Ромен Гари - Сияние на жена

— Ти си пиян.

— Не чак толкова. Но се старая.

— Къде си?

— В „Клапсис“.

— Какво е пък това?

— Световноизвестно нощно заведение.

— Искаш ли да дойда?

— В никакъв случай. Обаждам ти се, за да убия времето, това е всичко. Скоро всичко ще свърши. А може би вече е свършило.

— Какви ги вършиш в „Клапсис“?

— Чакам една нуждаеща се приятелка. Създадохме си дружество за взаимопомощ. Извинявай, че те събудих.

Жан-Луи замълча. Истинско другарче. Помагаше ми да убия времето.

— Как е Яник?

— Разделихме се.

— Ами. Будалкаш ли ме? Не и вие двамата.

— Тази нощ ме напусна. Всъщност, май точно затова ти се обадих. Имах нужда да го кажа на някого.

— Не мога да повярвам. По дяволите, нали съм ви гледал как живеете заедно… Колко, дванайсет, тринайсет години?

— Четиринайсет и малко.

— Никога не съм виждал двойка по-…

— Сплотена?

— Както и да е, не е за вярване. Хубаво де, сдърпали сте се, но не ми казвай, че е окончателно.

— Окончателно е. Тя ме напуска. Няма да се видим никога повече.

— По кой маршрут е тя сега? С ЮТА ли? Мишел! Ало! Там ли си, Мишел?

— Да. Тук съм. Извинявай, че те събудих, но… нямаше друг изход. Дълго и спокойно разговаряхме. Започваше да става нетърпимо. Решихме да свършим отведнъж. Без агонии и дълга болка. У нея имаше и мъничко женско кокетство. Всъщност не, просто гордост, достойнство. Беше въпрос на чест да не се остави по течението. Достатъчно са ни дресирали и така. Някой ден ние ще започнем да го дресираме, старче, онзи, другия, как ли беше… абе, някакъв си сеньор Галба. У нея имаше някакъв бунт, някакво… някакво предизвикателство. Съществува и чест, Жан-Луи. Съществува човешка чест, кълна ти се, че съществува. Нямат право да ни причиняват това. Тя не искаше да бъде развлечение за някого и да се остави да я тъпчат. Разбира се, можехме да изкараме още малко. Да човъркаме още месец или няколко седмици. И двамата да се видиотим до крайна степен. Но ти я познаваш. Тя е горда жена. Затова се договорихме, че ще замина за Каракас, а тя ще си тръгне сама.

— Няма нищо по-мъчително от двойка, която се разпада и се влачи, а отвсякъде изпуска… В тези случаи е най-добре да се свърши отведнъж.

— Онова, което разпада двойката, в крайна сметка я споява още повече. Трудностите, които ни отдалечават, в крайна сметка ни сближават, ако ли не, значи това не е било двойка. Двама нещастници, които са объркали посоката и които са се озовали заедно…

— Никога не бих повярвал, че ти и Яник…

— Аз също. Това беше противоестествен акт.

— Извинявай, че те питам, но… имаше ли някой друг?

— Не знам. Изобщо не знам. Знаеш, че не съм вярващ, но може би някъде съществува един страхотен боклук, не знам…

— Мишел, ти се разпадаш… Питам те дали има друг мъж в живота на Яник.

Не разбирах. Вече не разбирах. За какво говореше той? Какво ли му бях казал?

— Извини ме, старче, но… малко съм объркан. Не разбирам много за какво говориш. Ужасно съжалявам, че те събудих, но… съм пиян. Ами да, това е, къркан съм. Не трябваше да се измъквам от леглото… от паниката е…

— Паника? Ти? Спомняш ли си за двата горящи двигателя? Имаше двеста пътници на борда…

— Да, но е много по-трудно, когато няма кого да спасяваш…

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш? Ето, може да кажеш една дума на Моник, тя е тук.

— Не, ще се оправя, след няколко часа ще хвана самолета… с една приятелка. Яник много държеше да заминем заедно…

— Никога няма да разбера жените.

— Не говори дивотии, това е единственото разбираемо и смислено нещо тук, долу…

— Тя те напуска, но не иска да те остави сам, така ли?

— Да, тя прекрасно знае, че не мога да живея без нея.

— И затова ти изпраща приятелка? Старче, имам единайсет хиляди летателни часа, но не на тази височина…

— Аз съм егоист. Онова, което се нарича егоизъм, значи и да живееш за някого другиго, което дава на човек основание за живот.

— Прекалено е сложно за мен… Мишел? Там ли си? Имаш нужда да се наспиш, старче.

— Не, след малко ще се оправя, чакам някого… Исках само да ти кажа, че Яник…

Но нямах право на такова подло облекчение. Жан-Луи беше човек с висока отговорност. Той моментално би изпълнил своя дълг, би извикал линейка, и вместо тихото отплуване на платноход, щеше да има още месец или два гадна дресировка, за да позволим на смъртта да си покаже зъбите.

— … исках само да ти кажа, че когато си дал всичко на една жена, то става неизчерпаемо. Да си мисли човек, че всичко е свършило, защото е загубил единствената жена, която е обичал, е пълна липса на любов. В мен има частичка… И една частица доверие. Тя ще се върне.

— Нали това ти казвам от самото начало.

— Ще се върне. Разбира се, вече няма да е съвсем същата. Ще има друг поглед, друго тяло. Ще се облече другояче, така да се каже. Нормално, естествено е една жена да се промени. Да промени вида си, да има побелели коси например, друг живот, друга мъка. Ще се върне. Добре де, може би просто си пея в тъмното, за да не ме е страх. Не знам. Малко съм като ударен. Обадих ти се и ти говоря, защото не мога да мисля, а думите съществуват точно за да ни измъкват. Думите са като балони, които ни позволяват да се задържим на повърхността. Обаждам ти се, защото търся сламка. Яник не е тук, и всичко около мен се превърна в жена. Не е свършило. Аз не съм свършен. Когато един човек е свършен, това означава най-вече, че продължава. Съществува един нацизъм, който не е само нацисткият, насилие, което не се опира на никаква полиция, бунт, който не е само с оръжие в ръка. Божествата маймуни танцуват върху гърбините ни, невидими, маскирани като съдба, като орис, като сляпа случайност, а ние отсипваме от живота си, за да ги поим. А те може би всяка вечер се събират, гледат надолу и обсъждат качеството на програмата. Имат нужда да се хилят, защото не умеят да обичат. Но има човешки пряпорец, има чест. И тя е в това да отхвърлиш мъката, да откажеш да я приемеш. За това ти говоря, за тази борба, за борбата за чест. Спомням си с каква гордост Яник слушаше как доктор Тенон й обяснява, че левкемията при младите организми, болестта на Ходжкин и разни други форми на болката вече са победени: не ставаше въпрос за нея, ставаше въпрос за нас. За нас. Не знам дали усещаш какво означава тази дума, както смелост, надежда, братство. Ще изтръгнем зъбите и ноктите им, ще ги заставам да се разлагат върху дрисливия им Олимп, а от мършата им ще запалим радостен огън… Хайде, чао, старче, пак ще се видим някога!

— Мишел!

Отидох в тоалетната и наплисках лицето си със студена вода. И отново се изненадах от гледката на лицето си в огледалото: то нямаше нищо общо с руините от мен. Това не бе лице на победен. Беше белязано от умората, но дълбоко в очите пак оставаше нещо. Не казвам „нещо несломимо“. А може би все пак съществува несломимост. Хората забравят, че онова, което преживяват, не е смъртно.