— За…?

— Каракас.

До нас стоеше един младеж, който искаше жетон за телефона. Но и дума не можеше да става да се обадя. Не можех да призная, че съм тук, съвсем наблизо, и че не съм заминал.

— Преди малко тя беше очарователна. Не искам да бъда недискретен… изглеждаше като раздяла.

— Имате проницателен поглед.

— О, не беше трудно. Веднага си казах: това май е краят.

— Точно така. Cheers!

— За ваше здраве. Келнер, още едно от същото. Толкова жени съм познавал през живота си, че, тъй да се каже, винаги съм бил сам. Твърде много, значи ни една.

— Проникновено разсъждение.

— Всъщност точно така ми дойде идеята за моя номер… Не го изпускайте.

— Някой ден — рекох.

— За жалост скоро ще бъда принуден да сляза от афиша. Застраховките са наистина гадно нещо. Зарязват ви при първи случай. Единственото, което ме безпокои в цялата работа, е Мато Гросо.

Кралският пудел наостри уши и вдигна голата си сива муцуна.

— Може би забелязахте, че не ме изпуска от поглед? Човек би рекъл, че знае за проблема ми…

— Смрт — казах.

— Правилно. Страх го е да не остане сам. Кучетата са тревожни същества. Забележете, че има шанс той да умре преди мен, на неговата възраст… Скоро ще стане на четиринайсет.

— Оха. Отдавна ли сте заедно?

— Тринайсет години. Беше собственост на една жена, която много обичах. Тя замина с някакъв каскадьор на двайсет и две — жените много обичат да помагат на начинаещите, нали знаете — и ми остави Мато Гросо, за да не се чувствам толкова сам… Той не е от трупата ми, между нас не е професионално, приятелство е. Имам осем пудела и едно шимпанзе. Жалко, че заминавате…

Той порови из портфейла си и извади още една визитка…

— Дадохте ми я — повторих аз.

Множеше доказателствата за своето съществуване.

Въздъхна. Оставих го да плати. Стиснахме си дълго ръцете.

— Може би тук или там, по света… Щастлив бях да ви видя отново. Щастлив.

— Аз също.

Излязох и повървях до стоянката на такситата. Извадих хартийката от джоба си и дадох адреса на шофьора. Случваха се мигове на паника и празнота, отглас от смехове, припламване на спомени, умората ровеше из мръсния канал на паметта и изхвърляше на повърхността трохи щастие. Останалото бе тревога и угризения. Всяка минута, която минаваше, изглеждаше изтръгната от вкаменилото се време. Отначало бях махнал часовника и го бях пъхнал в джоба си, но бе станало още по-зле. Отново бях закопчал каишката около китката си. Беше шест часа. Не знаех дори дали бе започнало или бе свършило. В този момент би трябвало да съм далеч над океана и вече да съм стигнал онова, което пилотите наричат точка на невъзвратимост.

Стар блок на улица „Сен-Луи-ан-Ил“. На пощенската кутия — името й и „на третия вляво“. Качих се. Имаше червен мокет и сочни растения.

Тя отвори вратата и ме изгледа студено.

— Очаквах нещо такова. Влезте.

Холът бе много светъл. Кестените се издигаха до прозорците. Цветя, не на букети, които вероятно сама бе купувала. От другата стая мелодия на индианска флейта гризеше самотата. Задъхана и изнемощяла, сякаш излизаше от реанимацията. Тя взе шлифера ми, чантата и шапката, и ги отнесе някъде. Погледът ми взе да блуждае по стените, но тя сигурно пазеше снимките по-близо до себе си. Седнах в едно сиво-зелено кресло. Плюшено. Тя се върна и остана права.

— Нямате ли куче? — запитах. — Успокойте се, не се кандидатирам. Кучетата имат голям успех днес. Никога преди хората не са искали толкова от тях. Прочетох го в един вестник.

Тя ме гледаше внимателно, някак медицински, така да се каже. Това бе основателно любопитство, в случай че човек посреща непознат, който дава всички външни признаци на корабокрушение. Сигурно се питаше дали има други оцелели.

— Изглеждате като човек, когото цяла нощ са разпитвали в полицията. И, разбира се, нямате алиби. Сигурно не е това, но е все същото. Вие сте… преследван.

— Правилно.

— Преди малко, в кафето, ви доверих нещо… И вие скачате на първото срещнато нещастие. Добре сте разбрал. При мен също не е весело… Ако това може да ви утеши.

Бях се втренчил в синия мокет под краката си. Изпитвах желание да призная всичко.

— Спомняте ли си моя приятел от Лас Вегас в бара? Със стария сив пудел? Той се казва сеньор Галба и колекционира инфаркти. Притеснява се за кучето. Не иска то да остане само. А кучето не го изпуска от очи, сякаш знае. Тогава сеньор Галба се напорква и кучето го гледа тревожно… Мислех, че това може да ви заинтересува.

— Уцелихте. Имам магазинче за джунджурийки на улица „Бургон“. Но нямам къде да ви сложа. Ще заемете прекалено много място.

Тя отиде в съседната стая, пусна същата плоча, усили звука, сякаш за да ме отдалечи от себе си, и се върна.

— На сръбски това се нарича смрт и означава горе-долу същото като вашата индианска флейта. Сеньор Галба ми разкри това, тъй като е и полиглот. Сега, когато знаете всичко, вече мога да тръгвам…

Зачаках, но тя не каза нищо.

— Не съм пиян. И обичам една жена… Както може да се обича една жена… понякога. Мисля, че няма нужда да ви обяснявам, горе-долу сме на едни години…

— Аз съм на четиридесет и седем.

— Четиридесет и три — казах.

Видях как почти се изчерви.

— Откъде, по дяволите, знаете?…

— Човек винаги преувеличава. Играе си да си казва, че всичко е свършило. Слуша мелодии на индианска флейта. Живее сам, за да си докаже, че може. Но гледа един непознат, сякаш все още е възможно. И моля да отбележите, че знам и това: не е достатъчно да сме нещастни поотделно, за да бъдем щастливи заедно. Две безнадеждности, които се срещат, това може и да е равно на една надежда, но то доказва единствено, че надеждата е способна на всичко… Не съм дошъл тук, за да прося…

Лъжех и това също бе начин да прося. Тя тръгна към вратата и аз я последвах. Взех нещата си. Тя ми протегна ръка.

— Надявам се, че все пак ще се видим отново — казах аз с много коректен тон.

— Аз също се надявам.

— Дължа ви обяснение…

— Нищо не ми дължите. Пък и ще го прочета утре във вестниците.

Бях отвън. Тя ме погледна и разбрах, че едва сдържа сълзите си.

— А нямате вид на мръсник — каза тя със скършен глас и затвори вратата.

Трябваше да упорствам. Може би щеше да ми даде нещо.

II

На летището разлистих паспорта си. Тази година имах Африка, Австралия, двете Америки и визите все още бяха валидни. Слушах гласа на призрачните стюардеси и се колебаех между този в деветнайсет и петдесет и пет за Камерун, онзи в двайсет и три и петдесет за Екватора, в двайсет и два и десет за Бразилия и един хотел в „Монмартр“, където бих могъл да се затворя и да чакам края. Избрах деветнайсет и петдесет и пет за Яунде и екваториалната гора, смених билета си и отново седнах. Една стюардеса, която минаваше наблизо, ми хвърли любопитен поглед. Вероятно ме бе разпознала. „Я виж ти, преди малко видях командир Фолен… Блуждаеше, не се беше бръснал… Какво ли му става?“

— … Не искам да бъда играчка, която счупват, Мишел. Това е унизително. От определена точка нататък се превръща във въпрос на достойнство. Тръгвай, иди надалеч, както ми обеща. Това е. Сложи главата тук, у дома. Не се свирай в нещастието, не мисли през цялото време за мен, не желая да се превърна в гризач… Длъжна съм да те напусна. Ще бъда за теб друга жена. Иди при нея, намери я, дай й онова, което ти оставям, поне това трябва да остане. Без женско присъствие ти няма да можеш да преживееш тези часове, годините, онова изтръгване, зверството, което тъй ласкателно и толкова надуто наричаме „съдба“. С цялата си обич се надявам да я срещнеш и тя да се притече на помощ на онова, което не може, не бива да умре от нашата двойка. Това няма да означава да ме забравиш, няма да означава „да изневериш на паметта ми“, както набожно говорят хората, които кадят тамян на смъртта и отчаянието. О, не! Обратното, то ще бъде празненство, подсигурена щафета, хвърлена ръкавица към всичко, което ни стъпква. Потвърждение на безсмъртието. Тя трябва да ти помогне да се надсмееш на нещастието: от хилядолетия му засвидетелстваме твърде голямо „уважение“. Твърде смирено, твърде лесно прекланяме глави пред онова, което се отнася с нас тъй равнодушно и дивашки. За мен това е въпрос на женска гордост. Почти на оцеляване. Бунт, един вид борба за честта, отказ да се оставя да ме смачкат. Тази непозната посестрима, върви към нея, кажи й колко силна нужда имам от нея. Ще си ида, но искам да остана жена…

Чух съобщението за излитащия за Яунде, отидох до едно бюро да обменя доларите си и се озовах на магистралата на път за Париж. Докато давах адреса на шофьора, машинално добавих: „… на третия вляво“.

Той кимна одобрително с глава.

— Сигурно и това ще стане. Французинът не иска да излиза от колата си. Но още не сме я докарали дотам. Може би има асансьор.

Той потърси лицето ми в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че се смея. Засмях се.

Когато стигнах до улица „Сен-Луи-ан-Ил“ вече беше паднала нощ. Качих се и позвъних. Съжалих, че бях отпратил таксито, можех да ида да видя сеньор Галба, който също чакаше. Щях вече да слизам, когато вратата се отвори. Очите й бяха зачервени. Щом ме видя, сякаш понечи да се присмее, като че ли все още можехме да се притесняваме за условностите.

— За какво по-точно става въпрос? Ловен инстинкт? Грешите, не сте за тук, ако допуснем, че изобщо сте за някъде… Нищо няма да намерите. Даже и спасителен пояс…

Влязох и я взех в ръце. Почувствах ноктите й на тила си. Тя хлипаше. Знаех, че не става въпрос нито за мен, нито за нея. Беше въпрос на нищета. Само момент на взаимопомощ. И двамата имахме нужда от забрава, от крайпътен хан, преди да понесем нататък всеки своя товар от небитие. Трябваше да прекосим и онази пустиня, в която всяка падаща дреха къса, отдалечава и насилва, в която погледите се избягват един друг, за да избягат от голотата, която не е само тази на телата и в която безмълвието трупа камъни. Две излезли от релсите същества, които се крепят един друг със самотата си, а животът изчаква това да премине. Отчаяна нежност, която е само нужда от нежност. Понякога очите ни се търсеха в полумрака, за да се опълчат срещу неудобството. Снимка на момиченце върху нощното шкафче. Снимка на смеещо се момиченце на камината. Несръчен портрет, вероятно рисуван по памет. Общите неща помежду ни бяха при другите, но ни свързваше миг на бунт, на кратка борба, на отказ да бъдем нещастни. Все още не бяхме ние двамата: то беше нещо между нас и нещастието. Отказ да се проснем пред колелата, амин. Усещах сълзите й по бузите си. Винаги съм бил неспособен да плача и тя ми даряваше облекчение. Щом у нея се появи съжаление или угризение, срив, притеснение и чувство за вина, тя стана, облече пеньоар и се сви в едно кресло с колене до брадичката. Никога досега не се бях виждал като такъв натрапник в очите на жена.

— Моля Ви — рече тя.

— Добре.

Дрехите ми се валяха по мокета и започнах да ги изпълвам.

— Изобщо не знам защо направих това…

— Малко самоубийство — казах аз.

Тя се опита да се усмихне.

— Сигурно е това. Не бива да ми се сърдите. Има моменти…

— По много от всичко и най-вече от нищо. Можехме да изкараме още малко заедно.

— Нямам никакво желание да бъда щастлива.

— А кой ви говори за щастие, Лидия? Говоря ви само за взаимопомощ.

— Сам видяхте, че не… ставам за нищо.

— Естествено, когато човек го прави, сякаш се хвърля от седмия етаж…

— Не ме съдете прекалено сурово…

— Моля ви!

Напъхах вратовръзката в джоба си. Дебелашко е все пак след това да си сложите вратовръзка.

— Кога се случи това?