Подшушнах й:

— Кажете му: ще успеем, защото сме най-силните. Дългият път. Изгубихме една битка, но не сме изгубили войната. В света се готвят огромни сили, които още не са дали плод. Едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета. Александър Велики, Ницше, Че Гевара, Маркс, Де Гол, Мао. Израелците ще изпратят командоси. Войници, от върховете на тези пирамиди. На оръжие, граждани. Край нас се издига кървавият пряпорец на тиранията. Ще ги победим. Ще спрем дори разсейките. Господ на справедливостта и добротата, двете уши и опашката. Олѐ олѐ. Три милиарда Спартаковци. Свободата води стъпките ни. До стената. No pasaran. Бой последен е този. Докато има хора по тая земя. И започваме отначало: ще победим, защото сме най-силните. Дългият път. Едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета…

Усетих длан върху рамото си.

— Извини ме, Лидия. Малко скърцам, но винаги когато се разтърсват веригите, става така…

Станах.

На улицата имаше цветарски магазин.

— Какви цветя обичаше тя?

— Всякакви.

Тя се върна с цял наръч в бяло и розово.

Сложих куфара й в колата.

— Накъде?

— Улица „Вано“.

Имаше доста народ пред къщата.

Портиерът стоеше отвън, както и фризьорът със съпругата си.

Погледнаха ме с уважение, сякаш нещастието ме беше издигнало в техните очи. Шуреят ми се беше свлякъл в креслото.

— Ти знаеше, че тя ще направи това, нали? Наговорили сте се… Нямаше право да я оставиш да го стори… Докато има живот, има и надежда…

— Точно така. Загубихме една битка, но не сме загубили войната. В света се готвят огромни сили, които още не са дали плод. Едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета…

Той повдигна рамене и се опита да бъде лош.

— И какво ще правиш сега? Ще преобзаведеш апартамента ли?

Казах му истината:

— Ще се опитам да бъда щастлив. Госпожа Лидия Товарски… шуреят ми…

Доктор Талер ми стисна силно ръката с дълъг поглед право в очите, а другата му ръка лежеше на рамото ми.

— Смелост — рече той, сякаш очакваше още клиентела.

— Доктор Талер, който представлява тук медицинското тяло. Госпожа Лидия Товарски.

— Приятно ми е — рече докторът и не успях да сдържа смеха си.

Зад гърба си чух гласа на шурея ми.

— Пиян-залян… Естествено, нали й дължи всичко.

Обърнах се.

— Точно така.

И допълних:

— И така ще продължава. Има достатъчно за цял живот, че и за два. Тя ни оставя средства за живот.

Те ни гледаха с онова неудобство, което се старае да не вижда много-много. Бях дошъл с друга жена и без усилие можеха да доловят, че между нас има някакво много нежно съпричастие, а притеснените им физиономии бяха смешни до… Бях негодник. Не уважавах нещастието, неговите права, привилегии, договорености и приличие. Арогантно се изплъзвах от почестите, които всички му дължим. Това беше предизвикателство, неподчинение и отказ да му се подложа, което винаги означава липса на благовъзпитание. Беше оскърбление към величеството, принизяване на свещеното, обида към държавния глава, накърняване на абсолютната власт, а и тази жена, която спокойно стоеше до мен като стража, сякаш не осъзнаваше, че тук е място на траур. А аз виждах, че Яник не диша вече, че е „мъртва“, както казват онези, които не изпитват никакви съмнения. Пак беше облякла горнището на моята пижама и не мисля, че беше само по навик.

Взех един стол и седнах пред леглото. Завесите бяха спуснати, но имаше достатъчно слънце.

— Виждаш ли, тя е тук. Донесла ти е цветя. Всичко е както го поиска ти. Ще се опитаме да те направим щастлива. Ще бъде малко трудно и ще има препъвания, празнини, несръчности, моменти, в които ще ни липсва вдъхновение, както във всяко дългосрочно дело, но всеки от нас е преживял много, а това винаги издълбава бърлога за двама. Ти знаеше прекрасно, че никога не бих могъл да живея без теб, и така остави много празно място за нея. Никога повече няма да й говоря за теб, както ти обещах, защото ти не желаеше да я обременяваш с друга, не искаше да налагаш твоите вкусове и твоите навици и искаше тя да бъде свободна от всяко сравнение. Ще скрия всички снимки и всички вещи, които ти обичаше и няма да живея със спомени. Винаги ще ми бъде достатъчно да виждам горите, полето, моретата, континентите и света, за да обичам малкото, което ми остана от теб. Толкова бързо мина и тъй далеч отлетя. Нали си спомняш онези маслинови дървета във Валдемоса, така преплетени, че беше невъзможно да бъдат различени? Разделиха ни с брадва. Разбира се, че ме боли, особено ръцете и гърдите, там, откъдето те изтръгнаха, очите, устните, там, където остана вдлъбнатина от твоето отсъствие, но този дълбок и незаличим белег се превърна в светилище на жена, в което всичко е готово да я приеме, да я благослови и да й даде какво да обича. Тя е тук и те гледа, за да види кой съм аз, откъде идвам, от какво съм направен. Тя е разтревожена и й трябва време, все още сме малко чужди един за друг, колебаем се, не сме уверени, липсват ни още сдърпванията, сблъсъците, неразбирателствата, откриването на скритите ни страни, на недостатъците и дребнавостите, всички онези несъвместимости, които ще ни помогнат по-добре да се вдълбаем един в друг, да изпипаме отношенията си, да се напаснем, постепенно да се нагодим по формите си, и тогава нежността ще додаде на единия онова, което не достига на другия…

В здрачината видях един силует, който вдигна ръка и докосна устните ми, сякаш в дъха ми имаше незнайна сила, която можеше да се предава на друг и незнайна слабост, която нямаше да се предаде.

X

Около нас за малко още имаше погледи, тежко уважително мълчание, подобаващи физиономии, ръце, които трябваше да стисна, да благодаря, да гледам да не строша и да не разлея нещо, и за какво да размътвам техните обичаи, не съм народен трибун и нямаше знамена и барикади, нямаше да ги призовавам към борба и бъдещи победи, и само тихо мърморех: „Едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета…“.

Една възрастна дама, която не познавах, ми се усмихна на стълбището:

— Аз съм госпожа Жамбел и живея на втория откъм двора. Синът ми беше убит в Алжир.

Благодарих й. Опитваше се да ме утеши.

До колата имаше павилион за вестници, а по първите страници се мъдреше заглавие: „Живот на Марс, нови надежди“.

Къщата, в която пиша сега, е близо до морето и слушам неговия шум. Слушам го внимателно, защото идва от дън вековете. Вероятно ще има нови светове и гласове, които все още никой не е чувал, щастие, което няма да е с вкус на устни, радост, която никой не си е представял и някаква пълнота, която няма да бъде единствено сияние на жена, но аз живея само от най-древното ехо. Човек живее само от онова, което не може да умре. Нощите приятелски идват и ми позволяват да споделя малко от съня й. Щом затворя клепачи, всичко отново става непокътнато. През деня имам за компания моя брат Океана — само океанът има гласовите възможности, необходими, за да говори от името на човека. Вероятно сгреших, че се държах с Лидия сякаш тя беше тя. Толкова малко се познавахме все още и всичко беше толкова крехко, около нас имаше град, улици, коли, не беше място за молитва, а и коя жена би приела да бъде просто храм, в който човек идва да почете всевечното? Тя ме слушаше изключително внимателно, сякаш всичко, което говорех, доказваше правотата й. С разпилени коси и затворено, почти враждебно лице, тя сякаш черпеше от гласа ми сила, която я отдалечаваше от мен.

— Какво има, Лидия?

— Знаете ли, че Павароти, великият тенор, дори не поглежда партньорката си, когато дава най-доброто от себе си? Може да се видят и вярващи, които живеят единствено от вярата си, а култът се превръща в самоцел, което винаги е помагало на религиите да карат без Бог.

— Не разбирам…

— Хората спират в първия срещнат параклис, за да се помолят. При басите най-красив глас има българинът Христов. Харесвам и Пласидо Доминго. Съществуват и рапсодиите, и Бетовен, и Вагнер, и Вивалди, и всичко останало. Мълчанието обича нашите крясъци, те го обгръщат особено сполучливо. А познаваш ли грегорианските хорове? От единия край на света до другия. Време е да уволним директора на оперния ни театър, Мишел. „Отчаяните писъци, са най-красивите писъци“ прекалено дълго вече стои в програмата. Ние сме нечий кървав бифтек. А го има и това, че не желая да бъда теоретична жена.

— А това означава?

— Църквата. Вярата. Култът. Не желая да бъда инструмент на култа. Жено-наша-която-си-на-небето. Аз съм само едно пребито куче. Не знам кой от двама ни помогна повече на другия тази нощ. Да речем, че за малко сме се облегнали един на друг. А това вече е много. Никога няма да го забравя. Ти ми върна до известна степен усещането за възможност. Бях го изгубила. Знаеш ли, огромно е да откриеш, че след четирийсетте то още е възможно. Не ми трябва повече. Ти ми даде желание пак да бъда жена. Ето, мисля, че стигнахме. Иди си вземи чантата. Ще те чакам в колата…

— Лидия…

— Върви. Стига сме циврили.

— Най-сетне пръв проблясък — казах аз. — Май наистина започваме.

Пресякох фоайето между зелените растения и оставих на портиера няколкото секунди, които му трябваха, за да подчертае равнодушието си.

— Сеньор Галба, моля.

— В петдесет и седми. Някой вече го чака.

Той измъкна един жълт молив иззад ухото си и го забоде някъде над рамото ми. Свенсон се беше настанил до телефона с изпружени крака. Той носеше дрехите си за околосветска обиколка, Афганистан, Кашмир, Катманду, Мексико, червени ботуши със сребристи капси, дънки и вериги с езотерически символи около врата. Дънките и коженото яке бяха обсипани с етикети като куфар: мотел в Аризона, ашрами в Пондичери, „Херц рент а кар“, Акропола, „Шуобс он дъ стрип“, хотел „Нотр Дам“, Дисниленд, царството на развлеченията. Дългата коса и русата брадичка сякаш бяха извадили някакъв евтин Христос от най-старите литографии, а големите черни очила предлагаха помощ и закрила на детинския поглед.

— Чух за тъжната новина — казах аз. — Кучетата би трябвало да живеят толкова дълго, колкото и боговете им.

— Да, законът не е добре направен. Те бяха много привързани един към друг. Отбележете, смятам, че сега сеньор Галба изпитва голямо облекчение. Все пак това си е една голяма грижа по-малко — боеше се да не умре пръв и да остави кучето само. А и кучето също. Искам да кажа, че Мато Гросо беше добро куче пазач, но се страхуваше, че няма да се справи със задачата. Наистина бяха започнали да се боят един от друг. Достатъчно беше сеньор Галба да се почувства малко уморен, и вече трябваше да търча да търся ветеринаря. Вече три години обикалям света с него. Подготвям дисертация върху развлеченията за университета в Упсала.

— Нямам търпения да я прочета.

— Все някой трябваше да започне, но двамата се задържаха взаимно и си пречеха да умрат спокойно, ако следите мисълта ми.

— Следя я.

— Когато човек не е привързан към никого, може да умре спокойно, просто така.

— Смрт — казах.

— Именно. Може би е по-подходящо да се живее без куче, ако е възможно.

— Стоицизъм.

— Затова си мисля, че все пак за сеньор Галба това е едно голямо притеснение по-малко.

— Най-сетне свободен.

— Именно. Когато Мато Гросо умря в ложата му, той прати да ме повикат и аз се разтревожих, защото номерът трябва да продължи, това е шедьовър на дресировката и на публиката никога не й омръзва. И тъй, разтревожих се и попитах: „Как се чувствате, сеньор?“. Той обича да му викат „сеньор“, макар че е италианец от Триест. „Добре, Свен, това куче беше голям нервак. Тази нощ трябва да порепетирам, ритъмът вече не е същият.“ Поръча шампанско, а след това се прибра в хотела, като отведе със себе си Джаксън, шимпанзето и Дора, нали знаете, розовия пудел. Той е човек, който не може без компания. Покани също и една млада особа от улицата, с която имаше мимолетно приятелство. Много обича особите от улицата, защото „те не ви оставят време да се привържете“, както ми обясни. Трябва да ви кажа, че много е обичал една жена, която го е напуснала, а забелязах, че това са неща, които оставят следи…