Трейси Козънс - Синя кръв

На международното летище на Фортинбло звукът от продължаващото предаване за речта на принца настигна Никол, въпреки усилията й да седи по-далеч от телевизора. И което бе по-лошо, всички около нея обсъждаха ултиматума на принца.

— Той съвсем е откачил, това е ясно — постанови яка жена с посивяла коса, седнала зад Никол.

— Влюбен е — включи се с мнение седналият до нея рус тийнейджър. — Мисля, че е мило. Защо трябва да се жени за жена със синя кръв, още повече — чужденка? Какво общо може да има тя с нас?

— Такава е традицията! — стрелна го пренебрежително с очи възрастната жена. — Така стоят нещата и не е негова работа да ги променя.

— Защо не! В края на краищата той е принц.

— Всичко е заради онази жена — отсече авторитетно възрастната дама.

Никол върза по-здраво кърпата на главата си и намести слънчевите си очила с големи рамки. Молеше се да не я познаят. След като остави бележка за довиждане в апартамента на Ранд, тя извика такси и напусна двореца. Таксиметровият шофьор, приятен човек на средна възраст, я бе изгледал стреснат. След това се усмихна.

— Успяхте да го накарате, нали?

— Какво? — едва намери сили да прошепне Никол. Прониза я чувство на вина.

— Да се откаже от пушенето! Когато той го направи и жена ми го последва. Спря цигарите след трийсет години! Трийсет години! На вас трябва да благодаря за това.

Никол не знаеше какво да каже.

На летището си мислеше, че може да се скрие. Но младата жена на билетното гише също я позна.

— Заради него съм на тази работа, да знаете — довери й тя, като се наведе към нея.

Разсеяна, Никол отначало не можа да схване какво има предвид.

Тя сложи ръка на китката на Никол.

— Нали знаете, вашият приятел. Принцът! Той накара летището да промени политиката си и сега те наемат жени като мен. — Тя даже й намигна. — Сигурна ли сте, че искате да си тръгнете? Обзалагам се, че ще му липсвате. Или, може би, той ще се присъедини по-късно към вас?

— Не, аз… — Никол протегна ръка, но момичето не пускаше билета.

— На много от нас им харесва, че сте тук, за да раздвижите нещата — продължи тя. — Преди си мислех ме принцът е просто един плейбой — нали знаете, човек на живота. Типичен аристократ, навирил нос, забавляващ се за наша сметка. Но вече не. Хората като мен не са му безразлични.

— О… Ами да. Точно така е.

Накрая момичето й даде билета. Никол благодари след това забърза към изхода. Болеше я главата от противоречивите реакции на обикновените калдонийци. Беше очаквала да я заклеймят публично. След това се сети. Жената на гишето и таксиметровият шофьор бяха на работа и не бяха чули речта на Ранд. Не знаеха, че едва не бяха изгубили своя принц заради нея.

Толкова рядко излизаше от двореца през последните седмици, че забрави как бе въздействала новата политика на принц Ранд върху обикновените хора. Сега си спомни за стотиците изсипали се писма в подкрепа на промените. Може би не всички изпитваха презрение към нея.

И все пак след по-малко от час вече щеше да бъде във въздуха, на път за Ню Йорк. След като тя излезе от играта, Ранд ще може да се вслуша в своите хора, своите съветници, родителите си. Щеше да успее да я забрави. Дори ако тя никога не го направеше.

Един служител отвори вратата и започна процесът на обработка за качването. Осъзнала, че предприема необратима стъпка, тя почувства как сърцето й се сви. Щом веднъж си тръгнеше, никой нямаше да иска от нея да се върне, дори Ранд. Не и след като бе рискувал толкова много за нея, толкова публично. Чу да викат номера на мястото й и се изправи.

Точно тогава някой зад нея заговори развълнувано, последва силно оживление. По широкия коридор се чуха стъпките на тичащ човек.

— Никол!

Ранд. Беше дошъл след нея. Как не се бе оказал малко по-бавен? Тя отказа да вдигне поглед. Той не можеше да я познае отзад с това тежко палто и кърпата. Пред нея хората зяпаха, протягаха шии, бавно се изправяха на крака.

— Никол. — Една ръка се стовари на рамото й и я обърна.

Никол откри, че се взира в разстроеното лице на Ранд. Той беше задъхан, напрегнат — и по-красив от всякога.

Той махна слънчевите очила и свали кърпата от главата й. Отчаяна, тя се пресегна за маскировката си, но той сложи очилата в джоба си.

— Не можеш да си тръгнеш.

Не искаше да вижда мъката на лицето му, когато си тръгне. Никога не беше си представяла, че ще се изпра изправи пред него на такова публично място. Тяхната любов бе тайна — нещо, което бе само между тях двамата.

Сега, пред очите на десетки хора, тя си даде сметка, че това е била глупава мисъл. Нито един от тях двамата не бе в състояние да скрие чувствата си и светът бе узнал истината преди те самите да я разберат.

Тя срещна огнения му поглед и с труд успя да каже през сухото си гърло:

— Ранд, трябва да си вървя. Ако помислиш малко, ще разбереш, че съм права.

Ранд хвърли поглед на растящата тълпа наоколо и я отведе в един по-уединен ъгъл. Обърна гръб на тълпата и заговори с нисък глас:

— Знам само, че не бих могъл да служа добре на страната си, ако ти не си до мен. Каза, че би се омъжила за мен ако…

— Ако беше обикновен човек. Разбира се! Ако беше, който да е друг, щях да се омъжа за теб на секундата!

Той се усмихна мрачно. Сложил ръка на тила й, притисна устни към нейните, сякаш в подкрепа на думите й. Макар че това стана публично, въпреки тълпата, която ги наблюдаваше, Никол се учуди, че една целувка успя да предизвика у нея такава вълна на желание. Стиснала ръката му, тя притисна устни към пръстите му.

— Толкова много те обичам — прошепна едва чуто. — Но никога не съм имала предвид… не съм искала да пожертваш трона си. Нищо друго не ти донесох, освен неприятности.

— Това не е вярно. Ти ме накара да се почувствам жив, Никол. — Той погали бузата й. — По-жив, по-въодушевен от всякога за бъдещето и възможностите на страната. Преди да дойдеш, си живеех в моя малък свят. Ти ми даде света, Никол. Моля те, омъжи се за мен!

— Не е възможно! Никога няма да ме приемат. — Тя преглътна, на очите й започнаха да парят сълзи. — Никога не съм мислела, че ще се влюбя в тебе. Ако си тръгна сега, може би няма да е прекалено късно да оправиш нещата със семейството и народа си.

— Той е и твоят народ.

Тя поклати яростно глава.

— Аз съм само една обикновена жена, Ранд. Те никога няма да ме приемат за своя принцеса.

Гласът му прозвуча дрезгаво.

— Би трябвало да го направят. Ще го направят. Те са умни хора, Никол. Ще видят, че си по-добра и по-благородна от всички онези кандидатки, които ми намери. Теб действително те е грижа за страната, Никол. Обичаш я не по-малко от мен! Каква по-добра принцеса бих могъл да имам, на каква по-добра принцеса биха могли те да се надяват? Ти си идеална за мен и за страната.

— Моля те, Ранд! — Неговото самозалъгване само засили мъката й. Никога нямаше да стане, дори не можеше да си го представи. — Никога не съм искала да бъда принцеса — довърши тя. Сложи ръка на лицето, което обичаше толкова много, разбирайки, че ще трябва да го остави завинаги. — Когато се влюбих в теб, забравих всичко, освен това, което представляваше за мен — моя най-скъп приятел. Не се влюбих в принц, влюбих се в теб. — Опита се да спре горчивите сълзи. — Един мъж, който случайно е и принц. О, Ранд, имам чувството, че съм пред пропаст, и от която и страна да падна, ще се нараня или ще нараня някой друг.

Той я притегли в прегръдките си като дете.

— Шшт, скъпа. Аз съм тук, за да те хвана.

Никол потрепери, когато той погали гърба й. Искаше да се слее с него и да забрави всичко останало.

— О, Ранд, страхувам се, че точно теб съм наранила най-много.

Той се отдръпна. В очите му светеше решителност и Никол не можа да не я забележи.

— Върни се с мен, скъпа. Каквото и да се случи, ще се изправим заедно срещу него.

Тя въздъхна и се видя как потъва в погледа му. Не беше сигурна, че трябва да рискува.

— Моля те — отрони той. Отново я молеше. — Имам нужда от теб. Никога не съм се нуждаел така от нещо или от някого.

Накрая Никол разбра. Ранд се нуждаеше от нея, за да го хване, ако паднеше. Тя откри, че кима с глава. Щеше да остане с него, докато отминеше бурята, и може би щеше да успее да го убеди да не се отказва от трона заради нея. А ако не успееше, или ако хората го отхвърлеха, той щеше да има нужда от приятел до себе си. Щеше да се нуждае от нея тогава, когато отстъпеше от подготвяната за него роля и се изправеше срещу гнева на народа.

Тя кимаше, все още разтреперана и несигурна, със съзнанието, че ще бъде главната мишена на хорската ярост. И все пак не можеше да избяга от последствията на стореното от нея. Ранд не заслужаваше такова отношение.

— Добре. Сега ела.

Ранд я побутна нежно и я насочи към входа на терминала, където търпеливо чакаше придружилият го дотук Джералд. По-нататък се сблъскаха с тълпа фотографи и репортери, идващи от другата страна. Те сигурно бяха последвали принца до летището. Докато вървяха към паркинга, Ранд закри Никол, като каза само, че ще направи изявление по-късно същия ден.

Но нищо не можеше да спре фотографите, които правеха снимка след снимка. Ранд прошепна в ухото и:

— Ще трябва да свикнеш с това, ако се омъжиш за мен. Независимо дали ще бъда на трона.

Тя кимна.

— Това е последната ни грижа, Ранд.

По пътя към града Джералд каза на Ранд, че кралското семейство го очаква в сградата на Великото събрание, тъй че той насочи лимузината към центъра на Фортинбло.

Никол едва не помоли да я върнат в двореца, но знаеше, че все някога ще трябва да се изправи срещу тях.

Пътят им отне повече от час. Трафикът бе необикновено оживен, като че ли нещо бе извело хората по улиците. Те бяха принудени да спрат на два пъти, след това трябваше да излязат на един обиколен път, за да избягнат най-оживените кръстовища.

Когато лимузината спря до частния вход на кралското семейство зад сградата, Никол забеляза тълпи от хора по страничните улички. Запита се дали няма някакъв фестивал, или нещо такова. Стори й се, че чу викове и песни.

Ранд я държеше близо до себе си, докато влизаха в сградата, минаваха през силно охранявания страничен вход и вземаха асансьора за третия етаж. Влязоха в просторно помещение и Никол усети силен трепет. Кралят, кралицата и разните придружаващи ги съветници станаха прави, когато те влязоха. Всички погледи бяха отправени към своенравната двойка.

Очите на Никол срещнаха погледа на чичо й, лорд Филип, който седеше сковано в едно кресло с вид на ударен от шрапнел. Тя го погледна извинително. Как би могла някога да компенсира унижението, което бе изпитал?

В един ъгъл се виждаше телевизор. Продължаваха да коментират кризата.

— Е? — попита сърдито кралят. — Остава ли тя или си заминава?

Никол чувстваше краката си като олово, но Ранд я побутна напред, сложил ръка на кръста й.