделя с него. Той бе последната частица от нея, от всичко, на което бе посветила живота си.
– Щеше да ми навлечеш сериозни неприятности. Бях със съпругата си – появи се Ласло до нея, неприятен какъвто го помнеше: с боядисана в абсурдно черно коса, с несполучлив лифтинг на лицето, повдигащ веждите му под неестествен ъгъл. Очите му тутакси се стрелнаха към деколтето º. Не отмести поглед дори докато си поръчваше питието. – Находчива тактика – да кажеш, че имаме уговорена среща.
– Изненадан ли си? – изгука съблазнително Селма. – Аз владея до съвършенство много умения.
– Не се съмнявам. Но се налага да сме дискретни. Съпругата ми…
Тя се приведе напред и прошепна:
– Не ти е необходима. Имаш мен.
Забеляза ироничните искрици в очите му. Сигурно неведнъж се беше сблъсквал с безочливи досадници. Искаше да си поиграят, но после щеше да я отпрати. Внезапно Селма си представи какъв щеше да бъде животът º, ако не притежаваше амулетите – низ от отчаяни и тъжни срещи с такива мъже само за няколко часа внимание. За една нощ в най-добрия случай.
Бе получила желаното от живота. И не съжаляваше.
Не съжаляваше за нищо.
Тя разтвори длан и усети как последният º амулет изчезва.
*
– Къде е Селма? – попита Булахдин на другата сутрин, когато влезе в къщата за закуска. Зарадва се, че днес няма да закусват торта. Захарта е хубаво нещо, но детството я бе научило да залага на протеина. – Не дойде и на моравата снощи. Колата º я няма. Тръгнала ли си е?
За миг се запита дали Селма не е изпълнила заплахата си да я остави тук.
– Не – отвърна Аби и очите на Булахдин проследиха подноса с бекон, който тя остави върху бюфета. Във въздуха витаеше напрежение, ала всички се преструваха, че не го усещат. Вчера Ласло не се бе появил, все едно си играе на котка и мишка с тях. Противен човек. – Не си е предала ключовете.
– Кой е я виждал последен? – попита възрастната дама.
– Аз я видях вчера – обяви Девън. – Влезе в бунгалото си, наконти се, ама наистина се наконти, и замина.
– Някой проверявал ли е в бунгалото º? – Всички поклатиха глави. Не изглеждаха много загрижени. – Аби, да взема ли резервния ключ, за да проверя?
Аби º подаде ключа с усмивка.
– Ти носиш отговорност, ако разбере, че някой е влизал в бунгалото º без разрешение.
Булахдин взе ключа и влезе в бунгалото на Селма. Разкайваше се, че вчера се отнесе грубо с нея. Ядоса º се, че се прощава толкова лесно с „Изгубеното езеро“. Сам си виновен обаче, ако се гневиш на някого, задето се държи така, както очакваш.
Още на прага парфюмът на Селма я олигави като куче, спуснало се да посрещне стопанина си. Тази жена определено обичаше парфюма си.
Булахдин застана по средата на стаята и се огледа, сбърчила чело. Не видя нищо особено. Е, всичко беше особено, но така º харесваше на Селма. Диванът бе отрупан с нехайно разхвърляни списания. По леглото имаше обвивки от бонбони. Очевидно никой не бе спал снощи в него. Къде ли бе отишла? Разтревожи се за Селма. Тя винаги отблъскваше хората. Булахдин обаче отвръщаше на удара с удар. Откакто се запознаха на езерото преди трийсет години, се обаждаше на Селма всеки първи четвъртък от месеца, а ако на нея не º се говореше, е, тогава говореше Булахдин и º разказваше какво º се е случило до най-малката подробност. От умора и грижи забрави да се обади само веднъж, когато преместиха Чарли в хосписа. Тогава Селма се появи. Цяла нощ пътувала от Мисисипи, защото не успяла да се свърже с Булахдин. Разгневи се, задето Булахдин не е умряла, нахока я за грижите, които º е създала, и няколко месеца отказваше да разговаря с нея по телефона. Ала в крайна сметка отстъпи.
Очите на Булахдин се спряха върху полицата над камината, където Селма бе подредила снимките на съпрузите си. Излагаше ги на показ като ловни трофеи. Наистина бе ловувала. Те º бяха стрували усилия. Затова се гордееше с плячката си. Тя се възхищаваше на властта º над мъжете. Селма винаги владееше положението. Без изключение. Това сякаш обезсмисляше небходимостта да бъдеш с мъж, но всекиму – своето. Селма също пишеше сама историите си.
В същия момент я осени прозрение.
Видя кутията върху полицата и я взе. Вдигна бавно капака.
Погледна вътре и си помисли: „Триста дяволи!“
Най-добрият завършек на историята понякога е неочакваният. Друг път най-добрият завършек е онзи, който сбъдва желанията ти. Ала абсолютно съвършеният завършек е когато получаваш по малко и от двете.
Булахдин остави кутията на мястото º, заключи вратата на бунгалото и се върна в къщата.
– Откри ли улики? – попита Кейт.
– Една-две. – Подаде ключа на Аби. – Ще се върне. Не заминава заникъде без съпрузите си.
Телефонът иззвъня и Аби вдигна слушалката.
Булахдин отиде до бюфета да си напълни чинията. Разузнаването е трудна работа. Спря, забелязала стола в ъгъла.
– Лизет не държеше ли този стол в кухнята?
– Държеше го – отговори Джак от масата до вратата.
Вчера той щеше да си тръгва. Призори обаче Булахдин видя Лизет да се измъква тайно от бунгалото му и разбра защо не е заминал.
– Какво прави тук?
– Вече не º трябва.
Тя го изгледа любопитно.
– Откъде знаеш?
Джак не откъсна очи от чинията си, но започна да се изчервява. Тя се засмя и пак се обърна към бюфета. Застина при вида на купата с плодове. За пръв път плодовете бяха нарязани на фигурки. Ананасите бяха звезди, ягодите – миши муцунки. Леле! Това бе щастлива храна. Лизет приготвяше щастлива храна! Аби затвори телефона. Застана под сводестата врата на трапезарията и каза:
– Не знам какво да мисля…
Дългите º длани притиснаха страните º. Булахдин харесваше красивите º ръце. Сега обаче тя трепереше като листо.
– Какво има, Аби? – попита Кейт.
– Обади се Ласло Патерсън.
– Идва ли? Има ли време да извикаш адвоката си? – разтревожи се Кейт.
– Няма да дойде. Семейни проблеми. Тази сутрин съобщил на съпругата си, че иска развод. И понеже Уес също не възнамерявал да продаде земята си… – Тя се засмя. – Решил да се откаже от проекта!
Всички скочиха на крака и се втурнаха към Аби, обсипвайки я с въпроси.
– Каква игра играе? – попита племенницата º.
– Не мисля, че е игра – отвърна весело Аби. – Помолих го за писмен отказ и той се съгласи. Отпратил е и адвоката си.
– Значи няма да продаваш „Изгубеното езеро“? – попита Булахдин.
– Няма. Не и на Ласло – уточни тя. – Кейт, още ли искаш да инвестираш в „Изгубеното езеро“?
– Да – Тя хвана ръката на леля си. – Искам и още как!
– Да! – извика Девън и хукна към прозореца. Погледна навън, сякаш търсеше нещо – някаква мигновена реакция.
– Уес е тук! – съобщи тя, вперила очи в езерото. – Виждам и колата на Селма!
Кейт отвори бързо вратата.
– Здрасти, съседке! – поздрави Уес.
– Ласло се отказва от „Изгубеното езеро“ – каза º той, развълнуван както някога, когато бяха малки. – Видях адвоката му в града, пиеше кафе, преди да отпътува за Атланта. Исках пръв да ви съобщя.
– Току-що научихме – засмя се Кейт. – Какво се е случило?
"Сара Адисън Алън Изгубеното езеро" отзывы
Отзывы читателей о книге "Сара Адисън Алън Изгубеното езеро". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Сара Адисън Алън Изгубеното езеро" друзьям в соцсетях.