— Е, помисли ли по това, което ти казах? — Крал Едбърт седеше в своя старинен, тапициран стол и гледаше намръщено високия си син. Беше свъсил гъстите си вежди.

— Да, разбира се — кимна принц Ранд, раздразнен, че баща му дори смята за необходимо да пита. Кралят в края на краищата бе заплашил само да унищожи мечтите му.

— Имаш само осем месеца — отбеляза кралят. — Твоята задача е да продължиш родословната линия. Хората го очакват! Нямаш никакви братя и сестри, така че трябва да престанеш да си губиш времето и да се заловиш с това.

Стомахът на Ранд започна да се присвива и той си помисли с копнеж за шишенцето с антиацид в бюрото си. То беше в другия край на замъка, в неговото крило — на края на света.

Да, беше се примирил с необходимостта да се подчини на изискванията на родителите си. Нямаше голям избор. Но да го принуждават да си вземе съпруга, когато още не беше срещнал жената, с която би искал да сподели живота си…

— Познавам те, Рандал — изрече мрачно кралят. — Това, което мога да ти направя, не би ти доставило удоволствие.

Арогантността на краля подразни Ранд. Баща му не знаеше нищо за тайната му дейност. Изобщо не подозираше. Ранд беше твърде внимателен. И това правеше предположението на баща му още по-оскърбително.

— Няма да ти хареса да останеш без издръжка — продължи кралят. — Запомни какво ти казвам, няма да си в състояние да покриваш нищо друго, освен основните си нужди, ако не си намериш подходяща съпруга до края на годината. Няма да имаш никакъв персонал. Нито решаваща дума в благотворителните дейности, с които се занимаваш. Никаква роля в правителството. Край на скъпите пътувания, на яхтите, на ските в Алпите. Няма да имаш нищо, освен това, което ти давам на ръка.

— Разбирам. — Ранд процеди думите през стиснати зъби.

Не беше отделял време за такива скъпи развлечения от няколко години. От дълго време вече му се струваха досадни. Беше отегчен, самотен и обезсърчен. Омръзнало му беше да гледа колко сковано и без всякакво въображение управляват родителите му страната си. Беше отвратен от собствената си неспособност да промени нещата.

Докато не се натъкна на решение. Неговата издръжка му даваше възможност да приведе плановете си в действие. Обаче нямаше намерение да обяснява това на баща си — човек, който нито веднъж не се бе съобразил с мислите на сина си, с неговите чувства, дори когато принцът беше малко дете и плачеше нощем.

Ранд изпитваше ужас от тъмната детска стая, от огромния таван отгоре, от прозорците — толкова високи, че можеха да пропускат чудовища. Кралят не искаше бавачката на Ранд да го успокоява; казваше, че това би направило характера на момчето слаб. Наемал бе само бавачки, които стриктно спазваха правилата, дори и да не споделяха суровите му възгледи.

Ако не бяха онези няколко мили и състрадателни жени, които се бяха отнасяли с нежност и съчувствие към него — преди да ги уволнят — Ранд може би въобще нямаше да научи какво значи любов. Бракът на родителите му със сигурност не беше подходящ пример. И затова натрапването на жена в брак без любов го отвращаваше толкова много.

Студенината, изглежда, бе проклятието на семейство Холингсуърт. Проклятие, което Ранд се страхуваше, че никога няма да може да избегне.

Той отвърна поглед от баща си в неговия старинен стол; после погледна през балконската врата към зелените хълмове и разпрострелия се долу столичен град. През изминалата година се беше опитвал да положи основите на бъдещето на страната си — нещо, за което баща му нямаше нито интерес, нито енергия.

Сега, когато отделните късчета от мозайката щяха да започнат да си идват на мястото, Ранд щеше да е принуден да губи време и усилия в търсенето на подходяща съпруга — като през това време се опита да не изгуби всичко, за което бе работил.

Ако можеше само да избяга някъде, дори за малко. Да се махне и да отиде на някое място, където би могъл да се съсредоточи върху важните си задачи, да се освободи от ограниченията, налагани от вековните традиции. Мислите му започнаха да се носят към бъдещето, към собствените му планове да направи от Каледония проспериращ играч в модерния свят, вместо да я гледа такава — една реликва от отминали времена.

Резкият глас на майка му го извади от бляновете му.

— Е? Съгласи ли се?

Ранд се извърна неохотно. Кралица Евридика крачеше бързо по лъснатия паркет с удобните си обувки, после застана пред краля — своя съпруг, ако тяхното изобщо можеше да се нарече брак. Рядко можеха да бъдат видени в една и съща стая, освен в официални случаи. Живееха в отделни апартаменти от деня, в който се бяха оженили. Малко калдонийци намираха това за странно, щом веднъж кралицата бе изпълнила основното си предназначение като бе родила Ранд. Фактът, че сега родителите му бяха заедно, само показваше колко важно бе за тях двамата продължаването на рода.

— Трябва да го накараш да се съгласи — продължи кралицата. Стиснатите й устни и свитата в старомоден кок коса правеха красивото й някога лице да изглежда преждевременно остаряло.

— Вече се съгласих — информира хладно Ранд, почувствал как нещата му се изплъзват.

Кралицата кимна.

— Отлично. Знаех, че ще се вразумиш. Тъй като не одобри нито едно от момичетата, които ти бях предлагала през годините, ти си свободен сам да си намериш жена, при положение че е с титла, възпитана и от благородно потекло, както изисква законът. Би трябвало да ми благодариш, че досега не съм ти уредила брак.

— Сам ще си го уреждам — изрече той сухо. — Не ми оставяте голям избор.

— Какво искаш да кажеш? — изгледа го кралицата.

— Наемам си помощник — обяви той — консултант, който ще ми помогне да си намеря съпруга.

— Консултант! — повтори изумен кралят. — Докога ще слушам глупостите ти, момче? Не съм съгласен.

— Ще се съгласиш. — Ранд сподави гневния си изблик като с труд успя да запази самообладание. През изминалата година беше разбрал, че силните емоции нямат място по време на преговори. — А точно това ставаше сега. — Тя ще ми помогне да направя точно това, което искате от мен, така че предлагам да не спорим по този въпрос.

— Тя? — уточни кралицата, присвивайки устни. — Коя е тази жена?

Стомахът на Ранд отново го загложди. Обърна се към прозореца, но не се взря в прекрасната гледка навън, а в своето неясно бъдеще. Надяваше се, че тази жена ще бъде както му бе обещано — енергична и находчива. Лорд Филип му бе дал всички основания да мисли, че е такава.

Ако не, нямаше да му остане кой знае какъв избор.

— Е, синко? — обади се с по-мек глас кралят. — Дай отговор на своята кралица. Коя е тя?

Когато накрая отговори, като че ли говореше повече на себе си, отколкото на родителите си.

— Тя е жената, която ще ме спаси.

Втора глава

— Спомняш ли си кога те доведох тук като момиче, Никол? — позасмя се чичо Филип, докато лимузината се придвижваше напред, а кралският дворец взе да се провиделява през дърветата.

— Никога не бих могла да го забравя — откликна Никол, неспособна да откъсне очи от сградата в пясъчен цвят. — Ти искаше от мен да попия великите събития от историята на Каледония, а аз исках просто да тичам през залите и да ядосвам стражата.

— Очаквам този път да покажеш малко повече респект — избъбри през смях чичо Филип.

Никол му се усмихна. Не беше подготвена за силното чувство, което я бе изпълнило, когато пристъпи от самолета на калдонийска почва. В този объркващ момент й се прииска да целуне земята от радост, че вижда покритите с лозя хълмове на своята страна, кристално бистрите езера и далечните планински върхове.

Прииска й се и да заплаче, защото почти нищо не се бе променило. Виещите се пътища бяха все тъй зле поддържани, а пътните знаци — неточни или липсващи.

Шофьорът им свърна в частната алея. Кралският дворец се гушеше в подножието на меко заоблени хълмове на десет мили от града сред собствен парк от хиляда акра. Беше построен като замък през единадесети век, а подобренията и допълненията бяха продължили през годините до двадесети век, като националната политика бе започнала да фаворитизира старото пред новото. Никол знаеше, че модерната водопроводна инсталация е била монтирана едва преди четиридесет години, при това само в жилищното и стопанското крило.

Докато се взираше в двореца, я връхлетяха емоции — защо, не можеше да каже. Вярно — триетажната сграда с кулички беше един паметник на калдонийската любов към старините и символ на сърцето и духа на Каледония. Нейната красота лесно можеше да отвлече вниманието, напомни си сурово тя. Можеше да я накара да забрави за сериозните проблеми на тази страна и на правителството, проблеми, засягащи реални хора.

Проблеми, игнорирани от принц Ранд.

От списанието й бяха разрешили отпуск, в случай, че принцът я наеме. Беше започнала да се надява, че той ще го направи, за да може в крайна сметка да изпълни дълга към страната си. Веднага щом приключи с ангажимента си, щеше да вземе първия самолет за Ню Йорк.

Тя се подпря на ръката на шофьора, докато слизаше от колата. Приглади полата на костюма си и вдигна поглед нагоре, без да е сигурна накъде първо да погледне — толкова много имаше за гледане, за възприемане.

Както винаги, от двете страни на огромните четворни врати на входния портал стояха две двойки униформени стражи. На върха на портала свежият планински ветрец развяваше дузина флагове. На най-големия флаг в средата се виждаше познатият златен лъв върху зелено поле.

— Прекрасно, нали? — Чичо Филип заобиколи колата и се присъедини към оглеждането на двореца. — Наистина би трябвало да идвам тук по-често. В цялата тази днешна житейска суетня човек лесно може да забрави чувството си за принадлежност.

Никол се усмихна на забележката му, знаеше, че тя се отнася за нейния живот на космополит. Филип, баронът на Дюпрения, дори не живееше в столичния град. Той не се отделяше от своето имение в провинцията, освен когато традицията налагаше присъствието му в Камарата на лордовете, където семейството заемаше наследствен пост от стотици години.

Въпреки че по-младият му брат, бащата на Никол, беше само един университетски преподавател, за нея липсата на титла нямаше значение. До смъртта на родителите си бе имала прекрасно детство.

Вътре двамата последваха един иконом в зелена униформа към частните апартаменти на принца. По пътя Никол се взираше със страхопочитание във величието наоколо, виждайки го за пръв път с преценяващия поглед на голям човек. Вярно, Каледония едва се забелязваше на картата на Европа. Но не й липсваше гордост.

По цялото протежение на облицования с бял мрамор коридор с внимание и грижа бяха изложени национални съкровища. По изящно орнаментираните стени висяха картини с красиви пейзажи от Каледония. В стъклени витрини се пазеха мечове, керамика и други експонати от вековната история на страната.

Завиха наляво, след това надясно и се озоваха в огромната Зала на предците. На Никол й се искаше да бе имала повече време да разгледа картините. Правила бе обиколка на двореца, когато беше на десет години, и тогава не беше обърнала голямо внимание на детайлите. Сега видя кралете и кралиците от миналото в нова светлина. Ако действително успееше да намери съпруга на принца, щеше да помогне при решаване бъдещето на кралството — и да определи лицето на кралицата, чийто портрет щеше да виси на празното място до неговия.

Тя се спря пред последната картина, беше портрет на самия Ранд. Художникът го бе нарисувал в дрехи за игра на поло, застанал до красив дорест кон.

— Обича да се поосвежи с някоя и друга игра на поло — осведоми Филип, застанал редом до нея. — Обаче не смятам, че полото ще бъде задължение на бъдещата му спътница в живота.

— Не — промърмори Никол, изучавайки с поглед познатите черти на човека от картината. С дръзкото си и привлекателно лице той представляваше златна мина за «Аристократи» — високи скули, абаносовочерна коса и тъмни, изразителни очи. И това арогантно изражение — като че ли владееше света. Да намериш съпруга на такъв мъж… Хиляди жени по света биха подскочили при шанса да се омъжат за принц Ранд, но Никол имаше чувството, че с него няма да се живее лесно.

А вероятно нямаше да е лесно и да се работи с него.

— Вие вече сте тук! Добре дошли в Каледония, госпожице. — От една позлатена бяла врата към тях се приближи жизнерадостен господин на около петдесет години.

— Никол, това е генерал Джералд Симпсън, личният секретар на принц Ранд.

Тя пристъпи напред и стисна ръката му.

— Спомням си името ви. Приятно ми е.

— Прекрасно е, че идвате толкова отдалеч да ни помогнете в това малко… да го наречем, предизвикателство! — Джералд се засмя, край очите му се образуваха симпатични бръчици.