Но Кейт с охота й разказа за плана си в живота. Да заляга усърдно над уроците, но два пъти по-усърдно — над красотата си. Да се учи как да се държи с мъжете, които я желаеха, без да има казва „да“ или да ги превръща в свои врагове. Твърдеше, че тъкмо училището я е научило на това. Кейт Фокс не искаше врагове. Когато нещата се получаваха, беше лесно, казваше тя нехайно. Тя беше тук, нали? В Нюйоркския университет, където бе искала да бъде? Срещаше се с богати момчета? Никой от тях все още не бе напълно подходящ, все още не, но тя ставаше все по-обиграна, плащаха й разходите, беше сред хората, елита, и я забелязваха… Кейт вярваше в Пепеляшка, но въпросът беше, че никой нямаше да отиде да вземе Пепеляшка, докато чисти пепелта. Тя трябваше хубавичко да се издокара. Трябваше да отиде на бала. Тъкмо там я бе видял принцът. Кейт обясни, че залягайки над уроците в училище, си е спечелила поканата за бала.

— Но каретата на Пепеляшка всъщност е била тиква — изтъкна Емили.

— Знам. Не е ли страхотно? — попита Кейт през смях. — Разбираш ли идеята — преструвай се, докато наистина се случи.

— Но защо? — попита я един ден Емили. Кейт беше достатъчно умна, не беше суперинтелигентна, но според Емили можеше да завърши сред тримата първи по успех. Първата й специалност беше английски, втората — журналистика. Можеше да направи страхотна кариера. — Защо искаш да се омъжиш за пари? Можеш да ги изкарваш сама. Можеш да правиш каквото си поискаш.

— Не бъди наивна. — В гласа й се прокрадна огорчение. — Колко жени си виждала в списъка с 500-те най-богати хора? Просто не става по този начин. Каквото и да разправяш, Ем, повярвай ми, жените винаги ще си останат втора класа граждани — въздъхна Кейт. — Виж, ти си хипи, трябва да ме разбереш. Това е дзен. Поемам по пътя на най-малкото съпротивление. Яздя коня в посоката, в която се движи той. Една жена може цял живот да се бъхти като робиня във високите си токчета и бизнес костюма си и накрая най-вероятно ще се сдобие само с пришки и средна мениджърска заплата. Защо, при условие че малко джогинг, страхотна коса, хубави нокти и интелигентен разговор могат да я поставят директно в центъра на лесния живот само с думата „да“.

— Не го мислиш в действителност — каза Емили.

— Сериозно? Погледни средностатистическата жена с кариера. Съпругът й се мотае из къщата, докато тя се трепе. Нищо чудно и да излиза с друга. Оставя жена си да гледа бебето. Тя работи на едно или две места, мъчейки се с грижата по децата… дори той да е там, работи по-малко, защото тя помага с доходите, тя единствена се грижи за децата и чисти къщата. Знаеш ли как ми звучи това? Като една наистина кофти сделка.

Емили поклати глава шокирана.

— Феминизмът от години се бори за правата и независимостта на жените. Какво е бракът с богат мъж? Това не е успех. Това е да станеш жена, която ходи по обеди. Нищо не е. Не мога да повярвам, че такава е целта в живота ти, Кейт.

— Повярвай го — отвърна Кейт с абсолютна сериозност. — Жената с кариера и деца носи една торба камъни на гърба си. Докато момичето с подходящ брак… единственият товар, за който трябва да се тревожи, е металът на лявата й ръка. — Тя се засмя и протегна към огъня пръстите си без пръстени. — Просветна ли ти вече за какво говоря?



Когато завършиха, Емили се дипломира cum laude14. Кейт просто завърши добре. Въпреки всичко тя бе затрупана с предложения за работа. Прие една позиция като щатен автор на статии за красота и мода в списание „Кюти“.

— „Кюти“? — възрази Емили. — Това списание е пълен боклук. Пастелните тонове са на мода през пролетта и ето ви статия за многобройните оргазми. Интересуват се само от обувки и чанти. И вероятно секс.

Кейт се ухили.

— Чакай, да не би да пропуснах нещо? Няма ли друго?

— Кейт — възрази Емили. — Стига.

— Виж, аз пък случайно харесвам обувки и чанти. А „Кюти“ е от големите играчи на пазара. Тиражът му е милион копия на месец.

— Някои жени нямат вкус.

— Не бъди толкова снизходителна. Не всички си падат по независимото кино и литературния обзор в „Ню Йорк Таймс“. — Кейт изглеждаше малко раздразнена, което изненада Емили. — Дори и изтънчените бизнес дами обичат да се изключват във влака по пътя към къщи. Работата ми осигурява разумна заплата, получавам безплатно дрехи, а и в модния бранш гъмжи от мъже — заради всички онези манекенки.

— Ти си по-секси от всяка манекенка — заяви предано Емили.

Кейт огледа тялото си. Беше слаба, но си имаше нужните извивки; хубави гърди и стегнато, заоблено дупе, което се издаваше малко навън.

— Не ме е страх от конкуренцията — призна с широка усмивка.

Емили не успя да я откаже от намерението й. А и изглежда, че не бе нужно. Взеха си друг апартамент заедно и Кейт плащаше своята половина от наема. Вярна на думата си, тя се сдоби с гардероб, пълен с дизайнерски дрехи и безбожно скъпи обувки, които далеч превишаваха средствата, които можеше да си позволи. Материалите, които пишеше и понякога показваше на Емили, бяха силни и духовити. И началникът й явно я харесваше, защото не бе твърде амбициозна. Работата й не беше постоянна, както и любовниците й. Емили се боеше, че може да прекара целия си живот в очакване на господин Идеален. Но Кейт Фокс бе непоклатима. Пеперудата продължаваше да танцува на слънцето. Накрая Емили престана да се съпротивлява на възгледите на приятелката си.

Тревожеше се какво да прави със себе си. По-скоро би си отхапала крака, отколкото да работи на място като „Кюти“. Баща й не разбираше, но стоматологията беше извън играта. Май това бе едно от нещата, които научи от съвместното съжителство с Кейт — как да прокарва собствената си пътека. Емили се бе научила на самоувереност в колежа; Кейт я бе измъкнала от черупката й.

— Харесва ми какво правиш — обяви една вечер, докато се бяха изтегнали на дивана и гледаха мач на Янките. Настоящият приятел на Кейт беше сгафил, понеже не си бе уредил среща с нея за петък вечер четири дни предварително, и Кейт го наказа, като му заяви, че има други планове за вечерта. Което включваше пеньоар и домашен педикюр. Освен това Емили силно подозираше, че младежът скоро ще си хване пътя. Той беше богаташко синче с попечителски фонд и на Кейт почваше леко да й писва от него. Тя искаше да е безработна съпруга, но интересното според Емили бе, че не я интересуваха единствено парите на мъжа. Приятелката й явно искаше той да е целеустремен.

— Изведнъж взе да харесваш „Кюти“?

— Не. Не това списание. То е пълен боклук — заяви Емили твърдо. — Лъскав и продаващ се навярно боклук. Но все пак е такъв.

— Благодаря за гласуваното доверие — отговори Кейт с насмешка. Обичаше да дразни Емили и двете го знаеха.

— Имам предвид работата в списание по принцип. Може би ти беше права първия път. Преди години.

— За училищното списание ли говориш? — Кейт знаеше отлично за какво говори Емили, която засия от признанието й.

— Именно. То беше хубаво. Дори за тийнейджърско издание. И знаеш ли — има хора, които всъщност наистина си падат по независимото кино и обзора в „Таймс“. И по активизма. И по прегледите на екологично ангажираните ресторанти и представянето на модни микро колекции. В Ню Йорк има сума ти такива хора. И доста от тях разполагат с пари.

Кейт я погледна и остави пилата си за нокти.

— Така е. Ходила съм в Уест Вилидж и съм им виждала лимузините. Мислиш ли, че ще имаш успех?

— Ще ми се да опитам. Можеш да ми помогнеш.

— Да не би да искаш от мен статия, в която сравнявам пет популярни марки спирала?

— Не точно. Но ми се струва, че малко популизъм няма да навреди. Може да се развихриш на тема дизайн. Говоря ти за някаква смесица, за нещо недотам високо интелектуално.

Кейт се изправи.

— Абсолютно съм готова да го направя за теб, Ем. Искам да ти помогна.

Звучеше наистина развълнувана. Изведнъж и Емили се развълнува. Когато Кейт Фокс насочеше енергията си към нещо, започваха да се случват значителни събития.

— Помисли си за някой секси материал за пилотния брой — подтикна я Емили.

— Вече съм го измислила. — Кейт разпери ръце. — Ще се казва: „Добрите момчета свършват първи“. Това ще е част от стандартната ти рубрика „В дома на известните“ с прекрасни снимки на кремавите им всекидневни и италианските дизайнерски дивани, само че ти ще представяш героите на революцията — либерални легенди, които са се издигнали в живота. Продай на читателите си идеята, че могат да бъдат хем морални, хем богати.

— Леле! — Емили бе изумена. — Това наистина може да свърши работа.

— Разбира се, че ще свърши работа. Започни със собственика на сладоледената компания „Бен енд Джерис“; чувала съм, че има имение в Хемптън15. Освен това може и да ти отпуснат малко средства за старта на списанието. Мога да намеря хора, които да ти изготвят бизнес план — хора, които се занимават със списания, — а ти ще организираш редакторската работа.

— Божичко. Кейт. — Емили за пореден път се трогна. Кейт беше толкова ентусиазирана и готова да помогне. — Наистина ли? Това би било супер. Не искаш ли да сме съдружници?

— Какво? И да напусна „Кюти“? Друг път. Харесвам живота си. Обичам да изпробвам нови спирали. Но ще ти помогна да започнеш, Ем. После продължаваш сама.

Емили работеше денонощно. Ходеше по банки и фондации по хуманитарни науки, благотворителни заведения и богати дарители от левицата. Чукаше по врати и се споразумяваше с печатари. Разговаряше с продавачи и разпространители на вестници и списания. Нае журналисти — умни, забавни хлапета, току-що завършили. Списъкът й от рубрики беше смесица от анархична политика, ексцентрично изкуство, независимо кино и благодарение на Кейт Фокс — цяла доза неподправен блясък. Може и да беше либерален блясък, но Кейт вложи сексапилна, лъскава магия, при което пилотният брой на Емили показа един Ню Йорк, който, и да имаше съвест, носеше раница на „Прада“; Лекари без граници16 през деня, нощни клубове и шампанско вечер.

И нещата се получиха. Рекламните страници не бяха много, но достатъчно, за да предпазят списанието от финансови затруднения. Хората говореха. „Вилидж Войс“ писаха за него. Пазарът, към който бе насочено, беше малък, но изтънчен; то създаваше тенденции, носеше пари. Вероятно никога нямаше да е „Космополитън“, Емили го разбираше, докато седеше изтощена в малкия си апартамент, обгърнала с длани телефона си. Но пак беше добре. Списанието бе намерило своята ниша. Получаваше се.

— Как ще го наречеш? — попита Кейт. — Имаш нужда от хубаво име.

— „Уест Вилидж“? — предложи Емили. — „Твой ред“? „Епъл Кор“?

— Ъ, не. Всичките тези са ужасни. Виж, списанието ти все пак е доста благоприлично, има много качествени статии, многословни материали. Трябва да защитиш облика му не само с фоторепортажите, но и с наименованието. Знам точно как да го наречеш.

— Как? — попита Емили, вече подготвяйки се да се предаде на неизбежното.

— „Лъки“ — заяви тържествуващо Кейт.

Така че го кръстиха „Лъки“.

След шест месеца Емили се изнесе в собствено жилище близо до редакцията и Кейт запази апартамента за себе си. Но тя можеше да си го позволи заради щедрите си приятели и постепенно увеличаващата й се заплата. С разрастването и утвърждаването на „Лъки“ Емили с изумление откри, че е започнала да печели. Нищо главозамайващо, но скоро изкарваше осемдесет хиляди годишно. И настояваше Кейт да участва. Ако се появяха финансови затруднения, Кейт бе наемана за някоя и друга статия. Малко блясък никога не вредеше на смесицата, дори да не бе съвсем по вкуса на Емили.

Получаваше се. Само това имаше значение.

И приятелството им продължи. През следващата година те се смееха, пазаруваха и пишеха заедно. Към Кейт Фокс можеше да се получи пристрастяване, мислеше си Емили, докато тя самата се превръщаше в успешен издател на списание. Приятелката й беше безгрижна, умна, решителна. Емили не одобряваше плана на живота й — добре. Но Кейт напредваше по своя собствен път.

И после Макс Броудър се появи в живота им.

Четвърта глава