Джералд не изглеждаше въодушевен от идеята.

— Разбира се, сър. Както кажете.

Джералд отвори широко вратата, но Ранд се спря и се обърна отново към Никол.

— Госпожице Олдридж, очаквам да ми покажете списък на подходящите лица при следващата ни среща.

— Която е… — подсказа тя.

Ранд се обърна към своя секретар.

— Джералд?

— Десет часа утре, ваше височество. Госпожице. — Той кимна поотделно на двамата.

— Десет часа! — повтори Никол. — Времето е много малко.

— Сигурен съм, че ще се справите — изрече Ранд с повелителен жест. — Струва ми се, че по-голямата част от информацията е готова в главата ви.

— Донякъде, ваше височество — смотолеви Никол, опитвайки се да преглътне подхвърления комплимент.

Без съмнение той не означаваше нищо за човек, свикнал служителите му да се намират винаги в състояние на готовност за него. И все пак, даде си внезапно сметка тя, на нея също не й се искаше да разочарова новия си работодател. Как го беше направил? Как я беше мотивирал — просто така?

— Ще се опитам да събера колкото е възможно повече информация.

Веднага щом двамата мъже тръгнаха, Никол грабна телефона със съзнанието, че й предстои дълга нощ.

Незабавно един глас се обади:

— Кой номер, госпожице Олдридж? — Тя чу пращене по линията. Още една остаряла система. Молеше се телефонните линии да се окажат на висотата на задачата.

— Бих желала да се обадя в Ню Йорк. Половин час по-късно нейният лаптоп, включен към телефонната линия, бе започнал да поема една голяма част от базата данни от офиса на «Аристократи».


В десет часа следващата сутрин Никол отново се видя да прекарва времето си в чакане в преддверието на офиса на принца. Наблюдаваше как минутите отминават на големия стенен часовник.

10,10.

10,30.

Джералд й беше казал да изчака да я извика и тя правеше точно това.

— Това е абсурдно — оплака се тя на празната стая. Изправи се, прекоси стаята и застана пред затворената врата, която водеше към канцеларията на принца. Ако той беше там, кой знае с кого имаше среща? Чужд посланик, държавен глава, дори краля. И все пак… Почука предпазливо.

— Влезте — чу гласа на Ранд.

Никол се поколеба. Почти очакваше, че той всъщност няма да е там. Ами ако се подразнеше от нейното натрапничество?

Все пак бяха насрочили среща в десет часа, а тя беше прекарала цялата нощ в работа по задачата си.

Отвори вратата.

— А, ето ви. Закъснявате, госпожице Олдридж. Ранд се беше облегнал на бюрото, облечен бе в екип за поло — зелена риза с короната на Каледония, светлокафяви панталони за езда и лъснати ботуши до коленете. Свъсил замислено чело, той си играеше разсеяно с дълга пръчка за игра на поло. Явно бе планирал да прекара деня си в игра, докато персоналът му работи.

— Изчаквах навън да ме извикате, ваше височество.

Ранд вдигна вежди при хладния й тон, но не започна да се извинява.

— О, дали Джералд не ми каза, че сте тук? Може да го е направил. Следващия път се чувствайте свободна да ми почукате, за да разбера, че сте тук.

Тя не можа да се въздържи.

— Може би трябва да си сложите флагче.

Веждите му се стрелнаха нагоре и тя почувства как погледът му я претегля.

— Винаги съумявате да намерите точен отговор, нали? — отбеляза той сухо. — Такава практика, разбира се, би разстроила протокола, установен с векове дворцова традиция, и би поставила кралското семейство на равна нога с обслужващия персонал.

Той отново я изгледа внимателно, сякаш се опитваше да я прецени по-добре.

Никол стисна силно дебелата си папка. Съзнаваше, че е прекрачила границата с изтърваната забележка. Запита се дали не е отишла твърде далеч.

За нейна изненада той се усмихна.

— Ще трябва да си помисля. — Погледна часовника си. — Сега хайде да започваме, иначе Джералд ще ми одере кожата. Днес ме очаква много работа, щом приключим с това.

Обзалагам се, помисли си Никол, хвърляйки поглед на спортните му дрехи.

— Така. — Той се усмихна. — Какво сте ми приготвили?

Отново тази усмивка, изпълнена с чар. За свой ужас Никол откри, че раздразнението й се изпарява.

Той се настани на стола до бюрото. Никол седна срещу него и отвори папката на скута си. Вътре имаше дебела купчина листи — двеста и петдесет от най-качествените млади жени на планетата на възраст за брак.

— Направих всичко възможно да съставя списък, ваше височество, но…

Той се наведе рязко напред и вдигна ръка.

— Спрете за момент.

Никол трепна при властния му тон.

— Какво? — Какво беше направила? Той се намръщи, лицето му потъмня.

— Не произнасяйте повече тези думи. Освен пред други хора.

Никол преглътна. Да не беше луд?

— Какви думи?

Той вдигна ръце, отвратен.

— Ваше височество! Съвсем ми е писнало от това обръщение, но произнесено от вас — изобщо не мога да го възприема. — Той се облегна отново назад и се усмихна саркастично. — Може би защото се питам какво в действителност влагате в него.

Неговата искреност напълно я изненада.

— Аз… ъъъ… казвам го, защото така е прието, ваше — искам да кажа… — Ами как всъщност да ви наричам? — Обърка се тя. — Ранди?

О, Господи, наистина ли произнесох това? Той се втренчи в нея за момент, пронизвайки я с тъмните си очи, така че Никол едва си наложи да не се размърда нервно на стола. После той започна да се смее.

— Това е добре. Започвате да губите страха си от мен.

— Никога не съм се страхувала от вас.

Той махна с ръка — нещо, което Никол започна да възприема като негов характерен жест.

— Разбира се, че се страхувахте.

— Донякъде бях притеснена, може би — отстъпи тя, опитвайки се да свикне с идеята, че разговаря нормално с този човек. Реши, че чувството й харесва.

Той се засмя.

— Наричайте ме Ранд. И в случай, че се колебаете дали да го правите, считайте го за заповед.

Тя се усмихна предпазливо.

— Да, ваше — искам да кажа — да, Ранд.

— Отлично. Сега, каква е тази купчина пред вас? Изненада, надявам се?

— Може би. — Тя започна да прехвърля хартията. — Както виждате, тук има доста подходящи млади дами. Трябва да ви попитам… — Вдигна поглед от книжата и срещна сериозния му поглед. Думите замряха на устните й. Откри, че си мисли колко ли много жители на Каледония биха дали, мило и драго да имат нейния шанс да бъдат изслушвани толкова внимателно от бъдещия си владетел.

— Да? — подсказа той.

Потрябва й известно време, за да си припомни какво бе искала да го пита. Начинът, по който той продължаваше да я гледа, я накара да си помисли, че разсеяната е всъщност тя.

— Моята задача би била много по-лесна, ако ми съобщите още някои подробности за това каква жена търсите.

— Продължавайте.

— На първо време бихме могли да започнем с вас.

Той смръщи вежди.

— С мен?

— Да. — Тя разтвори бележника си. — Вашите интереси, вашите цели…

— Какво значение има това, за бога?

— Ако тази жена смята да живее с вас, би трябвало да споделяте някои общи интереси. Доверете ми се, това е разумно.

— И вие сте разбрали това от вашия богат опит с мъжете?

Тя не пропусна ироничната нотка в гласа му. Дали не я дразнеше в желанието си да узнае подробности от личния й живот, или просто му доставяше удоволствие да я ядосва? Не знаеше какво да мисли.

— Аз нямам… Тук не става дума за мен. Общите интереси имат смисъл. Освен това трябва да започнем отнякъде.

— Много добре. — Ранд се облегна назад и вдигна обутите си в ботуши крака на бюрото, после си пое дъх. — Смятам през следващите няколко години да стабилизирам икономиката, да разширя икономическата ни база. Прекалено сме зависими от винената индустрия. Особено се интересувам от високотехнологичните производства, както може би сте се досетили от моята реакция при вида на портативния ви компютър. Между другото, трябва да ми намерите един. Не мога да се доверя на Джералд, че ще разбере какво да купи.

— За вашите цели — подкани го тя в желанието си да го накара да не се отклонява.

— Да. Искам да подобря здравето на нацията. В това отношение невинаги получаваме високи оценки, защото сме нация на винари и, за съжаление, имаме по-високо от средното равнище на алкохолизъм. Гражданството няма добра здравна култура. Това е… неприемливо.

Никол не можа да не си помисли за своите родители и за безотговорния пияница, който ги бе убил — и бе избягал след катастрофата. За повечето калдонийци той не беше престъпник. Просто си беше пийнал малко повече от семейното питие, което — по време на пролетната дегустация на съдържанието на бъчвите, можеше само да се очаква.

Тя се улови, че разглежда Ранд, изучавайки замисленото изражение на поразителното му лице. Изпълни я чувство на топлота. За пръв път един лидер на страната признава действителното положение. Познава проблемите. Това бе половината битка. След това можеха да потърсят разрешение…

Сякаш почувствал се неудобно под внимателния й поглед, Ранд прокара ръка през косата си и погледна встрани. Изтегли едно чекмедже и извади пура. Грабна златна запалка от бюрото, запали пурата и вдъхна дълбоко дима.

Никол зяпна, объркана от непоследователното му поведение. И това беше човекът, който ще поведе атаката за подобряване здравето на нацията? Обзе я раздразнение. Явно беше рано да си прави заключения. Беше забравила, че принц Ранд обича хубавите пури. А също така и хубавите напитки. Редом със стотици други удоволствия. Едва ли най-подходящият човек за даване на положителен пример.

Тя си наложи да върне вниманието към списъка си от въпроси.

— Какво ще кажете за другите си интереси? Спомням си, че обичахте ездата и спорта. Бяхте капитан в Кралската флота и още обичате ветроходството. Имате дом в провинцията, в който често се оттегляте, но ви харесва и градският живот. Колекционирате антики, особено от гръцко микенския период. Обичате и животните и като следствие една от любимите ви благотворителни фондации е Хуманно отношение към животните. Учили сте право в университета и следите сесиите в Камарата на лордовете. — Вдигна поглед. — Още нещо?

Изражението му бе непроницаемо.

— Добре сте ме проучили, госпожице Олдридж.

Тя се поколеба, несигурна дали бе спечелила някакви точки след изброяването на толкова много факти за него. Беше време да минат на следващата тема, колкото и да бе трудна.

— Има една друга област, която би трябвало да обсъдим.

Той махна с пурата и димът закръжи към тавана в тясна сива спирала.

— Продължавайте.

— Разбирате, предполагам, че понякога браковете в кралските семейства се провалят поради липса на общи интереси.

— Вече обсъждахме това — махна пак с ръка той, като се намръщи нетърпеливо.

— Така е. Обаче съществува още един фактор, който, смятам, има отношение към ситуацията в момента.

Той се усмихна саркастично.

— Само един?

— Говоря за един по-личен въпрос — за мъжа обикновено — уточни тя, като ровеше из книжата, изпитваща желанието да бъде, където и да е на друго място на планетата, освен точно тук и точно сега. — Една предшестваща… ситуация.

Той бавно вдигна вежди. Свали краката си от масата и се подпря с лакти на бюрото, впил очите си в нейните.

— Имаме време, госпожице Олдридж. — Можете да започнете да говорите по същество, когато пожелаете. — Той плъзна един пепелник пред себе си и изтърси пурата в него.

Сърцето на Никол започна да бие двойно по-бързо. Не би ли могъл да й помогне, съвсем малко? Пое си дълбоко дъх.

— Може би има някакво, съществуващо и в момента, обстоятелство, някаква… лична връзка, която би трябвало да се вземе предвид?

— Госпожице Олдридж — провлече той, усмихвайки се леко, — да не би да става дума за това дали имам любовница?

— Да! — извика тя, изгубила търпение.

Той се облегна назад и започна тихо да се смее, но смехът му скоро набра сила и изпълни стаята. На Никол й се искаше да потъне в земята. Седеше с каменно лице и го изчака достатъчно дълго да преодолее пристъпа си на веселие и да отговори на въпроса. Който в никакъв случай не беше неуместен и положително заслужаваше по-сериозно отношение. Той се задави и спря да се смее.

— Не става ли въпрос по-скоро за любов?

Любов? Не беше споменавал тази дума досега при всичките им досегашни разговори за бъдещата, съпруга. Вероятно съществуваше някаква надежда за въпросната жена.

— Не съм сигурна, че разбирам контекста…

— Не обичам друга жена. Не съм влюбен, никога не съм обичал и е прекалено късно да се очаква, че някога ще се влюбя. Следователно — дали имам, или нямам любовница, е без значение.