Бренда Джойс - Скандал

Щом влязоха в къщата, Ан побърза да изпревари Дом и да побегне към стълбите с надеждата, че в стаята си ще успее да се успокои. Усещаше погледа му, който изгаряше гърба й. Ускори крачка. Искаше да бъде сама; имаше нужда да помисли.

Значи той все пак няма да замине.

Все още беше смаяна от думите му. Смаяна, ядосана и… уплашена.

Една врата в дъното на коридора се отвори и на прага пристъпи херцог Ръдърфорд.

— Ан!

Тя спря. Ръката й стискаше месинговите перила на стълбите. Херцогът се приближи.

— Добре ли си?

Ан знаеше, че лицето й е зачервено. Бузите й пламтяха. Отчаяно се опитваше да не мисли за целувката на Дом.

— Добре съм.

— Бих желал да поговоря с теб — каза Ръдърфорд. Погледът му се плъзна покрай нея.

Ан надзърна през рамо и видя, че Дом ги наблюдава от фоайето, облегнат на стената със скръстени ръце. Стойката му беше нехайна. Но в очите му, които ги гледаха внимателно, нямаше и помен от нехайство. Ан кимна рязко и последва херцога в библиотеката.

— Има ли някакъв шанс вие двамата да постигнете помирение помежду си? — попита Ръдърфорд.

Тя се поколеба. Въпросът я бе изненадал с прямотата си.

— Не. Никакъв шанс. — Нямаше намерение дори да обмисля предложението на Дом. Бракът им бе престанал да съществува. Още преди четири години.

Херцогът седна в едно от плюшените кресла срещу камината.

— Дори ако аз те помоля да му дадеш възможност?

Ан приседна на ръба на канапето.

— Моля ви, недейте — промълви тя. — Знаете, че ми е неприятно да ви отказвам.

— Нямам по-голямо желание — тихо каза Ръдърфорд — от това да ви видя щастливи заедно, преди да умра.

Ан се изправи.

— Няма да умрете, поне не скоро. Моля ви, не говорете така!

Херцогът й се усмихна.

— Ан, аз съм на седемдесет и четири. През последните месеци се чувствам изтощен. Не съм добре. Наближава денят, в който ще се изправя пред Създателя. Щом аз мога да се примиря с това, със сигурност ти също ще можеш. Както и да е, какво ти каза Дом?

Ан се поколеба.

— Той възнамерява да остане тук, макар ясно да му дадох да разбере, че не е добре дошъл.

— Изненадан съм от теб, Ан — сгълча я нежно Ръдърфорд. — Това е неговият дом.

Тя стисна юмруци.

— Не мога да дам на Дом нова възможност. Не го заслужава.

— Може би, но ти си най-щедрата жена, която познавам. И най-разумната. Дай му още един шанс, Ан — каза херцогът меко. Но това беше заповед. — Какво можеш да загубиш?

— Сърцето си — простичко отвърна Ан.

— А ако спечелиш? — попита той.

Тя пое дълбоко дъх. Прекрасно си даваше сметка какво има предвид Ръдърфорд. А ако не загуби сърцето си? Ако вместо това спечели сърцето на Дом?

Разговорът беше приключил, без Ан да обещае нищо. Колкото и да бе нелепо, чувстваше се виновна заради уклончивостта си. Защото искрено обичаше херцога.

Тя изтича в своята стая, доволна, че не срещна никого по пътя си. Беше прекарала един дълъг, изтощителен ден и не възнамеряваше да се преоблича и да слиза долу за вечеря. Бе прекалено уморена, за да иска нови разговори с когото и да е, а най-малко — с Доминик Сейнт Джордж. Бе прекалено уморена, за да понесе отново пронизващия му взор и продължителните му, многозначителни погледи — погледи, които Ан вече разбираше.

Тя заключи вратата на стаята си. Никога досега не я бе заключвала.

Бяха изминали четири години от последната нощ, прекарана в една и съща къща със съпруга й. И тази последна нощ бе първата им брачна нощ. Тогава вратата на спалнята й не беше заключена.

Слепоочията й пулсираха. Сега не беше първата й брачна нощ. Четири години бе полагала отчаяни усилия да забрави онази първа брачна нощ — второто опустошително събитие в своя живот.

Но всичко беше напразно. От очите й се търкулнаха сълзи. Как искаше да може да не мрази Дом Сейнт Джордж заради онова, което й бе причинил. Но точно там бе проблемът — боеше се, че изобщо не го мрази.

Ан чакаше.

Седеше в леглото с разпуснати по раменете черни коси, облечена в красива бяла нощница от Париж с дантели и панделки. Нощницата беше скромна, с дълги ръкави и сърцевидно деколте, но Ан се надяваше Дом да я хареса. Молеше се да я хареса.

Тя се облегна на възглавниците, затвори очи и си припомни колко красив беше Дом с бялата си риза и черния фрак по време на бракосъчетанието и на приема след това. Красив, изключително любезен и внимателен, неизменно до нея. Не искаше да разсъждава над факта, че през цялото време той се бе усмихвал твърде рядко, при това напрегнато и някак странно. Че не бе излъчвал обичайното си очарование.

Всичко това, естествено, беше напълно разбираемо. Заради скандала сватбата им се бе състоят в съвсем тесен кръг, без пищни церемонии.

Часовникът над камината удари веднъж.

Ан трепна. Нима вече бе станало един след полунощ? Нима чакаше Дом вече от два часа? Тя се надигна, обзета от внезапна угриженост, дори тревога. Къде е той?

Хрумна й, че може би все още е долу с роднините си, които празнуваха тяхната сватба.

Тази мисъл я поуспокои, но Ан стана и тръгна през тъмната стая, осветена само от няколко свещи. Беше топла лятна нощ и прозорците бяха отворени. Тя погледна навън, напрягайки и зрението, и слуха си.

Но откъм долния етаж на къщата не се виждаше светлина: не се чуваше нищо друго, освен песента на щурците. Явно приемът беше приключил. Всички гости си бяха отишли, а членовете на семейството бяха заспали.

Ан се вцепени и докосна едва-едва перваза на прозореца. На синьо-черното небе над главата й сияеше лунният сърп.

Какво означаваше това? Къде беше Дом?

Обзе я внезапно, смразяващо предчувствие. Тя обгърна раменете си с ръце. Не, навярно празненството е свършило току-що. И той ще се появи всеки момент.

Ан бавно се отдалечи от прозореца и се покатери на голямата спалня. Двете свещи до леглото вече бяха изгорели почти наполовина. Тя седна и се взря в мрака.

Чакаше.

И продължи да чака, дори след като свещите изгоряха напълно, дори когато хоризонтът започна да изсветлява. Ставаше й все по-студено, все по-тежко, все по-зле с всеки изминал миг.

Дом не дойде.

Часове по-късно Ан чу каретата и изтича до прозореца. Черната каляска със сребърния кръст на фамилията Лион се отдалечаваше от Уейвърли Хол, обляна от лъчите на изгряващото слънце.

Лицето на Ан беше обляно в сълзи.

Ан седеше в леглото си като вкаменена. Нямаше смисъл да мисли за миналото, освен за да си напомни колко ужасно се беше отнесъл с нея Дом, колко жестоко я бе захвърлил — като играчка, от която се е отегчил. Сега казваше, че я желае и че иска да започнат отначало, но това бе невъзможно. Само една глупава и наивна жена би се съгласила на сдобряване.

Беше казал, че ще остане. Ан знаеше, че не е способна да го принуди да напусне Уейвърли Хол, но вярваше, че ако продължи да бъде твърда и да отблъсква атаките му, той скоро щеше да се отегчи от тази нова игра и ще си замине.

Защото това не беше нищо повече от игра.

Защото Дом не можеше да е искрен. Интересът му към нея бе твърде ненадеен. Той искаше нещо… но Ан нямаше представа какво би могло да бъде то.

Тя притисна ръка към гърдите си. Сърцето й биеше силно. Чувстваше се като хваната в капан. Не биваше да допуска никаква близост между себе си и Дом, знаеше го. Но той без съмнение бе изкусен прелъстител. И за миг не се заблуждаваше, че би могла да се мери с него в играта на любов. Още повече при неговата изключителна привлекателност. В тази игра тя не можеше да победи. Следователно изобщо не трябваше да я играе.

От устните й се отрони дълга, треперлива въздишка. Колко лесно се даваха клетви и колко трудно можеше да се окаже изпълнението им. Но сега на карта бе поставен собственият й живот. Трябваше да остане твърда. Трябваше да му се противопостави с всички сили.

Малко по-късно, преди Ан да е успяла да стори нещо повече от това да съблече роклята си с помощта на своята камериерка Бел, в коридора пред спалнята й се чуха стъпки. Интуицията веднага й подсказа на кого принадлежат. Той почука на вратата.

— Ан?

Ан се опомни, изтича до гардероба и навлече един копринен халат. Сетне кимна на Бел да отвори вратата.

— Какво искаш? — извика тя. — Защо не си долу на вечеря с майка си и е дядо си? Вечерята винаги се сервира в осем, а в момента е точно осем!

— Реших, че като твой съпруг е редно да вечерям заедно е теб. Особено след като това е първата ни вечер заедно от години. — Той най-после отмести очи към Бел. — Свободна си.

Преди Ан да успее да отвори уста, Бел изхвърча от стаята. Дом се усмихна.

С разтуптяно сърце Ан се втурна към вратата с намерение да я затръшне в лицето му, но той пристъпи напред и я задържа отворена със силното си бедро. Гневът на Ан се изпари. Обзе я страх.

— Защо си толкова неотстъпчива? — тихо попита Дом. — Не мога ли да вляза? Бих желал да поговорим, Ан.

— Не! Няма за какво да говорим. — Очите й се бяха разширили от ужас. Сигурно Дом не възнамеряваше да упражни съпружеските си права точно сега, след като не бе сторил това цели четири години!

Той я погледна, пристъпи покрай нея и влезе в стаята.

Съзнавайки болезнено, че под халата няма нищо друго, освен риза, корсет и кюлоти, Ан стисна здраво краищата на яката му. Под пръстите си усещаше бесния ритъм на сърцето си. В това време Дом бавно обхождаше стаята й и разглеждаше с любопитство оскъдните вещи в нея. Ан го наблюдаваше изпълнена със страх.

— Не бива да си тук — каза тя, като облиза устни.

Той я погледна.

— Не се сещам дори за един човек в тази къща, който би възразил срещу моето присъствие тук.

— Аз пък се сещам.

Едната му вежда бавно се изви нагоре.

— Нима?

Колко свободно се чувстваше Дом в нейната стая. Естествено, че ще се чувства така — та той бе влизал в безброй женски покои. Докато Ан за пръв път приемаше мъж в спалнята си.

— Да. — Тя вирна брадичка. — Аз възразявам.

Дом задържа погледа й.

— Възражението ти се отхвърля — тихо каза той.

— Но това е моята къща.

Погледът му стана пронизващ.

— Не ме предизвиквай, Ан.

Ан мигновено отстъпи.

— Разбира се, за мен е удоволствие да я споделя с теб.

Дом я изгледа замислено, очевидно не повярвал в искреността й. После очите му се плъзнаха надолу и тя потръпна. Имаше неприятното усещане, че погледът му прониква през халата й. Накрая той отмести очи и се огледа наоколо.

— Нямаш много вещи.

— Аз съм непретенциозна. Нуждите ми не са големи.

Дом се усмихна и ъгълчетата на очите му се присвиха. Сърцето на Ан подскочи.

— Повечето жени имат малко нужди, но толкова много вещи, че не знаят какво да правят е тях. — Погледът му отново обходи стаята, почти гола, лишена от всякакви женски джунджурии, освен от едно — беше пълна със свежи цветя от градината. Рози, лилии, зюмбюли. Пое дъх с очевидна наслада, сетне рязко я прониза с поглед.