В кръчмата цареше суматоха. За нея допринасяха звуците от удрящите се един в друг прибори, излизащата пара от кафемашината, парченцата лед, които някой енергично клатеше в съдините. На пейките от червена кожа докерите се бяха събрали на групи от по шест човека, но техните гласове почти не се долавяха в общия шум, изпълващ помещението. Матилда, с късо подстригана коса, напомняща за Одри Хепбърн, с крехка снага и блуза от кариран памучен плат, носеше една толкова препълнена табла, че бутилките едва се крепяха на нея. С бележника, съдържащ поръчките, който стърчеше от престилката й, тя правеше безспирни курсове от кухнята до бара, от бара до масите и от салона до сервизните помещения. Мъгливите дни бяха за нея време на усилена работа, но ги предпочиташе пред самотните дни на хубавото време. Със своите щедри усмивки, шеговити погледи и намигания успяваше да повдигне донякъде настроението на хората, посещаващи нейното заведение. Вратата се отвори, Матилда обърна глава и се усмихна, защото добре познаваше тази, която влизаше.

— София! Маса номер пет! Побързай, защото едва успях да ти я запазя. Веднага ще ти донеса кафе.

София седна заедно с груповия отговорник, който продължаваше недоволно да мърмори.

— От пет години им казвам да поставят осветление. Така можем да спасим поне двайсет работни дни годишно. А от друга страна, тези норми за сигурност са пълна глупост, моите хора могат да работят дори когато видимостта е паднала до пет метра, всички те са професионалисти.

— Стажантите са трийсет и седем процента от целия ви персонал, Манка!

— Стажантите са тук, за да се научат как да работят! Нашият занаят се предава от баща на син и никой тук не си играе с живота на другите. Докерската карта се връчва по заслуги, независимо от метеорологичната обстановка.

Лицето на Манка се ободри, когато Матилда, с нескрита гордост, породена от придобитите умения и сръчност в занаята, ги прекъсна, за да вземе поръчката им.

— Бъркани яйца с бекон за вас, Манка. Ти, София, предполагам, нищо няма да ядеш, както обикновено. Донесох ти кафе с мляко и сметана, което, предполагам, също няма да изпиеш. Ето хляба и кетчупа. Готово, поръчката е изпълнена!

Макар и с пълна уста, Манка успя да й благодари. С несигурен глас Матилда попита София дали е свободна тази вечер. Тя отговори, че ще дойде да я вземе след работа. Сервитьорката въздъхна с облекчение и изчезна сред тълпата. От дъното на залата един мъж със сериозно изражение се отправи към изхода. Стигайки до тяхната маса, той се спря, за да поздрави груповия отговорник. Манка изтри устата си с ръка и промърмори:

— Какво те води насам?

— Като теб съм дошъл да посетя най-добрите бъркани яйца на света!

— Познаваш ли инспектора ни по сигурността, лейтенант София?

— Нямам това удоволствие — прекъсна го София, надигайки се от мястото си.

— Тогава ви представям моя стар приятел, инспектор Джордж Пилгиц от полицията в Сан Франциско.

Тя открито подаде ръка на детектива, който учудено я гледаше, когато закаченият на колана й пейджър започна да звъни.

— Мисля, че ви търсят — каза Пилгиц.

София провери малката машинка, закачена на колана й. Точно над цифра номер седем светещият диод не преставаше да мига. Пилгиц втренчено я гледаше и се усмихваше.

— До седем ли стига при вас? Работата ви трябва да е много важна. При нас спира на четири.

— За пръв път този диод свети — отговори притеснено тя. — Моля да ме извините, но трябва да тръгвам.

Кимна на двамата мъже, направи знак на Матилда, която така и не я забеляза, и си проправи път през тълпата към изхода.

От масата, където беше седнал инспектор Пилгиц, груповият отговорник се провикна:

— Не карайте много бързо, при видимост, по-ниска от десет метра, не е разрешено движението по кейовете!

Но София нищо не чу; вдигнала високо яката на врата си, се затича към своята кола. Със затварянето на вратата запали мотора и потегли с пълна газ. Сервизният форд се заклати и се изгуби в далечината с виеща сирена. София не обръщаше внимание на мъглата, която ставаше все по-гъста. Тя караше сред този призрачен декор, промъквайки се между постаментите на крановете, умело слаломирайки между контейнерите и изоставените машини. Няколко минути й бяха достатъчни, за да стигне до входа на търговската зона. Намали, приближавайки пропускателния пункт, независимо че по това време нямаше почти никакво движение. Белязаната с бели и червени ивици бариера беше вдигната. Пазачът на кей 80 излезе от своята кабина, но в такава бяла нощ човек не можеше да види дори собствената си ръка. София тръгна по Трета улица, успоредна на пристанището. След като прекоси китайския квартал, младата жена продължи по същата улица, отклоняваща се към централната част на града. Необезпокоявана от никого, София караше из пустия град. Пейджърът й отново иззвъня. Тогава тя запротестира на висок глас:

— Правя всичко, което е по силите ми! Нямам криле, а и скоростта е ограничена!

Едва довършила изречението си, огромна светкавица разцепи небето и на небосклона проблесна голям светещ кръг. Гръмотевица с неочаквана сила се стовари върху града, в резултат на което стъклата на витрините потрепериха. София ококори очи. Кракът й настъпи още по-силно педала за газта, стрелката на скоростомера бавно се задвижи. Намали, за да пресече Маркет Стрийт. Цветовете на светофара почти не се различаваха и тя продължи по Кърни. Само осем блока я деляха от крайната дестинация или по-скоро девет, ако стриктно спазваше правилника за движение и не навлизаше обратно в еднопосочните улици, което тя без никакво съмнение щеше да направи.

Върху улиците без изход се изсипваше пороен дъжд. Огромни водни капки се разбиваха по предното стъкло на автомобила с оглушителен шум. Чистачките бяха неспособни да се справят с потока. В далечината единствено върхът, под който се намираше последният етаж на величествената пирамидална кула на Транс Америка Билдинг, се издигаше над гъстия черен облак, покриващ града.

Настанен удобно на своята седалка в отделението на първа класа, Лукас с интерес наблюдаваше от самолетното прозорче дяволския спектакъл, разиграващ се под него, който въпреки всичко притежаваше божествена красота. „Боинг 767“ кръжеше над залива на Сан Франциско в очакване на хипотетично разрешение за кацане. С нетърпение Лукас потропа с пръсти върху окачения на колана му пейджър. Лампичката, обозначена с номер седем, не преставаше да мига. Стюардесата се доближи до него, нареждайки му да го изключи и да вдигне облегалката на седалката си: самолетът се бе приготвил за кацане.

— Е, добре, престанете да ми повтаряте едно и също, госпожице, и приземете най-после този идиотски самолет. Аз наистина бързам!

Гласът на командира на борда проехтя във високоговорителите: метеорологичните условия на земята бяха относително трудни за кацане, но малкото количество керосин, което бе останало в резервоарите, ги принуждаваше, независимо от всичко да започнат приземяването. Той нареди на обслужващия персонал да седне и извика при себе си главната стюардеса. После постави микрофона на мястото му. Подправеното изражение на стюардесата, обслужваща отделението първа класа, заслужаваше истински „Оскар“: никоя актриса на света не би могла така добре да имитира усмивката на Чарли Браун като нея. Една стара дама, седнала до Лукас, не можеше повече да контролира страха си и го стисна за китката. Лукас намираше за забавна влагата на нейната ръка и лекото треперене, което клатеше неговата. Самолетът бе разтърсен от няколко силни труса, следващи един след друг. Изглежда, металът страдаше не по-малко от пътниците. А през прозореца можеха да се видят крилете на машината, люлеещи се с максималната амплитуда, предвидена от инженерите на „Боинг“.

— Защо главната стюардеса е при командира на борда? — попита старата дама, готова всеки момент да избухне в плач.

— Вероятно за да види какво предсказва дъното на неговата кафена чаша! — отговори Лукас с лъчезарен поглед. — Много ли ви е страх?

— Изпитвам чувство, по-силно от страха. Ще се помоля за нашето спасение.

— А, не! Веднага спрете с това! Та вие изпитвате истинско щастие, така че се постарайте добре да съхраните страха си, той е много полезен за здравето. Адреналинът прочиства вашата душевност. Това е отдушникът на кръвоносната ви система, а освен това действа тонизиращо на сърцето. На път сте да си спечелите още две години живот. Двайсет и четири месечен абонамент за всички земни спектакли и на всичкото отгоре напълно безплатен, но ако човек съди по вашето изражение, явно не ви е много весело!

Със силно пресъхнала уста, непозволяваща й да говори, пътничката изтри с опакото на ръката си капчиците пот, избили по челото й. Сърцето й щеше да се пръсне, дишането й се затрудняваше максимално и множество малки звездички замъглиха погледа й. Развеселен до крайност, Лукас приятелски я потупа по коляното.

— Ако затворите очи и ако, разбира се, добре се концентрирате, със сигурност ще видите Голямата мечка.

После избухна в смях. Спътницата му беше изгубила съзнание и главата й се бе отпуснала върху седалката. Въпреки силното сътресение стюардесата стана от мястото си, придържайки се неумело за багажните лавици. Тя бавно се приближи към припадналата жена, извади от джоба си малък флакон със соли, който отвори и леко раздвижи под носа на старата дама. Лукас ги гледаше и още повече се забавляваше.

— Вземете под внимание, че старицата има извинение за странното си поведение, а и като се има предвид, че вашият пилот не държи здраво волана, човек би си помислил, че сме във влакчето на ужасите. Кажете ми… това ще си остане между нас, обещавам… лекарството, което току-що предложихте на възрастната жена… то е… все едно да лекуваш злото със зло, не съм ли прав?

Строгият поглед на главната стюардеса не му позволи да се изсмее отново: тя не намираше нищо весело в тази ситуация и му даде да разбере какво мисли по въпроса.

Една огромна въздушна яма брутално изхвърли служителката на самолетната компания към вратата на пилотската кабина. Лукас се усмихна широко и доста силно удари спътницата си по бузата. Тя подскочи и ококори очи.

— Ето я отново сред нас. Колко мили пропътувахте, докато се завърнете на този свят? — После се наклони към нея и й прошепна на ухото: — Няма нищо срамно в това. Погледнете какво става около нас. Всички тук се молят, не е ли смешно?

Тя нямаше време за отговор. Под оглушителния тътен на моторите боингът най-сетне докосна земята. Пилотът направи остър завой и силен поток от вода удари носа на самолета. Машината най-накрая спря. Всички пътници започнаха да аплодират пилотите, като същевременно събираха молитвено ръце, благодарейки на Бога за своето избавление. Отегчен, Лукас откопча колана си, вдигна очи към небето, после погледна часовника си и се насочи към предната врата.

* * *

Дъждът ставаше все по-силен. София паркира форда по дължината на тротоара пред кулата. Свали сенника, от който се показа една малка значка с гравирани букви ЦРУА. После излезе и тичайки под проливния дъжд, потърси дребни монети в джоба си, след това пусна единствената, която намери, в апарата, отмерващ времето за паркиране. Прекоси площадката пред сградата, премина през трите въртящи се врати, водещи към главната зала на величествената пирамидална кула, като я заобиколи. За пореден път окаченият на колана й пейджър започна да вибрира: тя вдигна очи към небето.

— Наистина съжалявам, но мокрият мрамор е много хлъзгав! Убедена съм, че с изключение на архитектите всички го знаят…

На последния етаж на кулата често се шегуваха, че разликата между архитект и Господ е, че Господ не се мисли за архитект. София тръгна по коридора и се спря пред една плоча, която разпозна благодарение на боядисаната й в по-светли тонове повърхност. После постави ръка върху стената. Зейна голям отвор и я погълна, след което отново се затвори.

* * *

Лукас бе слязъл от таксито и със сигурни крачки вървеше по коридора, който София малко преди това бе напуснала. Също като нея той постави ръка върху каменната преграда, намираща се на срещуположната страна на кулата. Както и преди, се появи една плоча, но този път по-тъмна и по-мрачна от другите, и той влезе в западната колона на Транс Америка Билдинг.

* * *

София бързо привикна с царящия в коридора полумрак. Седем завоя по-нататък тя достигна до една широка зала, покрита цялата с бял гранит, в която бяха разположени три асансьора. Височината от пода до тавана беше главозамайваща. Девет огромни глобуса, всичките с различни размери, спуснати благодарение на дебели плетени въжета, чието окачване оставаше скрито за погледа, пръскаха бледа светлина.