— Ти си пиян.

— Не чак толкова. Но се старая.

— Къде си?

— В „Клапсис“.

— Какво е пък това?

— Световноизвестно нощно заведение.

— Искаш ли да дойда?

— В никакъв случай. Обаждам ти се, за да убия времето, това е всичко. Скоро всичко ще свърши. А може би вече е свършило.

— Какви ги вършиш в „Клапсис“?

— Чакам една нуждаеща се приятелка. Създадохме си дружество за взаимопомощ. Извинявай, че те събудих.

Жан-Луи замълча. Истинско другарче. Помагаше ми да убия времето.

— Как е Яник?

— Разделихме се.

— Ами. Будалкаш ли ме? Не и вие двамата.

— Тази нощ ме напусна. Всъщност, май точно затова ти се обадих. Имах нужда да го кажа на някого.

— Не мога да повярвам. По дяволите, нали съм ви гледал как живеете заедно… Колко, дванайсет, тринайсет години?

— Четиринайсет и малко.

— Никога не съм виждал двойка по-…

— Сплотена?

— Както и да е, не е за вярване. Хубаво де, сдърпали сте се, но не ми казвай, че е окончателно.

— Окончателно е. Тя ме напуска. Няма да се видим никога повече.

— По кой маршрут е тя сега? С ЮТА ли? Мишел! Ало! Там ли си, Мишел?

— Да. Тук съм. Извинявай, че те събудих, но… нямаше друг изход. Дълго и спокойно разговаряхме. Започваше да става нетърпимо. Решихме да свършим отведнъж. Без агонии и дълга болка. У нея имаше и мъничко женско кокетство. Всъщност не, просто гордост, достойнство. Беше въпрос на чест да не се остави по течението. Достатъчно са ни дресирали и така. Някой ден ние ще започнем да го дресираме, старче, онзи, другия, как ли беше… абе, някакъв си сеньор Галба. У нея имаше някакъв бунт, някакво… някакво предизвикателство. Съществува и чест, Жан-Луи. Съществува човешка чест, кълна ти се, че съществува. Нямат право да ни причиняват това. Тя не искаше да бъде развлечение за някого и да се остави да я тъпчат. Разбира се, можехме да изкараме още малко. Да човъркаме още месец или няколко седмици. И двамата да се видиотим до крайна степен. Но ти я познаваш. Тя е горда жена. Затова се договорихме, че ще замина за Каракас, а тя ще си тръгне сама.

— Няма нищо по-мъчително от двойка, която се разпада и се влачи, а отвсякъде изпуска… В тези случаи е най-добре да се свърши отведнъж.

— Онова, което разпада двойката, в крайна сметка я споява още повече. Трудностите, които ни отдалечават, в крайна сметка ни сближават, ако ли не, значи това не е било двойка. Двама нещастници, които са объркали посоката и които са се озовали заедно…

— Никога не бих повярвал, че ти и Яник…

— Аз също. Това беше противоестествен акт.

— Извинявай, че те питам, но… имаше ли някой друг?

— Не знам. Изобщо не знам. Знаеш, че не съм вярващ, но може би някъде съществува един страхотен боклук, не знам…

— Мишел, ти се разпадаш… Питам те дали има друг мъж в живота на Яник.

Не разбирах. Вече не разбирах. За какво говореше той? Какво ли му бях казал?

— Извини ме, старче, но… малко съм объркан. Не разбирам много за какво говориш. Ужасно съжалявам, че те събудих, но… съм пиян. Ами да, това е, къркан съм. Не трябваше да се измъквам от леглото… от паниката е…

— Паника? Ти? Спомняш ли си за двата горящи двигателя? Имаше двеста пътници на борда…

— Да, но е много по-трудно, когато няма кого да спасяваш…

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш? Ето, може да кажеш една дума на Моник, тя е тук.

— Не, ще се оправя, след няколко часа ще хвана самолета… с една приятелка. Яник много държеше да заминем заедно…

— Никога няма да разбера жените.

— Не говори дивотии, това е единственото разбираемо и смислено нещо тук, долу…

— Тя те напуска, но не иска да те остави сам, така ли?

— Да, тя прекрасно знае, че не мога да живея без нея.

— И затова ти изпраща приятелка? Старче, имам единайсет хиляди летателни часа, но не на тази височина…

— Аз съм егоист. Онова, което се нарича егоизъм, значи и да живееш за някого другиго, което дава на човек основание за живот.

— Прекалено е сложно за мен… Мишел? Там ли си? Имаш нужда да се наспиш, старче.

— Не, след малко ще се оправя, чакам някого… Исках само да ти кажа, че Яник…

Но нямах право на такова подло облекчение. Жан-Луи беше човек с висока отговорност. Той моментално би изпълнил своя дълг, би извикал линейка, и вместо тихото отплуване на платноход, щеше да има още месец или два гадна дресировка, за да позволим на смъртта да си покаже зъбите.

— … исках само да ти кажа, че когато си дал всичко на една жена, то става неизчерпаемо. Да си мисли човек, че всичко е свършило, защото е загубил единствената жена, която е обичал, е пълна липса на любов. В мен има частичка… И една частица доверие. Тя ще се върне.

— Нали това ти казвам от самото начало.

— Ще се върне. Разбира се, вече няма да е съвсем същата. Ще има друг поглед, друго тяло. Ще се облече другояче, така да се каже. Нормално, естествено е една жена да се промени. Да промени вида си, да има побелели коси например, друг живот, друга мъка. Ще се върне. Добре де, може би просто си пея в тъмното, за да не ме е страх. Не знам. Малко съм като ударен. Обадих ти се и ти говоря, защото не мога да мисля, а думите съществуват точно за да ни измъкват. Думите са като балони, които ни позволяват да се задържим на повърхността. Обаждам ти се, защото търся сламка. Яник не е тук, и всичко около мен се превърна в жена. Не е свършило. Аз не съм свършен. Когато един човек е свършен, това означава най-вече, че продължава. Съществува един нацизъм, който не е само нацисткият, насилие, което не се опира на никаква полиция, бунт, който не е само с оръжие в ръка. Божествата маймуни танцуват върху гърбините ни, невидими, маскирани като съдба, като орис, като сляпа случайност, а ние отсипваме от живота си, за да ги поим. А те може би всяка вечер се събират, гледат надолу и обсъждат качеството на програмата. Имат нужда да се хилят, защото не умеят да обичат. Но има човешки пряпорец, има чест. И тя е в това да отхвърлиш мъката, да откажеш да я приемеш. За това ти говоря, за тази борба, за борбата за чест. Спомням си с каква гордост Яник слушаше как доктор Тенон й обяснява, че левкемията при младите организми, болестта на Ходжкин и разни други форми на болката вече са победени: не ставаше въпрос за нея, ставаше въпрос за нас. За нас. Не знам дали усещаш какво означава тази дума, както смелост, надежда, братство. Ще изтръгнем зъбите и ноктите им, ще ги заставам да се разлагат върху дрисливия им Олимп, а от мършата им ще запалим радостен огън… Хайде, чао, старче, пак ще се видим някога!

— Мишел!

Отидох в тоалетната и наплисках лицето си със студена вода. И отново се изненадах от гледката на лицето си в огледалото: то нямаше нищо общо с руините от мен. Това не бе лице на победен. Беше белязано от умората, но дълбоко в очите пак оставаше нещо. Не казвам „нещо несломимо“. А може би все пак съществува несломимост. Хората забравят, че онова, което преживяват, не е смъртно.

V

Изкачих стъпалата и отново се озовах в задимения полуздрач на зелените, червени и бели прожектори, които сякаш насъбираха цели галактики прахоляк. Тя още не беше дошла. Две голи жени правеха на сцената някакъв лесбийски номер, но той никак не им се удаваше. Истинската непристойност оставаше някъде другаде. Барманът ми подаде чаша вода и две хапчета в чинийка.

— Аспирин, господине?

— Нямам нужда от християнско милосърдие.

Не видях кога беше дошла. Още държеше ключовете от колата в ръка. Притеснена и сякаш гневна, понеже сама себе си не разбираше. Младежът с розовото сако, който в случая го играеше барман, но вероятно също си имаше някакъв живот, чакаше, внимателен и някак обещаващ.

— Трудно беше да паркирам и…

— Виж ти. Аз пък съм сигурен, че е имало едно малко местенце между две коли, сякаш изпратено от провидението.

— Как познахте?

— Аз съм роден борец. Господар на себе си и на вселената…

Тя ми отправи приятелска усмивка, насочена сякаш не към мен, а към моето детство.

— Много мило, че ме повикахте.

— Една жена, която щом остане сама, започва да слуша музика… няма по-спешно нещо на земята.

— Обожавам откровенията — рече барманът.

— Ако има нещо, от което настръхвам, то е пиян барман — рече зад мен един много италиански глас. — Прислужник, шампанско!

Носът му се бе навирил още повече.

— Лидия, представям ви моя стар приятел, сеньор Галба…

— Вече сме се виждали — каза Лидия.

— Никога не пия в извънработно време — рече барманът.

— Добро момче — каза сеньор Галба. — Изпраща всичко спестено на мама. Ранима душа, крехка и чувствителна…

— Ще се оплача на директора — каза барманът.

— Елате в ложата ми. Ще бъда очарован да ви правя компания. Изпитвам ужас от сбогуванията. И това куче… всъщност, не искам да ви досаждам с личните си истории… Чакам ветеринаря.

— Може ли да изразя мнение? — попита барманът.

— Прекалено сте млад — каза сеньор Галба.

— Мисля, че би трябвало да приспите псето. Ще му направите услуга. Онзи ден, когато ви прилоша на сцената, то се напика от страх. Писна му вече да ви чака. Би трябвало да го приспите.

— SOS, SS — рече сеньор Галба.

Той взе бутилката и се отдалечи.

— От Венеция е — каза барманът. — Като арлекините от Тиеполо…

— Да си вървим — рече Лидия.

В този момент стоях с лице към тъмната част, където думата „Изход“ светеше в зелено през пушека. Двама мъже влязоха и се втренчиха в мен.

— О, не! — казах.

Обърнах се с гръб към тях.

— Полиция — каза барманът.

Подаде ми лист и химикал.

— Може ли да ви поискам автограф, господине? Не знаех, че имам честта да говоря с важна личност.

Вече бяха тук.

— Мишел, ама че работа… Мислехме, че си изчезнал.

— Опитвам се, опитвам се…

— Как е Яник?

— … започвам живота си отначало. Позволете ми да ви представя…

— Госпожо…

— Господа…

Те се усмихваха снизходително. Бях пиян, симпатичен и забавен. След малко някой от тях щеше да каже: „Пустият му Мишел…“.

— Ами вие? Вървят ли делата, Робер? Как е Люсет? А децата? Ами ти, Морис? Поддържаш ли формата? Трябва, трябва. Лидия, позволете ми да ви представя двама видни бизнесмени, които се грижат за инвестициите, рентабилността, ДДС и таксите. Познавам ги от години, тъй че представете си колко съм щастлив да ги видя отново. Изпуснахте изумителен номер, шимпанзе и пудел, които танцуваха заедно, но с малко повечко търпение ще можете да ги видите, минават пак към два часа. Има и един човек, който се опитва да се свие на кълбо в кутия за шапки и накрая успява, защото трябва и да се живее. Вероятно ще видите в агресивността ми знак за безсилие, но ви гледам и ми идва на ум един безсмъртен стих на Ламартин: „Само едно същество ви липсва, а светът е вече пренаселен…“.

Бяха притеснени, но усещах, че имам симпатиите на бармана. На сцената имаше нов номер и те се възползваха, за да се отдалечат. За няколко мига гръмна оглушителен звук, а след това усетих как една ръка се обвива около моята като спомен от детството. Обърнах се към погледа, който разбираше всичко. В него имаше тъга, в него имаше усмивка. Тя беше от пристрастените.

Качихме се в колата й. Мълчах. Скъпи мой, бедни „мъжки свян“, който сковава челюстите ни… и гърлото.

— Защо не ми казахте… по-рано?

— И при вас си имаше достатъчно, Лидия. Нямаше повече място.

— Не знаете ли, че понякога чуждото нещастие ни носи утеха?