Той сложи ръце на бузите й, след това прокара палци по гладките, фини очертания на лицето й.

— Дай ми една седмица, Никол. Не заминавай, преди да е изминала една седмица. Моля те!

— Нищо няма да се промени за седмица, Ранд — и двамата го знаем.

Непоколебимостта й го впечатли силно. Той може би се самозаблуждаваше. Над тях бяха надвиснали векове закони и обичаи, тегнеха на гърдите им като камъни. Никога не бе усещал традициите на Каледония толкова задушаващи. И все пак трябваше да опита.

— Нищо няма да промени и чувствата ни. Остани още една седмица, скъпа.

Тя сякаш размисли, но пак хвърли поглед към куфара. Ранд бе обхванат от паника. Трябваше да я задържи. Когато заговори, гласът му потрепери:

— Моля те, Никол… а аз никога не моля.

Прехапала с угрижен вид сочната си долна устна, тя бавно сведе поглед.

— Те може да не ме искат толкова дълго тук.

Те… Неговите родители. Единият я бе сметнал подходяща единствено за любовница. Майка му не я сметна изобщо подходяща за нещо. Обзе го силен гняв.

— Това няма нищо общо с тях. Сега ми обещай.

Тя кимна бавно с глава, после вдигна поглед към него.

— Добре, Ранд, щом това означава толкова много за теб. За една седмица няма кой знае какво да се случи, но обещавам да остана толкова. Заради теб.

Вълна на облекчение заля Ранд. Той и се усмихна.

— Сега ме целуни.

— Не мисля…

Ранд прекъсна протеста й, като я притегли в прегръдките си и притисна устни към нейните, напомняйки й за любовта и страстта между тях.

Горещата прегръдка я накара да изпъшка. Тя вдигна ръце и го прегърна. Тялото й толкова добре прилепваше към неговото. Изпълни го удивление, което заплашваше да докара сълзи в очите му.

Тя прекъсна целувката и си пое дъх.

— Очакват те. Най-добре ще е да отидеш.

Той я стисна за раменете.

— Една седмица.

— Една седмица — гласът й не бе повече от шепот.

Той се обърна. Започна да събира дрехите си от пода и да ги навлича, все с гръб към нея. Сега, когато бе получил нейното уверение, че няма да изчезне, трябваше да остави дистанция между тях. Страхуваше се, че ако я погледне или й каже още нещо, би изрекъл твърде много и би разкрил плановете си.

Взел сакото и обувките си в ръка, той пристъпи към вратата и започна да я отваря. След това спря, неспособен да надмогне себе си. Обърна се и я погледна.

Тя го наблюдаваше, стройното й тяло едва прикрито от халата, цялата й душа в очите й. Усмихна му се развълнувано. Смело. Устните й оформиха думите обичам те.

Ранд почувства, че сърцето му се изпълва със сила. Закле се пред себе си, че ще намери начин. Преди да тръгне, й хвърли един последен, успокоителен поглед.

Седем дни. Седем дни, през които не знаеше нищо, освен че трябва да стои в стаята си.

Никол не беше в състояние да откаже молбата на Ранд за едноседмична отсрочка. За какво — нямаше представа. Но той действително я бе помолил — нещо, което знаеше, че гордият принц не е правил никога. Поставено по този начин, тя едва ли би могла да откаже.

През тази дълга седмица не само не бяха спали заедно, но тя почти не го и бе виждала. Частните аудиенции с кралицата, краля и дори с разгневената принцеса Зара не се бяха отразили добре на Никол. Като допълнение трябваше да понася и хвърляните крадешком погледи на дворцовия персонал.

Когато Ранд се появи на вратата й сутринта на седмия ден, Никол си бе вече събрала багажа и беше готова да тръгне. Имаше и направена резервация за самолета.

Той влезе в стаята и затвори вратата. Срещна погледа й и сърцето на Никол се сви. Видът му бе изтощен, край очите му се бяха появили ситни бръчици, бузите му бяха хлътнали. Без да е в състояние да превъзмогне себе си, изпитвайки единствено нужда да го прегърне, тя пристъпи напред и се озова в прегръдките му.

Останаха така няколко дълги мига, вкопчени един в друг. Накрая, неохотно, тя се отдръпна.

— Готова съм да се върна в Ню Йорк, Ранд — отрони тя меко, в отчаян опит да не обръща внимание на чувството в очите му.

Той стисна зъби.

— Бих предпочел да останеш.

Тя произнесе шепнешком и накъсано думите:

— Не мога.

— Ти ми даде седем дни, Никол — напомни той остро. — Това е седмият ден и той още не е свършил. Отивам в града да се погрижа за нещо. Ще уредим това, когато се върна.

— Няма нищо за уреждане. Няма да бъда твоя любовница. — Гласът й трепереше. — Не е добре така.

Той обгърна лицето й с ръце.

— Молил ли съм те за това, скъпа?

Не го беше правил. Поне не направо. Само я бе помолил да остане, макар при липсата на всякакви шансове за общо бъдеще.

— Знам, че отминалата седмица бе трудна за теб — пак заговори той. — Знам, че майка ми се опита да те накара да се почувстваш засрамена, а баща ми те уговаряше да ми станеш любовница.

Аудиенциите с двете кралски особи бяха преминали повече от ужасно. Тя нямаше какво да каже в своя защита, освен че обича Ранд с цялото си сърце. Което просто не бе достатъчно.

Той отметна един кичур от косата й.

— И разбрах, че принцеса Зара те е нахокала, че я правиш на глупачка, както тя изискано се изрази.

— Успя да ми каже някои подбрани думи, преди да си тръгне със семейството си.

Хванал брадичката й, той прокара палец по долната й устна.

— Всички тия неща няма да имат значение, Никол. Не и след днешния ден.

Обзе я трепет. Ранд замисляше нещо — нещо, което отказваше да сподели с нея.

— Защо? — Тя стисна ръката му. — Ранд, какво смяташ да правиш?

— Калдонийците твърде дълго живяха в средните векове. Смятам да ги принудя да решат дали да останат там, или да се присъединят към реалния свят. Ако искаш да наблюдаваш фойерверките, предлагам да използваш телевизора в моя апартамент. Той е единственият цветен телевизор в двореца. — Усмихна се печално, после я целуна нежно, почти целомъдрено, по устните. След това я остави и решителните му стъпки отекнаха по мраморния коридор.

Никол излезе в коридора, възнамерявайки да го последва. Но Джералд и трима други дворцови служители вече вървяха след него. Той изчезна с антуража си надолу по мраморните стъпала в дъното на коридора.

Обезсърчена, но в същото време изпълнена с неспокойна енергия от странното изказване на Ранд, Никол накрая се вслуша в съвета му. Влезе в неговия апартамент и включи телевизора.

Калдонийските медии продължаваха да отразяват кризата в двореца. На екрана видя основната зала в сградата на Великото събрание в центъра на Фортинбло, където се бяха събрали законодателите в очакване на изявление от двореца. Тъмната, огромна зала сякаш бе специално проектирана за перовете със строг вид и старомодни костюми. Масивният купол подчертаваше историческата значимост на зданието.

Сигурно там бе отишъл Ранд. Защо, запита се Никол. Приседна бавно на дивана, стиснала ръце в скута си.

Не би могло да има нещо общо с положението й в момента. Със сигурност не бе толкова егоцентрична, за да си помисли нещо такова.

Вярно, цяла седмица в страната не се обсъждаше почти нищо друго, освен личния живот на Ранд. Беше изтекла информация — както ставаше винаги — че Ранд е заел решителна позиция спрямо Зара и няма да има годеж, а семейството й се е завърнало в Омат силно раздразнено.

Още по-лошо, коментаторите и така наречените дворцови експерти бяха изпълнили ефира със спекулации относно причината за заминаването на Зара — смятана за най-надеждната и сериозна партия за брак от години. Нямаше нужда експертите да търсят далеч изкупителна жертва — това беше обикновената гражданка, госпожица Никол Олдридж, провалила бъдещето на принца.

Не всички репортери я обрисуваха в негативна светлина. Някои се спираха на ролята й в живота на принца. Други я бяха направили звездата от калдонийската приказка за Пепеляшка. Джералд й бе казал, че е отклонил не по-малко от две дузини молби за интервюта от пресата, а приятелката й от модната редакция на «Аристократи» й докладва, че дизайнерът на нейната рокля от бала е във възторг от публичността.

Дори сега коментаторите обсъждаха нейния характер и произход така, сякаш я познаваха, сякаш бе знаменитост. В каквато някак се бе превърнала.

Това, че нямаше благороден произход, бе повдигнало дискусия за изискването принцът да се жени за благородничка. Никол подозираше, че самият прессекретар на Ранд бе използвал своите контакти, за да повдигне този въпрос. Но с каква цел? Нямаше как да се заобиколят законите на Каледония и тачената цели седем века традиция. Освен това самата идея да стане съпруга на принца бе нелепа и Никол го знаеше. Това просто никога нямаше да се случи. Освен…

Освен ако той престанеше да бъде принц.

Никол стоеше вцепенена, докато гледаше как Ранд излиза да говори, стресната от скандалната възможност, която — докато слушаше думите му — започна да й се струва все по-вероятна. Той започна с обсъждане на политиката по реформите и Никол сметна, че греши — надяваше се, молеше се да греши. Докато той не заяви, че е бил вдъхновен за промените от една специална личност.

— Както знаят повечето от нашите граждани, аз заех твърда позиция относно необходимостта от модернизиране на страната — говореше Ранд спокойно, с глас, прозвучал така, че да се чуе в цялата зала. — Правех планове години наред. Обсъждах идеи. Дори говорех за нуждата от промяна. И все пак не правех почти нищо тия неща да се случат. Трябваше да дойде обикновена гражданка — каквито са повечето от вас, за да разбера колко отчаяно се нуждаем от промяна, за да оцелеем в двайсет и първия век. Да бъдем силна нация, горда с традициите си, но не и спъвана от тях.

Никол се взираше в екрана, почти спряла да диша. Той говореше за нея пред цялата нация, говореше за влиянието й върху живота си! Какво се надяваше да спечели с това?

Ранд продължи:

— Тя не само ме накара да видя какви сме станали. Тя ме вдъхнови да започна промените веднага. Тук, днес. И всеки ден. Докато се превърнем в нацията, която знам, че можем да бъдем.

Той започна да подчертава всяка дума.

— В много отношения страната ни е така скована от традициите, че изобщо не би съумяла да защити позициите си пред света. Смятам да променя това. Дори сега една такава традиция — която ме засяга лично — се обсъжда в медиите. Тя се е превърнала в такава част от нашата култура през последните векове, че е приела ранга на закон.

В тона му се появи хапливост.

— Понякога — да цитирам една крилата фраза — законите се правят, за да бъдат нарушавани. Ние, заедно с моя персонал, проучихме внимателно съществуващите закони. И това, което открихме бе, че няма такъв закон — нито един, който да изисква от престолонаследника да се жени за благородничка.

Никол седеше смаяна. Мислеше, че би могъл да пренапише историята просто така, да промени вековната традиция?

— Не — прошепна тя шокирана. — Не може да го направи. Никога няма да му позволят!

Тя стисна с ръка горната част на блузата си. Беше отишъл твърде далеч, със сигурност щеше да се провали. Като си помислеше, че толкова упорито се опитва да бъде с нея, в очите й светнаха сълзи, почувства любовта си към него като физическа болка. Никога не би го молила да прави това. Никога! Той я познаваше твърде добре. Не беше й казал за своите планове, защото знаеше, че тя ще се опита да му попречи. Ако беше го направила само…

Гласът му проникна в съзнанието й. Дала си сметка, че е пропуснала някои думи, тя се съсредоточи наново в речта му.

— Въведох някои популярни мерки в страната през последните месеци — за подобряване на здравето за увеличаване шансовете за работа на младите хора, за изравняване положението на мъжете и жените. Никоя от тях — нито една — не би имала успех, без присъствието на госпожица Никол Олдридж до мен.

Фактът, че спомена името на любовницата си в официална реч, предизвика шок сред присъстващите. Настъпи раздвижване, започнаха да се поклащат глави, залата се изпълни с мърморене.

Ранд направи пауза. Огледа помещението с очи, които не разкриваха нищо. Наведе се леко и изрече ясно в микрофона:

— Аз ще се оженя за нея — и само за нея. Моля вас — народа на Каледония, да подкрепите моя избор.

Никол ахна, неспособна да схване в началото дали бе чула правилно. Но точно това бе чула. Той настояваше да му разрешат да се ожени за нея. Никога нямаше да успее!

Куполът на Великото събрание се изпълни с възмутените гласове на двеста изтъкнати личности в главната зала и на още стотици потресени зрители в галерията. Камерата се насочи към някои от лицата в залата. Те изглеждаха смаяни, разгневени, ужасени.

— О, боже, — възкликна Никол и притисна длани към лицето си. — Скъпи мой, какво направи? — Един водач имаше нужда от уважението на народа си. Ранд пропиляваше с лека ръка шансовете си.