Ромен Гари - Сияние на жена

Тъкмо слизах от таксито — докато отварях вратата, я блъснах — пакети, хлябът, яйцата и млякото се пръснаха по тротоара, и тъй се срещнахме под отегчено ръмящия дъждец.

Трябва да беше около моя възраст, плюс-минус няколко години. Лице, сякаш чакало косите да побелеят, за да спази обещанието, загатнато някога от младостта и приятните черти. Изглеждаше задъхана, сякаш бе тичала и се бе страхувала да не пристигне твърде късно. Не вярвам в предчувствията, но отдавна вече съм изгубил вяра в своето неверие. Разните му там „не вярвам вече“ също са някакъв вид убеденост, а няма нищо по-измамно.

Опитах се да събера остатъците от продуктите в краката си и за малко да падна. Сигурно съм приличал на палячо.

— Оставете…

— Съжалявам, съжалявам… Извинете ме…

Тя се смееше. Около очите й се изсичаха бръчки, а годините кацаха и заемаха местата си.

— Строшеното наистина не е много. Може къде-къде по-добре…

Тя вече се извръщаше, а аз се боях от най-лошото: че ще се пропуснем заради „добрия тон“, съблюдаването на условностите и правилната употреба на света.

Спаси ни шофьорът на таксито. Той се наведе към мен с лека усмивка на устните:

— Извинете, господине, улица „Бургон“, ако обичате…

— Но… ние сме на нея.

— А да знаете едно магазинче за цигари на ъгъла с улица „Варен“?

— Ей го.

— А какво чакате тогава, за да ми платите?

Разрових джобовете си. Нямах франкове. Всичко бях обменил на летището, а когато се опитах да мина с долари, бях уведомен, че „тука е Франция“. Не знаех какво да правя, и тя ми се притече на помощ, една жена с разчорлени побелели коси, облечена в широк сив шлифер, която плати таксито и се обърна към мен не толкова със загриженост, колкото с ирония:

— Май не върви, а?…

А пък аз си мислех, че погледнат отстрани, не се набивам много на очи. Не носех униформата си на бордови командир, но в очите на пътниците и екипажа винаги бях смогвал да запазя спокойния вид на сърцат човек, свикнал да се връща отдалеч. Бях добре сложен, както се казва: силни рамене и уверен поглед. С всяка изминала минута оставаше все по-малко от мен, но днес съществуват спукани гуми, които могат да издържат хиляди километри.

— Така е, госпожо, това е един от онези мигове, в които човек прибягва до свещеник, по възможност непознат — рекох.

Не бях успял да я развеселя. Очите ми просеха и тя сигурно го усещаше. Никога досега не бях изпадал в такава нужда. Когато по-късно попитах Лидия какво е помислила в тези няколко първи мига, тя се измъкна: „Мислех си, че съм заела сто франка на един напълно пиян тип и че повече никога няма да ги видя“. Истината е, че животът ни бе захвърлил в канавката, и единия, и другия, а това винаги се нарича среща.

— Вижте, искам да ви ги върна…

— Това наистина е без значение.

— Ще ви напиша чек, ако позволите…

Връщах се от „Роаси“. Бяха ме закарали на летището в ранния следобед, за да хвана самолета за Каракас, както се бяхме уговорили. Бях седнал в едно ъгълче с шапка над очите и лице към стената, стоях там и слушах съобщенията за заминаващите самолети. След седемнайсет години в „Ер Франс“, повечето от екипажите ме познаваха и исках да избегна срещи и приятелски въпроси. „Какви ги вършиш тук, и то като пътник? Хайде де, шест месеца отпуска. Май попрекали, а? Ами Яник? И откога пък си вземаш отпуска без нея?“ Бях толкова объркан, че всички решения веднага се превръщаха в напълно противоположни на себе си действия. Чух повикването за Каракас, пресякох залата, взех такси и дадох нашия адрес на улица „Варен“. Усетих се точно навреме и помолих шофьора да ме остави пред магазинчето за цигари на ъгъла. Прекалено близо беше, живеехме в този квартал от години и някой би могъл да ме разпознае. „В колко часа я оставихте? — В три следобед. Заминавах за Южна Америка и самолетът ми… — Видели са ви на улица «Варен» в пет и двайсет. — Да, върнах се. — И не сте се прибрал вкъщи? Все пак сте бил на две крачки. — Не, спрях се точно навреме. Всъщност, бяхме се разбрали… — Какво? — Нямам в какво да се упреквам. Нямаше какво друго да се направи. — В такива случаи, господине, човек няма низостта да остане жив. Елегантно избира да си пусне един куршум в главата.“ Винаги бях злоупотребявал с иронията в отношенията си със самия мен. Но ако се налагаше да изкарам още години наред, трябваше да свикна с този разпит. Той нямаше никога да престане. А всъщност единственото, в което можех да се укоря, е, че не хванах самолета. Не бях убиец, който се връща на местопрестъплението, самото това място е доста стар престъпник, още откак се върти около слънцето.

Стояхме прави под дъжда, сред разпилените продукти.

— Май вече не можем да се разделим — й казах аз.

Тя се засмя и по лицето й се появиха още повече успокоителни бръчици.

Кафето се наричаше „При Арис“. На бара стоеше много елегантен мъж с пуловер от камилска вълна и борсалино, който държеше на каишка сив кралски пудел, подстриган като градина на Льо Нотр. По една от онези случайности, за които никога не е сигурно, че са такива и дали пък не са задявка и предупреждение, един младеж, който на всичкото отгоре бе отишъл там с парите си, слушаше някаква пиянска песен на джубокса.

— Може би е по-добре хората да си говорят, защото в противен случай нещата твърде бързо стигат до кривата круша, а после човек трябва да се връща… „Не знам какво правя в това кафене с мъж, когото не познавам“, така ли е?

— Така е.

Келнерът бе дошъл, за да вземе поръчката.

— Две капучино — казах аз и се обърнах към нея: — Ето, сега вече имаме причина да бъдем тук.

В усмивката й имаше малко жестокост.

— Все още чакам чека, това е всичко.

— Господи…

Изнамерих чековата си книжка в пътническата чанта.

— На чие име?

— Пишете „на приносителя“…

— Все пак бих искал да знам името ви, в случай на бъдеще…

— Лидия Товарски.

Човекът с пудела се приплъзна към мен.

— Извинете ме, господине… госпожо…

Той повдигна и отново сложи шапката си само с движение на китката.

— … аз съм дресьор на кучета и… имам чувството…

— Лас Вегас, 1975-а — казах аз.

Той изглеждаше очарован.

— Вие правехте номера с…?

— Бях барман в „Сандс“.

— А, да, сега си спомням.

Той ми протегна картичката си. Сеньор Галба и адреси на агенции в Ню Йорк, Париж и Лондон.

— Когато човек пътува неспирно, в крайна сметка остава без познати…

Замълчах. Той разбра, прие вид сякаш е изгубил на рулетка всичко, което е имал. Вдигна и сложи шапката си и придружи пудела до бара.

— Какво сте правил като барман в Лас Вегас през 1975?

— Нищо. Не съм бил там. Но този човек имаше нужда да познава някого…

Тя ме огледа с любопитство и не без студенина.

— Когато човек толкова бързо разпознава самотата при един непознат…

— Няма да се впускаме в подобни откровения, госпожо — казах с огромно достойнство.

Тя се засмя и около мен призраците станаха по-малко.

— … Казвам „госпожо“, за да наблегна на това, че уважавам дистанцията… Ние сме си чужди, госпожо, и бъдете сигурна, не преувеличавам значението на две капучино… Преди малко на излизане от таксито ви блъснах, и това е всичко…

— Много мило от ваша страна да бъдете забавен.

— Ако можех да ви накарам за няколко мига да се посмеете за моя сметка, щях да се почувствам по-добре — няма нищо по-щедро от това да дадеш на някого смях. А при вас как е?

Зад стъклото минаваха коли, улицата, разбира се, бе еднопосочна, а денят сивееше. Дресьорът на кучета доста бързо се наливаше на бара и скоро нямаше да има нужда от никого. Пуделът му го гледаше тревожно, защото не е лесно да разбереш човек.

Мълчахме и това решаваше всичко: мълчанието не ставаше непоносимо. Намирах, че има объркан вид, но може би просто имах нужда от надежда.

— Извинете ме — казах аз. — Аз не съм… Аз съм…

— Да, виждам. Поназнайвам нещо за сигналните ракети. Научила съм кода, представете си. Загубих мъжа си и дъщеря си преди шест месеца в автомобилна катастрофа. Добре, мисля, че вече можем да се разделим.

Тя ми подаде ръка в ръкавица.

— Дръжте се. Може би нещата ще се оправят.

— Вероятно ще се върна във Франция в началото на годината и ако позволите…

— Разбира се. Далеч ли заминавате?

— Каракас.

Тя дълго бърка в чантата си и не откри нито молив, нито лист. Взех химикалка от касата и тя написа „Лидия Товарски“, адрес и телефонен номер на розовата сметка за 6 франка и 30 с процент за обслужване. Пъхнах листчето в джоба си.

Тя ми се усмихна мило, като отбив при плащане, и си тръгна. Вече не бях сигурен, че си спомням лицето й и я настигнах на тротоара. Тя се обърна и ме изчака.

— Нищо — казах. — За да ви разпозная следващия път…

Носеше побелелите си коси много дълги, до раменете, и не знаех дали защото мислеше младежки, или защото вече си спомняше за себе си. Скулите й бяха високи, изпъкнали, а черните очи изглеждаха странно раздалечени, дълбоко разположени, хлътнали в своето царство на сенките, много правите й вежди носеха помежду си дълбока бръчка, както птицата носи тялото си.

За миг задържа ръка над лакътя ми в приятелски жест.

— Трябва да се върнете вкъщи и да се наспите. Обадете ми се някой ден, когато и двамата ще сме се завърнали от далечните земи, където сме сега…

Мина такси и всичко свърши.

Бях успял да убия половин час.

Върнах се в кафето. Столът зееше от празнота. Имаше пепелник. Приятелят ми от Лас Вегас все така бе на бара и се надигнах, за да ида да му занеса малко морална подкрепа. Един калвадос. Полото от камилска вълна, старото борсалино с широка периферия, хъшлашки килната над дясното око, и грижливо боядисаните коси, оставили красивото сребро по слепоочията, бяха с трийсет години по-стари от спомените ми: Бугати, Дьолаж и, в киното, Джина Манес и Жан Мюра. Носът беше внушителен, мефистофелски, приютил великолепни ноздри. В очите, черни маслини, се четеше незнайна казановска старост, а като контраст на тревогата в погледа, носът сякаш се силеше напред да търси помощ. Той показваше номер с дресура в „Клапсис“ и на другия ден заминаваше на турне с трупата си — един асистент, едно шимпанзе и осем пудела — за Мексико и Южна Америка.

— Световно прочут номер. Дългогодишни усилия… Венецът на един живот. За беда, неприятности със застраховките. Тук…

Той докосна сърцето си.

— Три малки инфаркта. Смрт.

— Моля?

— На сръбски смъртта се нарича смрт. Говоря седем езика, но славяните са намерили най-добрата дума, най-вярното звучене за това… Смрт на сръбски, смерть на руски, smierc на полски… змийско, влечугоподобно… При нас, на Запад, звученето е все благородно: mort, muerte, tod… Но смрт… Все едно мръсна пръдня се изсулва по крака… по-отровна от отровен скорпион. И въобще смятам, че отдаваме на смъртта прекалено много почит.

— Death също е доста съскащо — казах аз.

— Правилно. Ами вие, как я карате след Лас Вегас?

— Никога не съм бил в Лас Вегас.

— Ами добре, друг е бил, някъде другаде. Но винаги е удоволствие. Елате довечера да ме гледате в „Клапсис“. Ще ви резервирам маса. Хората не се срещат отново всеки ден… Или пък елате да вечеряме след това. А? Ето визитката ми.

— Вече ми я дадохте.

— Живея в „Кийон“ на улица „Бо-з-ар“. Първото представление свършва в дванайсет и половина, аз съм на сцената към единайсет и след това в един през нощта. Вероятно имаме общи приятели там…

— След малко хващам самолета.