До масата й се появи Абдул, старият келнер, който винаги я обслужваше.

— Закуска, мем?

— Само препечени филийки, Абдул. И малко сок за малката. Знаеш ли къде е дъщерята на господин Дейвънпорт?

— В болницата „Кралица Александра“, мем — каза Абдул, после се огледа и тихичко добави: — Джага баик баик.

Тя понечи да го попита кое не е наред и от какво трябва да се пази, но той се обърна. Тюрбанът му се бе размотал и краят му висеше на гърба му.

Както винаги, бомбардировката приключи внезапно. Франсин продължи да пие кафето си. Гости на хотела, излезли от бомбоубежището, започнаха да нахлуват в ресторанта и да поръчват храна. Франсин взе Рут и излезе. Хората, покрай които минаваха, не криеха враждебността си. Чу как някой промърмори „гнусни туземци“ и усети как я полазват тръпки. Притисна Рут до себе си и побърза да излезе.

Във фоайето я пресрещна Манкин, висок човек с раболепен вид и постоянна усмивка, сякаш залепена върху лишената му от устни уста.

— Ще ми отделите ли една минутка, госпожо Лорънс? Тя неохотно го последва в офиса му.

Той седна, елегантно кръстоса тънките си крака и я дари с празната си широка усмивка.

— Доколкото разбирам, госпожо, вашият съпруг все още не е пристигнал.

— Да, не е.

Манкин съчувствено цъкна с език.

— И не се е обаждал?

— Не. Връзката с Перак е прекъсната.

— Разглеждали ли сте възможността да се настаните другаде?

— Не, разбира се. Защо да го правя? Усмивката му малко се разшири.

— Може би имате роднини в Сингапур?

— Нямам.

— В такъв случай приятели? Хора от вашата собствена…

Той умишлено не довърши изречението. Тя усети как кръвта нахлува в ушите й. Продължи да държи Рут в скута си.

— Собствената ми какво?

— Мнозина от нашите гости се оплакват.

— От какво?

— От това, че трябва да споделят един и същ хотел с местна жена.

— Сметките ми са наред.

Очите му бяха изпълнени с непреклонност.

— Освен това заемате стая, в която можем да настаним цяло семейство.

Не бе необходимо да пояснява „бяло семейство“.

— Създалата се обстановка не е приятна нито на мен, нито на подчинените ми, госпожо Лорънс. Боя се, че ако съпругът ви не се присъедини към вас тази вечер, няма да ни е възможно да ви приютяваме повече.

— Къде да отидем? Аз съм с дете! В Сингапур е невъзможно да се намери стая.

Манкин стана и се поклони.

— Довиждане, госпожо Лорънс.

Франсин прекоси фоайето като замаяна. Проследиха я сърдити и враждебни погледи. Виждаше как устите на хората се движат, но не чуваше думите им.

Къде да отиде? Ако трябваше да напусне „Рафълс“, как щеше да я открие Ейб? Малкият защитен мехур, в който се бе укрила, се бе пукнал. Някъде в себе си чу глас, който й се подигра на кантонски: „Е, Ю Фа, вече си поигра на господарка. Сега ще трябва да приемеш истинския свят такава, каквато си.“

Първата й мисъл бе да потърси стая в друг хотел. Нареди на бавачката да наглежда Рут и излезе.

Опита си късмета в „Гудуд Парк“, в „Катай“, в „Отел дьо л’Йороп“, а после в редица не така престижни хотели. Навсякъде получи моментален отказ. Дали защото бяха наистина препълнени, или по друга причина, така и не разбра. Бомбардировачите се появиха отново в единадесет часа и нанесоха безмилостни удари по града. Заедно с още двеста души тя се укри в едно претъпкано бомбоубежище на Букит Тима Роуд, където почти оглуша от разрушителния шум. Когато излезе навън, Индиятаун гореше и над покривите на сградите се издигаше жълто-кафяв дим. Продължи да търси хотелска стая с такси, когато успееше да открие, но главно пешком.

Бомбардировачите дойдоха пак точно по обяд. Този път я завариха на Кавана Роуд. Един мъж я завлече в мазето на магазина си, където семейството му готвеше обяд. Предложиха й храна и тя хапна с тях. Тътенът на бомбите напомняше стъпките на великан, тъпчещ града и разрушаващ всичко, което срещнеше на пътя си. Земята трепереше.

Излезе и продължи да търси стая. Небето потъмня от дима от горящите сгради и настъпи зловещ здрач. Отговорът навсякъде бе един и същ: „Нямаме свободни стаи“.

В следобедните часове вече бе съвсем изтощена и отчаяна. Бомбардировачите дойдоха за четвърти път. Бързото им завръщане можеше да означава само едно: японците вече разполагаха с бази само на час полет от Сингапур. Скоро градът щеше да се окаже и в обсега на артилерията им. След това щяха да се появят танковете, а сетне и куршумите, мечовете, щиковете и изнасилванията.

Върна се в „Рафълс“ при Рут, хапна плодове и пи жасминов чай. През прозореца видя как стълб дим се издигна от остров Блаканг Мати — бомбардировачите обсипваха с бомби морската артилерия. Досега не бе видяла бомбардировач, свален или поне повреден от противовъздушната артилерия. Нито пък британски самолети, които да отблъснат бомбардировачите. Бе чула, че самолетите на кралските военновъздушни сили „Уайлдбист“, развиващи максимална скорост от само деветдесет възли, били унищожени от японските „Зиро“, със скорост от триста възли, още в първите дни на военните действия. Всички смели, но безпомощни пилоти загинали.

На вратата се почука. Тя отиде да отвори, без вече да храни надеждата, че може да дочака новини от Ейб. Видя Едуина Дейвънпорт, бледа и със сенки под очите. Зад нея стоеше усмихната чипоноса медицинска сестра, сложила ръка върху рамото на момичето.

— Едуина! Как си? — възкликна Франсин и ги въведе в стаята.

— Добре съм — отвърна с безизразен глас момичето. Франсин прегърна Едуина. Тя не реагира и подпря буза на рамото й.

— Изписахме я — съобщи медицинската сестра с бодър австралийски акцент. — Трябва обаче някой да я наглежда. Поне докато й намерят билет за Австралия или Англия. Каза, че вие ще имате грижата за това.

— Обаче аз утре трябва да напусна хотела!

— Няма значение, вземете я с вас — отвърна все така бодро австралийката. — Няма значение къде ще бъдете, стига тя да има пред кого да си поплаче.

— Аз обаче дори не знам къде ще отида.

Сестрата й даде едно листче. — Тук е написан нашият телефонен номер. Болница „Александра“. Стая петдесет и три. Потърсете доктор Уилкс или сестра Картър. Почти винаги са там. Тези дни не почиваме много. Те ще ви кажат какво трябва да се направи.

И без да изчака отговора на Франсин, й подаде малко пакетче.

— Даде ги докторът. Давайте й по едно от хапчетата веднъж на четири часа. Следващото трябва да вземе в шест часа. Прахчетата са за сън. Просто разбърквайте по едно преди лягане и й го давайте. Добре ли се чувствуваме? — Сестрата потупа Едуина по рамото. — Опитай се да не мислиш повече за това — рече й не без състрадание. — Ти не си виновна. Нали се разбрахме?

Сестрата махна бодро с ръка и си тръгна. Франсин погледна Едуина и въздъхна:

— Съжалявам, Едуина, но казах самата истина. Утре трябва да напусна „Рафълс“.

— Защо?

Управата няма да ме държи повече тук, ако не дойде Ейб. А не знам кога ще дойде.

Едуина я погледна с измъченото си лице.

— Излиза, че ви гонят?

— Да. Утре сутрин.

— Защо?

— Защото не съм бяла.

— Мръсни свини!

— Стаите са им нужни за настаняването на европейски семейства — каза Франсин и вдигна рамене.

— Кажете им, че няма да напуснете.

Франсин взе телефонната слушалка и набра номера, оставен й от сестрата. Гласът на доктор Уилкс бе уморен.

— Момичето е претърпяло силен шок, а е само на петнадесет години — каза той. — Трябва му майчина закрила.

— Разбирам ви — отвърна Франсин. — Работата е там, че най-късно утре сутрин трябва да напусна хотела.

— Напускате Сингапур?

— Не, само хотела. Ще се опитам да се настаня другаде.

— В такъв случай всичко е наред. Можете да я вземете с вас, нали?

— За колко време?

— Не знам. Името й е съобщено на комитета за евакуация. Ще бъде изпратена за дома със следващия свободен кораб.

Франсин за пръв път научаваше за съществуването на комитет за евакуация.

— Кога ще стане това?

— След седмица или две. Най-много три. Разбира се, жените и децата са с предимство.

— И аз имам дете.

— В такъв случай се запишете колкото се може по-скоро в списъка.

— Обаче очаквам съпруга си! Докторът не скри нетърпението си.

— Вижте, чакат ме пациенти. Не забравяйте да й давате праховете, за да няма кошмари.

Тя реши, че след тези думи той ще затвори телефона. Той обаче изръмжа и продължи:

— Да не забравя още нещо. Трябва да се уреди погребението.

— Моля?

— Погребението на бащата на момичето. Ще имате ли тази грижа?

— Нямам представа какво…

— Тялото е в моргата, при нас. Направих аутопсия. Сякаш си нямам по-важни грижи. Полицията вече не се нуждае от него. Написах и смъртен акт. Приберете го колкото се може по-скоро, моля ви, че наистина не разполагаме с място.

Този път докторът затвори телефона. Франсин също затвори и погледна Едуина. Изглеждаше малко по-спокойна.

— Всичко е наред — каза Едуина. — Ще остана при вас.

— Едуина, това е невъзможно — отвърна й уморено Франсин.

— Никого си нямам — констатира безстрастно Едуина.

— Взех всичките пари на татко. Мога да ви помогна и в гледането на Рут. Във всичко. Заедно ще ни е по-леко.

Франсин я погледна и разбра, че няма друг изход. После каза:

— Помолиха ме да организирам погребението. Не зная даже откъде да почна.

— Попитайте генерал Нейпиър — тихо каза Едуина.

— Има пристъп на малария и е на легло.

— Тогава попитайте племенника му, майора. Ужасен човек е, но вероятно има опит в тези неща.

Франсин внезапно се сети, че Клайв Нейпиър й бе дал визитната си картичка. Порови се в чантата си и я откри. Опита се да не мисли за пръстите на Клайв, шарещи между бедрата й. Нямаше друг човек, от когото да поиска помощ. Набра номера.

— Клайв Нейпиър на телефона — чу се студен глас. Тя си пое дълбоко дъх.

— Майор Нейпиър? Обажда се Франсин Лорънс. Не знам дали си спомняте за мен…

— Здравей, мила — каза той с напълно променен глас.

— Много приятна изненада.

— Нуждая се от вашата помощ — каза Франсин малко троснато. — Тук се случи нещо трагично. Господин Дейвънпорт е мъртъв.

— Дейвънпорт? Кой е този Дейвънпорт?

— Бяхме на една маса при посрещането на Новата година.

— Навъсеният мъж с бузестата дъщеричка?

— Същият.

— Да не би да се е застрелял?

Франсин не разбра как Клайв е успял да отгатне това, но грубият му език я успокои. Нямаше да й се наложи да му обяснява всичко в подробности в присъствието на Едуина.

— Да — каза тя.

— Наистина приличаше на човек, способен на такова нещо — рече Клайв. — С какво мога да ти помогна? Да го погреба?

— Да — повтори Франсин. — Едуина, дъщеря му, засега ще остане при мен и…

— Няма защо да ми обясняваш — прекъсна я Клайв. — Къде е мъртвецът?

— В болницата „Александра“.

— Така. Какъв е? Будист, християнин, евреин? Франсин се обърна към Едуина.

— Извинявай, към коя църква принадлежите?

— Към англиканската — отвърна Едуина. Очите й бяха пълни със сълзи.

Франсин предаде тази информация на Клайв.

— Веднага ще се заема с тази работа — обеща той. — Довечера ще се чуем.

— Много сте любезен — рече Франсин ни в клин, ни в ръкав.

— Нищо работа — бързо отговори Клайв. — Нали вече ти казах, мила, че мога да осигуря всичко, което ти потрябва. Ягоди, миди, погребения. Всякакви услуги.

— Ако ви трябват пари…

— За парите ще се разберем после — отвърна той и се засмя гърлено и затвори телефона.

Тя погледна Едуина и каза:

— Обеща да се погрижи за погребението. А сега ще трябва да изляза. Трябва да намеря място, където да се настаним.

— Ако искате, можете да освободите бавачката. Аз мога да се грижа за Рут.

Момичето бе право. Така или иначе, Франсин трябваше да се раздели с бавачката.

— Добре, Едуина. Шансовете да открием друга хотелска стая не са големи. Може да ни се наложи да се преселим в съвсем различен квартал.

— Вероятно имате пред вид китайския квартал.

— Или индийския. Или някое малайско селище.

Момичето се усмихна и каза:

— Нямам предразсъдъци. Важното е да съм с вас.

Тази вечер се срещна със смъртта още по-отблизо.

Бе наела малко такси с мощност от осем конски сили — шофьорът й бе обещал да й покаже апартамент на улица „Попая“ в китайския квартал. Тъкмо навлязоха между две редици китайски магазинчета, когато таксито внезапно спря. Шофьорът с рязко движение отвори вратата, изпищя: „Мушкай се под колата!“ и изчезна. Обърканата Франсин слезе от колата. Шофьорът се бе пъхнал под нея, но улицата бе мръсна и Франсин не искаше да изцапа хубавите си дрехи. Улицата се изпълни с тичащи хора с изкривени от страх лица. Уличен продавач с триколесен велосипед лудешки въртеше педалите и от кошниците му изпадаха банани и манго. Тя се опита да разбере къде отиват да се крият хората, но изглежда, всеки от тях си имаше собствено убежище в магазините и страничните улички.