— Точно заради това виждаш толкова хора, които мразят. Виждаш сума ти хора, мразещи онези, които не са успели да срещнат, и точно това се нарича приятелство между народите.

— Ами на шейсет, когато остарея?

— Искаш да кажеш коремът, гърдите, задникът, тия неща ли?

— Ами да. Страх да те хване, не е ли така?

— Не е така.

— Как не е така? А когато стана стара чанта?

— Няма стари чанти, това са истории без любов.

Нощите бяха острови. Устните ми скитаха по топли брегове. Борех се срещу съня, който винаги е малко нещо крадец.

— Говори по-високо, Мишел. Пъхаш си носа във врата ми, сумтиш и мърмориш. Какво има?

— Рррр…

— Ще бъдеш ли така добър да ми обясниш, след като вече ме събуди?

— Не съм говорил.

— Тогава каква е тази музика?

— Не разбирам защо пък само котките да имат това право.

— Не можеш да заспиш ли?

— Не. Мога. Но не искам. До теб е толкова хубаво.

— Хайде сега, ела тук, ето така, а сега заспивай.

— Яник, как е възможно след толкова години то все още да съществува, тук, непокътнато, като в първите дни? А казваха: всичко отминава, всичко се чупи, всичко изморява…

— То е само при онези, които отминават, чупят и се изморяват…

— Какво ни е на нас с теб? Ами проблемите на двойката, това-онова?

— Какво е това „проблеми на двойката“? Или има проблеми, или има двойка.

— Изглежда, че много често е трудно, мъчително, разлепя се, прокапва. Изчезва…

— Виж, Мишел. Що за идея да ме будиш посред нощ, за да ми говориш за проблемите на двойката? Да не би оризът да не ти е понесъл?

— По дяволите, искам да знам защо нямаме проблеми на двойката!

— Има неподходящи срещи, това е всичко. И на мен се е случвало. На теб също. Как искаш хората да разпознават истинското от фалшивото, когато умират от самота? Срещаш някого, опитваш се да го направиш интересен, измисляш го изцяло, обличаш го от глава до пети в качества, затваряш очи, за да го видиш по-добре. Ако е красив и тъп, намираш, че е умен; ако той те намира за тъпа, се чувства умен; ако забележи, че гърдите ти са увиснали, те намира за индивидуална; ако започнеш да усещаш, че е мекотело, си казваш, че трябва да му помогнеш; ако е невежа, ти пък знаеш за двама; ако иска да го прави през цялото време, си казваш, че те обича, а ако няма много склонност към това, си казваш, че не това е важното; ако е стиснат, значи е прекарал бедно детство; ако е темерут, си казваш, че е естествен и продължаваш така, със зъби и нокти да отричаш очевидното, а то ти се вре в очите и ей това се нарича проблеми на двойката, проблемът на двойката, когато вече не можете да се измисляте един-друг и тогава настъпват скръбта, злобата, омразата, отломките, които се опитвате да залепите заради децата или просто защото предпочиташ да си в лайната, само не сама. Това е. Заспивай. Хм, сега пък така наплаших сама себе си, че няма да успея да заспя. Я запали да те погледам за успокоение. Уф. Наистина си ти.

Изсмях се, пък и беше останал още малко коняк в бутилката. „Мишел, двайсет и пет години живях, дишах и мислех, без да те познавам — а от какво ли пък съм можела да живея, от какво дихание, какво ли са били мислите без теб?…“

Учех наизуст писмата, които ми пишеше в небето или по летищата, „късчета вечност“, както ги наричаше тя, понеже ги намираше за страшно банални. Брънки от незапомнени времена, оцелели думи, баналности, да, ти беше права, елементарни баналности, като онези признаци на живот, които с такава жар търсим другаде в слънчевата система, онова абв, което крушениците на смисъла непрестанно застрашават със забрава, вие, които търсите дълбините, а откривате само бездни. През нощта в пилотската си кабина слушах преданото мъркане на четеца в гърдите ми, но онези, които са изгубили паметта си, вече не смогват да чуят стария суфльор. Вие, угрижени хора, които се питате за какво сте тук и какво означава всичко това, и за какво е светът — колко знаменити имена заявиха по този, че са изгубили всяко познание! — това не е, както се опитват да ме убедят някои, разследване на света, а само въпроси без устни. Разбира се, имаше физически граници и трябваше да разделим диханията си, да се разделим, да се отдръпнем, да станем и да бъдем двама, а това е чиста загуба. Когато човек има две тела, се случват мигове, когато остава наполовина.

— Обсебваща ли съм?

— Ужасно. Когато не си тук.

Станах и зарязах огледалото.

IV

Качих се в бара и се озовах сред невероятно количество японци, но това може да беше и от умората. Сеньор Галба беше на сцената. Седем чисто бели пудела и един розов седяха на столове с висящи задни лапи в позите на госпожици, които очакват кавалер на околийския бал. Сеньор Галба стоеше отляво, с фрак, черна пелерина, цилиндър, бял копринен шал, проблясващ нагръдник и бастун със сребърна топка. Той извади една пура от джобчето на жилетката и се престори, че търси кибрит. Шимпанзето влезе на сцената с угрижен вид и запалка в ръка и поднесе огънче на стопанина си. Сеньор Галба му предложи пура. Шимпанзето захапа пурата и я запали. Вдъхна дима, задържа го и напусна сцената.

— Мама му стара — каза един японец до мен.

Изгледах го с почуда.

— Джаксън е най-великото шимпанзе от началото на християнската епоха — рече барманът.

Сеньор Галба вдъхна няколко облака дим от пурата си и щракна с пръсти. Шимпанзето отново се появи, приближи до един грамофон, сложен върху елегантна масичка, застлана с кадифена покривка и натисна копчето. Гръмна пасо добле, а шимпанзето се отправи към розовия пудел, седнал между другите пудели и го покани на танц. Розовият пудел се смъкна от стола, поклати се за миг на задните си лапи, шимпанзето го прихвана през талията, а аз дръпнах много бързо две ракии една след друга, защото гледката на черно космато шимпанзе и розов пудел, които танцуват пасо доблето „Огънят на Андалусия“ ми се стори неоспоримо цинична горчива подигравка. Японците се смееха, което само добавяше бели зъби в мрака. Облегнах се на бара, загърбил онова оскърбление, и срещнах съчувствения поглед на бармана.

— Не върви ли, господине?

— Ще потръгне след малко, когато това свърши.

— Сеньор Галба смята този номер за венец на живота си.

— Невероятна гадост — казах аз.

— И аз мисля същото, господине.

Хвърлих поглед към онзи ужас. Имаше нещо отблъскващо, оскърбително и почти злонамерено във „венеца“ на сеньор Галба. Че това е „венецът на живота“ му, със своя сардоничен привкус, с нищо не намаляваше дозата цинизъм и оскърбление, напротив.

Розовият пудел и шимпанзето търчаха на верев по сцената под прожекторите и под прищракващия звук на пасо доблето „Огънят на Андалусия“.

— Битие и небитие — рече барманът. — Неапол под целувката на огъня.

— Оставете ме на мира. И така е достатъчно противно.

— Никога не бях виждал шимпанзе и пудел да танцуват пасо добле, това е истинско откровение — рече японецът до мен със силен белгийски акцент.

Изгледах го.

— С белгийски произход ли сте?

— Не, защо?

— Нищо, нищо, сигурно е от мен. Дайте ми още една ракия.

— Човек не бива да се бои да погледна нещата в дълбочина — рече барманът.

— И за какво е боядисал помияра в розово?

— Животът в розово — рече барманът. — Малко оптимизъм.

— А защо пък пасо добле? Все пак съществуват и валсът, и тангото, и менуетът, пък и класическият балет в края на краищата, все пак имаме избор, дявол да го вземе!

— Точно така — рече барманът. — Така е, не са малко. Лично аз предпочитам степ. Но на сеньор Галба Испания му е в кръвта. Fiesta brava. Дреха от слънчева светлина. Животът, смъртта, muerte, тралала.

— Смрт — рекох.

— Моля?

— Смрт. Пълзи по крака, по-отровна от отровен скорпион, и това си е.

— Това е най-хубавият номер с дресировка, който съм виждал в шибания си живот — рече развълнувано японецът от белгийски произход.

Барманът подсушаваше една чаша.

— Може да се спори. Човек винаги може да направи нещо по-добро. Дойдохте по-късно, но преди малко имаше друга атракция. Човекът — каучук. Той се извиваше противно на всички природни закони и успя да се напъха в кутия за шапки. Живот, какво да го правиш.

Зад бутилките имаше огледало и гледах как зад гърба ми шимпанзето и розовият пудел танцуват. Гледах и лицето си, а то почти не се беше променило. Човек винаги е по-голям мръсник, отколкото си мисли.

Поисках жетон на бармана, слязох в приземния етаж и звъннах на Жан-Луи. Не го бях виждал от седем месеца. Боях се от приятелството, което в края на краищата се превръща в говорилня. Яник не искаше около себе си нито съчувствие, нито мъка. Бяхме се договорили, че освен брат й, никой не трябваше да бъде в течение. В такива случаи дори между най-добронамерените приятели се създава един церемониал на свенливост, тревога и притеснение, които всички се опитват да крият, и едновременно с това известна пресилена свобода в държанието, сякаш-нищо-не-се-е-случило, които в крайна сметка стават непоносими. Десет години Яник беше стюардеса по линиите за Индия, Пакистан и Африка. „Щеше да ми е по-лесно там — ми каза тя. — При нас хората са изгубили навика да умират.“ Затова решихме да не се прощаваме с никого. Наложи се да кажем на брат й, не че между нас имаше дълбока привързаност, но тя много бе обичала родителите си и това беше всичко, останало от тях. Доста безлично момче, тесногръд, с нестихващо желание за нова кола, и понеже Яник бе красива, весела и щастлива, струваше ми се, че у него има определена завист към сестра му, сякаш му бе отнела дела от някакво наследство. Той лудна, заговори за магически операции с голи ръце във Филипините, за някакъв негов приятел, чийто баща живял още десет години, за сензационни изследвания, които всеки момент щели да дадат резултати, а общо взето не щеше нищо да знае и се държеше като онези темерути, които ви дават надежда, за да спрете да ги тормозите. Той прекара два дни в института по радиология, за да се изследва от глава до пети, беше чувал, че е наследствено. „Ще си купи нова кола за утеха — беше казала Яник. — Всъщност май му докарах стрес.“ И тъй, малко по малко се бях отдалечил от всички приятели. Поисках от „Ер Франс“ шестмесечен отпуск. А сега се намирах в мазето на „Клапсис“ сред хаос, който може и да беше знак за милосърдие, защото ми спестяваше усилието да се изправя очи в очи с дълга си към действителността.

— Ало, да…

Бях го събудил.

— Аз съм. Мишел…

Приятелство, което се бе ковало двайсет години по всички маршрути на света…

— Мръсник такъв, поне от шест месеца…

— Ако човек няма право да зареже приятеля си, това вече няма да е приятелство…

— И защо през нощта, моля? След шест месеца можеше да почака още няколко часа… или пък… Нещо тежко ли?

— Добре ли е Моник?

— Всички сме добре. Какво ти е?

— Тя винаги ме е съжалявала, че не мога да плача. Казваше ми, че не знам колко е приятно.

Той мълчеше. Сигурно гласът ми е бил разтрошен. Беше ми казала: „Сирак от една жена…“.

— Мишел, какво има? Ела вкъщи веднага. Изчезна като камък във вода, а сега… Какво става?

— Пасо добле. Черна маймуна, която танцува пасо добле с розов пудел.

— Какви ги плещиш?

— „Огънят на Андалусия“.

— Какво?

— Нищо. Абсолютно нищо. Това се нарича дресьорска работа, но поръчителите са неизвестни. Седят си на дрисливия Олимп и се наслаждават. Всички са аргати на непосилното, това им е на тях песента. И именно това изискват от нас. Има даже един тип, който успява да се навре в кутия за шапки. Един от нашите хора — каучук. Гнусни божества маймуни, седнали върху Олимпа на нашите вътрешности, за да се наслаждават. Това е. Исках да ти го кажа. Ние всички сме ходещи шедьоври.