Марк Леви - Седем дни за цяла вечност…

Излегнат на леглото си, Лукас погледна малката мигаща лампичка на своя пейджър, затвори книгата и очарован, я остави до себе си. За трети път в течение на четирийсет и осем часа той препрочиташе тази история, доставила му такова голямо удоволствие, както никоя друга досега.

Погали корицата с върха на пръстите си. Този Хилтън бе на път да се превърне в любимия му автор. Взе произведението в ръка, щастлив от факта, че един клиент го бе забравил в чекмеджето на нощната масичка, и майсторски го запрати в отворения куфар в другия край на хотелската стая. Погледна малкия стенен часовник, протегна се и стана. „Стани и върви“ — си каза той зарадван. Застанал пред огледалото на шкафа, Лукас затегна възела на вратовръзката си, оправи сакото на черния си костюм, взе слънчевите си очила от малката мраморна масичка, разположена непосредствено до телевизора, и ги сложи в горния си джоб. Пейджърът, привързан за колана му, не спираше да вибрира. Той бутна с крак вратата на единствения шкаф и се отправи към прозореца. Отмести сивата завеса, за да може по-добре да проучи вътрешния двор. Навън не подухваше никакъв вятър, който да раздвижи мръсотията, заливаща долната част на Манхатън и простираща се до границата на Трибека1. Денят се очертаваше изключително горещ. Лукас обожаваше слънцето, но кой по-добре от него знаеше до каква степен то може да бъде вредно? Не позволяваше ли небесното светило в сухите райони разпространението на всякакъв род бактерии, не беше ли то по-упорито от смъртта, разделяйки слабите от силните? „И беше светлина!“ — затананика си той, вдигайки слушалката на телефона. Поиска от рецепцията да му приготвят сметката. Престоят му в Ню Йорк внезапно се прекратяваше. След като приключи разговора, напусна стаята.

Той откачи алармата от вратата в дъното на коридора, която извеждаше към аварийния изход.

На излизане от хотела взе гореспоменатата книга, преди да се освободи от куфара си, изхвърляйки го в една голяма боклукчийска кофа, и с леки стъпки пое по своя път.

Вървейки по една уличка на Сохо с разместени павета, Лукас жадно наблюдаваше малък балкон от ковано желязо, който се държеше единствено благодарение на два ръждясали нита. Наемателката от третия етаж, млада манекенка с добре оформени гърди, с предизвикателен корем и сочни устни, току-що се бе настанила в своя шезлонг и нищо не подозираше; с други думи, нещата се подреждаха много добре. След няколко минути, ако, разбира се, погледът му не го лъжеше, а той никога не му изневеряваше, нитовете, крепящи малката тераса, щяха да поддадат. Тогава красавицата щеше да се намери три етажа по-долу с разчленено тяло. Кръвта, потичаща от нейните уши и стичаща се помежду паважните ивици, щеше да придава още по-голяма изразителност на изкривеното й от ужас лице. Красивата й муцунка щеше да остане неподвижна, докато се разложи в чамовия ковчег, където семейството на госпожицата щеше да я затвори, преди да хвърли целия този товар в една мраморна урна и да пролее няколко литра никому ненужни сълзи. Нищо и никаква история, в резултат на която в местната преса щеше да се появи нескопосано написана статия и да започне съдебно разследване срещу собственика на сградата. Един технически отговорник от кметството щеше да изгуби работата си (винаги някой трябва да понесе отговорността); един от шефовете му най-накрая щеше да приключи с всичко това, обявявайки, че този нещастен случай е щял да се превърне в цяла драма, ако под балкончето, не дай си Боже, е имало минувачи. Поредното доказателство, че на земята съществува Бог. И точно тук се криеше истинският проблем на Лукас.

Може би денят щеше да започне отлично, ако във вътрешността на този кокетен апартамент не се бе разнесъл телефонен звън и ако глупачката, която живееше там, не си бе забравила мобилния телефон в банята. Лекомисленото създание се надигна и отиде да си вземе апарата. „Безспорно има повече мозък в главата на една патица, отколкото в главата на една манекенка“ — си каза Лукас.

Той стисна зъби и челюстите му изскърцаха като тези на боклукчийския камион, който се спускаше по нанадолнището и се движеше право към него, изпълвайки цялата улица с оглушителен шум. Със сухо изпращяване металното скеле се откачи от фасадата и се сгромоляса. На долния етаж стъклото на прозореца се разби тотално от една отцепила се от парапета пръчка. Огромната маса ръждясало желязо, троглодитно2 свърталище на цели колонии от бацили, причиняващи тетанус, се стовари върху паветата. Очите на Лукас отново светнаха, един заострен метален лонжерон3 се движеше със страшна скорост към земята.

Ако сметките му се окажеха точни, а те винаги бяха такива, това означаваше, че все още нищо не е изгубено. С ленива походка той тръгна по улицата, принуждавайки шофьора на камиона да намали скоростта. Гредата проби стъклото на кабината и се спря в гърдите на водача на превозното средство. В резултат на всичко това камионът направи изненадващо остър завой. Двамата боклукчии, стъпили върху платформата отзад, нямаха време дори да извикат. Единият бе погълнат от зейналата уста на каросерията и поет от въртящите се валяци, мачкащи спокойно и невъзмутимо всичко, попаднало между тях; другият бе изхвърлен напред и безжизненото му тяло се стовари на паважа. Предната ос се сгромоляса върху крака му.

Движейки се без никакъв контрол, доджът удари един уличен стълб и го запрати във въздуха. Оголените електрически жици се потопиха в близката канавка, препълнена с мръсна вода. Обръч от искри предизвика късото съединение, лишило близките сгради от електричество. В целия квартал светофарите надянаха траурни одежди, толкова черни, колкото и костюмът на Лукас. Отдалеч се чуваше шумът от първите катастрофи по неконтролираните вече кръстовища. На пресечката на Кросби Стрийт и Спринг сблъсъкът между летящия камион и едно такси се оказа неизбежен. Ударена напречно, жълтата кола се заби във витрината на Музея на модерното изкуство. „Малко повече налягане за тази симпатична витрина“ — промърмори Лукас. Предната ос на камиона прелетя над една спряла кола. Тежката машина се усука сред ужасния шум на разкъсаните ламарини и се повали на едната си страна. Тоновете отпадъци, съдържащи се във вътрешността й, се разпиляха и покриха цялата улица с мръсотия. Шумът от току-що разигралата се драма отстъпи място на мъртва тишина. Слънцето бавно се движеше към своя зенит. Горещината, излъчвана от неговите лъчи, правеше носещата се във въздуха смрад непоносима.

Лукас оправи яката на ризата си. Той изпитваше свещен ужас от това тя да се подава над сакото му. После хвърли поглед на бедственото положение. Беше едва девет сутринта, което означаваше, че денят бе започнал добре. Главата на таксиметровия шофьор лежеше отпусната върху волана и натискаше клаксона, който свиреше в унисон със сирените на корабните влекачи от пристанището на Ню Йорк, едно толкова красиво място, особено през хубавите летни дни, каквато впрочем беше и тази слънчева неделя. Лукас се бе запътил към гореспоменатото място. Оттам един хеликоптер щеше да го откара до летище „Ла Гуардия“. Самолетът му излиташе след шейсет и шест минути.

Кей 80 на търговското пристанище в Сан Франциско бе пуст. София бавно постави слушалката на телефона и излезе от кабината. С присвити от светлината очи тя погледна към отсрещния вълнолом. Множество хора се лутаха около гигантските контейнери, пръснати наоколо. В своите кабини кранистите отвисоко дирижираха балета на стрелите, витаещи над палубата на един товарен кораб, който всеки момент щеше да отплава за Китай. София въздъхна. Макар и надарена с най-силната воля на света, тя не можеше да се справи с всичко сама. Безспорно имаше заложби, но не и тази да е едновременно на няколко места. Мъглата вече се бе спуснала над настилката на Голдън Гейт, а върховете на неговите колони единствени се показваха над гъстата бяла маса, която постепенно обхващаше залива. След известно време работата на пристанището трябваше да спре поради липса на видимост. София, очарователна в своята офицерска униформа на служител по сигурността, разполагаше с малко време да убеди груповите отговорници да накарат докерите да преустановят работа. Само ако можеше да се ядоса!… Животът на един човек, при всички случаи, щеше да е много по-важен от няколкото набързо стоварени каси; но мъжете нямаше да се навият толкова бързо. А ако не успееше да ги убеди, нейното присъствие щеше да се окаже безсмислено.

София обичаше атмосферата, царяща на доковете. Тя винаги имаше много работа тук. Цялата мизерия на света си бе дала среща в намиращите се там стари складове. Безпризорните ги бяха превърнали в свои домове. Колкото и несигурни, за тях те бяха място, където можеха да се скрият от есенните дъждове и ледените ветрове, нахлуващи от Тихия океан с настъпването на зимата, от полицейските патрули, които не обичаха да се навъртат из тези враждебни места, независимо от сезона.

— Манка, спрете ги!

Мъжът с набитото телосложение се направи, че не я чува. В огромния бележник, опрян на корема му, той записваше регистрационния номер на един голям контейнер.

— Манка! Не ме карайте да ви глобявам. Вземете радиостанцията и кажете веднага на всички да спрат! — поде отново София. — Видимостта е по-малка от осем метра, а вие много добре знаете, че когато тя падне под десет, трябва да преустановите всякаква дейност.

Груповият отговорник Манка подписа листа и го подаде на младия си сътрудник. С едно движение на ръката му направи знак да се отдалечи.

— Не стойте там. Вие сте в обсега на товара: ако се откачи, не прощава никому!

— Да, но той никога не се откачва. Манка, не ме ли чухте? — настоя София.

— Доколкото ми е известно, нямам радари в ушите си! — промърмори мъжът и се почеса по едното ухо.

— Но вашето неверие е по-силно и от най-мощния локатор! Не се опитвайте да печелите време, преустановете веднага работата на пристанището, преди да е станало много късно!

— От четири месеца сте тук и никога продуктивността на труда не е била по-ниска отсега. Вие ли ще храните семействата на другарите ни в края на седмицата?

Един мотокар се приближаваше към зоната за разтоварване. Шофьорът не виждаше почти нищо и вилиците му едва не закачиха контейнера, поставен върху платформата.

— Хайде, изчезвай оттук, малката. Не виждаш ли, че пречиш?

— Не аз преча, а мъглата. Май ще трябва да намерите друго занимание за вашите докери. Сигурна съм, че техните деца ще са по-щастливи да видят бащите си, отколкото да вземат застраховката, плащана от синдикатите при смъртен случай. Побързайте, Манка, иначе ще заведа дело и самата аз ще пледирам на него.

Груповият отговорник погледна втренчено София, преди да се изплюе на земята.

— Във водата не се вижда нито един плавателен съд — добави тя.

Манка повдигна рамене, взе своето уоки-токи и най-накрая нареди прекъсване на работата в цялото пристанище. Няколко минути по-късно четири изсвирвания на сирената спряха танца на крановете, на елеваторите, мотокарите, техните шофьори и докерите; с една дума, на всичко, което можеше да се движи по кейовете или на борда на товарните кораби. Отдалеч, в непроницаемото пространство, сирената на един влекач отговори положително на току-що издадената заповед.

— Ако при всяка мъгла работата спира, то това пристанище един ден ще преустанови своята дейност завинаги.

— Времето не зависи от мен, Манка. Аз само предпазвам вашите хора от сигурна смърт. И престанете да се сърдите, мразя, когато сме скарани! Елате, ще ви предложа кафе и бъркани яйца. Хайде, побързайте!

— Можете да ме гледате колкото си щете с вашите ангелски очи, но ви предупреждавам, че ако видимостта се установи над десет метра, веднага започвам работа!

— Ще започнете, когато мъглата ви позволи да четете имената на корабите, изписани върху техните палуби! Хайде, елате!

Фишърс Дейли, най-доброто заведение на пристанището, беше вече препълнено. При всяко падане на мъгла всички докери си даваха среща там, за да споделят надеждата, че едно скорошно проясняване би могло да спаси работния им ден. По-старите бяха заели масите в дъното на залата. По-младите, застанали прави до тезгяха, си гризяха ноктите и се опитваха да различат през прозорците палубата на някой кораб или стрелата на някой от пристанищните кранове, знак за скорошно оправяне на времето. Зад обстоятелствените разговори всички се молеха със свити сърца това да стане колкото се може по-бързо. За тези общи работници, които се трудеха денонощно, без да се оплакват от ръждата и солта, проникващи чак до костите им, за тези мъже, които не чувстваха нищо в резултат на загрубялата кожа на ръцете си, нямаше по-страшно нещо от това да се приберат вкъщи само с няколкото долара, получени от синдикатите.